5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 822
София, 07,11 , 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 31.10. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
т.дело № 1427 /2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от П. Д. Д., [населено място], чрез адвокат В. Д. , с вх.№ 80699 от
21.12.2013г. на Пловдивския апелативен съд, срещу решение №1404 от 29.11.2012г. по в.т.д№1211/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ търговски състав, с което е потвърдено решение №370 от 14.06.2012 г. по т.д.№867/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, ТО, ХVІІ състав, с което е уважен предявеният от [фирма], ЕИК[ЕИК] иск с правно основание 422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и е признато за установено по отношение на [фирма], ЕИК[ЕИК] и касатора П. Д. Д., солидарно, съществуването на вземането на ищеца [фирма] за сумата 30 171.49 евро, за която сума е издадена заповед № 7460 от 16.06.2011 г. за изпълнение на парично задължение на основание чл.417,т.9 ГПК.
Между [фирма], като лизингодател, и [фирма], като лизингополучател, е сключен договор за финансов лизинг. За обезпечаване изпълнението на задълженията на лизингополучателя по него са издадени три броя записи на заповед от 07.07.2008 г. с издател [фирма] и ремитент [фирма], а касаторът го е подписал в качеството си на физическо лице-авалист. На основание чл.417, т.9 ГПК е издадена Заповед №7460/16.06.2011 г. за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№10764/2011 г. на Пловдивския районен съд. По повод направено възражение по чл.414 ГПК е предявен настоящият иск. Въззивният съд е възприел изводите на Пловдивския окръжен съд за неоснователност на възражението на касатора, че не е страна по каузалното правоотношение, породеното от сключения договор за лизинг. Също е приел, че задължението на менителничния поръчител/авалист/, за разлика от поръчителството по чл.138 ЗЗД, има самостоятелен, неакцесорен характер, поради което с аргумент от чл.485, ал.2 ТЗ, задължението на менителничния поръчител е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително, освен поради недостатък във формата. Пловдивският апелативен съд се е произнесъл, че формата на издадените записи на заповед е спазена, тъй като отговарят на изискванията на чл.535 ТЗ. Възприел е изводите на окръжния съд и за неприложимост разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД с оглед самостоятелният характер на менителничното поръчителство, както и че несъответствието между сумите по записите на заповед и тези по договора за финансов лизинг не обуславя неоснователността на предявения иск, тъй като авалистът носи солидарна отговорност с издателя на записите на заповед само за сумата посочена в тях- общо за 30 171.49 евро, а за разликата до сумата 74 835.21 лв., посочена от вещото лице като задължение по договора за лизинг, остава задължен лизингополучателят. Разпоредбата на т.2.7.2. от Общите договорни условия за приспадане на полученото застрахователно обезщетение в случай на пълно погиване или кражба на лизингования автомобил, не намира приложение, защото в случая застрахователят е отказал изплащане на такова.
Касаторът П. Д. твърди, че обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд е неправилно, постановено в нарушение на чл.269 ГПК, тъй като съдът не е обсъдил всичките му доводи, наведени във въззивната му жалба. Не се е произнесъл по възражението за нищожност на записите на заповед на основание чл.486, ал.1, т.1 и т.4, ТЗ с оглед, че освен посоченият в тях падеж на определен ден, се съдържа и падеж на предявяване. Не е обсъдено и възражението му, че лизинговата вещ е погинала на 27.04.2009 г., поради което на тази дата договорът за лизинг е прекратен и на основание чл.347, ал.2 ТЗ във вр. с чл.231, ал.3 във вр. с чл.89 ЗЗД ще се дължат лизингови вноски само до тази дата. Подържа, че неправилно е отхвърлено и възражението му за нищожност на записите на заповед на основание чл.536, ал.1 във вр. с чл.535,т.4 ТЗ, тъй като в тях не се съдържа мястото на плащането- посочено е само, че „сумата е платима при С. АД”.
Поставя като значими за изхода на делото следните въпроси: 1/ „относно необходимите реквизити на записа на заповед, за се приеме че е редовен от външна страна”; 2/ „относно обстоятелството дали при установяване по делото на извънменителнично правоотношение между страните/каузална сделка/, което е обезпечено със запис на заповед, спорът следва да се разреши на базата на установеното каузално правоотношение или то не следва да се обсъжда и няма връзка с предявения иск” и 3/ „за правилното приложение на чл.269 ГПК относно обемът на правомощията на въззивната инстанция и задълженията й да разгледа всичките възражения и въпроси, определени с въззивната жалба”. По въпрос №2 и №3 подържа наличието на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК, а по въпрос №1 – това по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Формулираните общотеоретични въпроси, без да са свързани с конкретните правни изводи на решаващия съд, не представляват общото основание за достъп до касация. Съгласно т.1 на ТР 1-2010 ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, от значение за формиране решаващата воля на съда по конкретния спор, но не и за правилността на обжалваното въззивно решение. Не е достатъчно само твърдението на касатора, че поставените въпроси са „съществени”, защото като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, в задължение на касатора е да формулира значимите за изхода на делото правни въпроси. Дискрецията, която упражнява ВКС в производството по чл.288 ГПК, е в рамките на сочените от жалбоподателя основания за достъп до касация. Затова и касационният съд нито е длъжен, нито може да ги извежда от обстоятелствената част на касационната жалба, а може само да ги квалифицира.
По отношение на въпрос №1 не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация- това по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. По въпроса за спазване на законовото изискване на чл.535, т.4 ТЗ за съдържащото се мястото на плащане при записи на заповед с определена дата на падеж, които не следва да се предявяват за плащане, е създадена практика на ВКС, формирана по реда на чл.274, ал.3 ПК, поради което и представляваща задължителна съдебна практика съгласно т.2 на ТР 2-2011-ОСГТК. Вж. определение №549 от 12.07.2011 г по ч.т.д.№345/2011 г. на І Т.О. и определение №269 от 27.04.2012 г. по ч.т.д.№172/2012 г. на І Т.О., съгласно които е прието,че с указването на банковата сметка, включително и в случая като такава при [фирма], мястото на плащането е достатъчно конкретизирано и е спазено законовото изискване на чл.535, т.4 ТЗ.
Липсва подържаният допълнителен критерии за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК и по отношение твърденията на касатора за посочени в записите на заповед два падежа- на определена дата и на предявяване. В случая не се касае до два падежа, доколкото предявяването на конкретна дата възпроизвежда падежа по чл.486, т.1 ТЗ. В същия смисъл се е произнесъл ВКС с определение №938 от 16.12.2010 по ч.т.д.№840/2010 г І Т.О., постановено на основание чл.274, ал.3 ГПК, поради което и формиращо задължителна съдебна практика.
При това въпрос №1 за редовността на процесните записи на заповед от външна страна е и недопустим, като преклудиран на основание чл.133 във вр. с чл.134, ал.3 във вр. с чл.266, ал.1 и ал.2 ГПК. Нито в отговора си на исковата молба, нито в писмената си защита, включена в съдебното производство по реда на чл.149, ал.3 ГПК, ответникът- касатор в настоящето производство, се е позовава на нередовността на записите на заповед. За първи път във въззивната си жалба се позовава на нищожност на записите на заповед, при това без да излага съображения за изключване на преклузията на основание чл.266, ал.1 ГПК. Това обуславя и подробното им необсъждането от въззивния съд.
Въпрос № 2 за връзката между каузалното и абстрактното правоотношение въобще е неотносим към спора. Пловдивският апелативен съд се е позовал на самостоятелния характер на менителничното поръчителство, което изключва допустимостта на възраженията на авалиста, произтичащи от каузалното правоотношение между хонората и приносителя, освен ако авалистът не докаже, че приносителят е недобросъвестен или че е извършил злоупотреба с право, каквито доводи не са правени. При това с решение №17 от 21.04.2011 г.по т.д.№213/2010 г. на ІІ Т.О., постановено по ред на чл.290 ГПК, е постановено, че поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, недопустимо е авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. На това решение се е позовал и първоинстанционният съд, поради което дори и да е съществувала противоречива съдебна практика, тя е преодоляна. А и с приложените съдебни решения, за които няма данни да са влезли в сила, касаторът не доказва противоречива съдебна практика дори по общия въпрос за връзката между каузалното и абстрактното правоотношение по договри за лизинг по смисъла на т.3 на ТР1-2010-ОСГТК.
С формулирания въпрос № 3, чрез твърденията си за допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила, касаторът фактически допуска смесване на основанията за достъп до касация с тези за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК. При това въззивният съд, макар и пестеливо, се е произнесъл по възраженията на касатора. Несъгласието на касатора с направените правни изводи не означава, че такива не са направени.
Въпреки изхода по делото в полза на ответника по касационната жалба разноски не следва да се присъждат, тъй като не е доказано извършването им в настоящето производство.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №1404 от 29.11.2012 г.по в.т.д№1211/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ търговски състав, с което е потвърдено решение №370 от 14.06.2012 г. по т.д.№867/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, ТО, ХVІІ състав
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: