О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 822
София, 10.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №847/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от адв. В. Н. – процесуален представител на ищците П. И. Л. – Д., И. – Д. Б. Д. и В. Б. Д., и тримата от [населено място], и от адв. Р. Б., в качеството й на особен представител на ответницата по исковата молба Р. Т. С. от [населено място], против въззивно решение №234/01.12.2010 г. по гр.д.№442/2010 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к.
Ищците обжалват въззивното решение в частта, с която не са уважени претенциите им за неимуществени вреди, както и за имуществени вреди, до пълните предявени размери.
В изложението от процесуалния представител на ищците се поставя материалноправния въпрос “При определяне на обезщетението на неимуществени вреди по критерия на чл.52 ЗЗД за случай, при който се касае за вреди в резултат на ПТП, т.е. за щета, която се покрива от задължителната по закон застраховка “Гражданска отговорност”, явяват ли се определените в чл.266 от КЗ минимални застрахователни суми, каузален фактор при определяне на обезщетението по размер ?”. Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, и се представя решение №35/27.4.2009 г. по гр.д.№748/2009 г. на ВКС, І н.о.
Ответницата по исковата молба Р. С., посредством особения си представител – адв. Р. Б., обжалва въззивното решение в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение по исковете за неимуществени вреди за разликите над 20000 лева; в частта, с която е оставено сила решението на първата инстанция относно присъдените мораторни лихви в размер на 47220, 78 лева за всеки от ищците и в частта за присъдените мораторни и законни лихви за тримата ищци, считано от 26.11.2008 г.; в частта, с която въззивният съд е присъдил на В. Д. още 7653 лева – имуществени вреди за периода от 11.7.2004 г. до 21.7.2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.11.2008 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за присъдените държавни такси и разноски.
В изложението от процесуалния представител на ответницата по исковата молба се поставят следните въпроси:
1. Въззивната инстанция длъжна ли е да определи на особения представител на страната, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК от първата инстанция, ново възнаграждение и пътни разходи за придвижването му до населеното място, в което се намира сградата на съда ?;
2. Служебната ангажираност и неявяването пред въззивната инстанция на особения представител на страната, назначен по чл.47, ал.6 ГПК от първоинстанционния съд, основание ли е за отлагане на делото с цел осигуряване на ефективна правна защита на страната и равна възможност с другата страна да упражнява предоставените от закона права ?;
3. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане към кой момент следва да бъде определен – към датата на непозволеното увреждане или към датата на постановяване на съдебното решение ?, и
4. На каква база следва да се определят разходите за издръжка на непълнолетно лице при присъждане на обезщетение за имуществени вреди, вследствие непозволено увреждане – съгласно нормативно определените размери /в случая ПМС №288/2002 г./ или по преценка на съда и ако е вярно последното, въз основа на какви доказателства следва да се извърши тази преценка ?
По първия и по втория от поставените въпроси се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По третия от поставените въпроси се сочи, че е налице противоречие със съдебната практика, тъй като в мотивите си съдът, определяйки размера на неимуществените вреди се е позовал на “обществено-икономическите условия в Р България и с утвърдената съдебна практика към настоящия момент”. Прилагат се 4 решения на ВКС и се иска допускане на въззивното решение по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По четвъртия от поставените въпроси касационната жалбоподателка – ответница по исковата молба, се позовава на противоречие с практиката – определение №584/07.9.2009 г. по т.д.№ на ВКС, ІІ т.о.
И двете страни молят се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Третото лице – помагач – ЗД [фирма], не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби намира, че не са налице сочените в тях основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, и от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото.
По изложението на ищците.
По поставения от касационните жалбоподатели – ищци, въпрос, а именно “При определяне на обезщетението на неимуществени вреди по критерия на чл.52 ЗЗД за случай, при който се касае за вреди в резултат на ПТП, т.е. за щета, която се покрива от задължителната по закон застраховка “Гражданска отговорност”, явяват ли се определените в чл.266 от КЗ минимални застрахователни суми, каузален фактор при определяне на обезщетението по размер ?“
Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от посоченото ППВС, като са съобразени всички факти и обстоятелства, обусловили понесените от пострадалия неимуществени вреди. Поради това не е налице решение, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито с практиката на съдилища, чиито решения са представени.
Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства, и е съобразено със законови разпоредби. По естеството си с изложението на ищците, се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенциите, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен изложеното следва да се добави, че позоваването от страна на ищците на разпоредбата на чл.266 от Кодекса за застраховането е ирелевантно, тъй като към релевантния за случая момент за злополуката посоченият нормативен акт не е съществувал в правния мир. Кодексът за застраховането е в сила от 01.01.2006 г., деликтът е станал близо година и половина преди това. Освен това разпоредбите на чл.чл.51 и 52 ЗЗД не са обвързани с изискванията на визираната по-горе правна норма от КЗ.
По изложението на ответницата по исковата молба Р. С..
По първия от поставените въпроси, а именно “Въззивната инстанция длъжна ли е да определи на особения представител на страната, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК от първата инстанция, ново възнаграждение и пътни разходи за придвижването му до населеното място, в което се намира сградата на съда ? “ касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като при определяне на възнаграждението в първата инстанция не е споменато изрично, че то е само за една инстанция. Освен това липсват каквито и да е искания, възражения и други подобни от страна на особения представител за определяне възнаграждение за въззивната инстанция.
По втория от поставените въпроси, а именно “Служебната ангажираност и неявяването пред въззивната инстанция на особения представител на страната, назначен по чл.47, ал.6 ГПК от първоинстанционния съд, основание ли е за отлагане на делото с цел осигуряване на ефективна правна защита на страната и равна възможност с другата страна да упражнява предоставените от закона права ?”, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като този въпрос изобщо не е обсъждан във въззивното производство, поради липса на изрично изявление от страна на особения представител, с което да е поискано отлагане на делото по уважителни причини, нито пък са били представени доказателства за наличието на причини по смисъла на чл.142, ал.2 ГПК.
В. решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по третия поставен въпрос “Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане към кой момент следва да бъде определен – към датата на непозволеното увреждане или към датата на постановяване на съдебното решение ?”. Доводите на особения представител на касационната жалбоподателка – ответница по касационната жалба, са свързани с извода на апелативния съд за определяне размера на неимуществените вреди съобразно обществено икономическите условия в Р България и с утвърдената съдебна практика към настоящия момент”. Този довод към поставения въпрос очевидно е изваден от контекста на посочените мотиви и от принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съгласно която “Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост”, за което по горе в настоящото определение са изложени мотиви.
По четвъртия от поставените въпроси, а именно “На каква база следва да се определят разходите за издръжка на непълнолетно лице при присъждане на обезщетение за имуществени вреди, вследствие непозволено увреждане – съгласно нормативно определените размери /в случая ПМС №288/2002 г./ или по преценка на съда и ако е вярно последното, въз основа на какви доказателства следва да се извърши тази преценка ?” също не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като законът е приложен точно. В случая точното прилагане на закона от въззивната инстанция се изразява в съответствието на решението с разпоредбата на чл.85, ал.3 СК от 1985 г./отм./.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на двете касационни жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по тях.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №234/01.12.2010 г. по гр.д.№442/2010 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к., по касационна жалба, вх.№126/11.01.2011 г., подадена от адв. В. Н. – процесуален представител на ищците П. И. Л. – Д., И. – Д. Б. Д. и В. Б. Д., и тримата от [населено място], и по касационна жалба, вх.№48/05.01.2011 г., подадена от адв. Р. Б., в качеството й на особен представител на ответницата по исковата молба Р. Т. С. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: