О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
София, 10.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №895/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. З. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба А. Б. М. от [населено място], против въззивно решение №139/19.3.2011 г. по гр.д.№148/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к.
С обжалваното решение е потвърдено решение №1565/12.11.2010 г. по гр.д.№2927/2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, ХХІІ състав, в частта, с която А. Б. М. е осъден да заплати на Д. 40877,65 лева – обезщетение за причинени от него имуществени вреди от престъпления, за които е осъден с пунктове 1 и 2, с влязла в сила присъда №92/13.4.2007 г. по нохд №288/2007 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, изразяващи се в невнесен в полза на бюджета ДДС за данъчни периода от месец януари 1999 г. до месец юли 1999 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.11.2009 г. до окончателното й изплащане; 34397,08 лева – обезщетение за забава за времето от 04.4.2003 г. до 13.7.2009 г., върху главниците по решението, 37,50 лева – разноски по съразмерност и 1955,49 лева – юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност.
За да постанови посочения резултат въззивната инстанция е приела, че по силата на чл.300 ГПК противоправността и виновността на дееца е следва да се приемат за установени при наличието на влязла в сила присъда. Прието е също така, че е доказан и друг елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД – наличието на вреда в патримониума на Д., като това е обосновано с ангажираните по спора доказателства, както причинната връзка между противоправното поведение на ответника по исковата молба и настъпилата вреда за ищеца. В мотивите си апелативният съд е стигнал до извод, че по отношение вземанията на Държавата за 1999 г не е направено възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, като съдът се е позовал на отговора му по чл.131 ГПК, поради което първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е приложил служебно давността и за задълженията за внасяне на ДДС и лихви за забавеното им плащане за периода от месец януари 1999 г. до месец юли 1999 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че са налице касационни основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Сочи се, че в разрез с константната практика на ВКС не е взето под внимание направеното пред първата инстанция възражение за изтекла погасителна давност по отношение задълженията за 1999 г., като апелативният съд не е счел за нужно дори да се произнесе по този въпрос. Налице е признание, че възражението за посочения период, макар и направено за пръв път пред въззивната инстанция, я ангажира с произнасяне, тъй като е инстанция по същество. Сочат се решения на ВКС, н.к., и решения на Пловдивски окръжен съд, Добричкия окръжен съд и ОС – Враца.
Моли се за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Д., представлявана от м. на ф., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Касационната жалба е подадена в законовия срок, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение до касационно обжалване, съдът приема, че и трите основания/чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК/ не са налице.
Пловдивският апелативен съд е приложил точно закона и е дал отговор на поставения от ответника по исковата молба въпрос за приложението на давността. Този отговор е съобразен с изложеното в отговора на ответника по исковата молба по чл.131 ГПК – касационен жалбоподател в настоящото производство. По ясен и категоричен начин в този отговор се прави възражение за изтекла погасителна давност само за вземанията на Д. до 01.01.1999 г. В него липсва възражение за периода след посочената дата. Обстоятелството, че липсва изричен отговор на това възражение в мотивите на въззивното решение не означава, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Направеното възражение за погасителна давност във въззивната жалба не се обхваща от хипотезата на чл.266 ГПК, нито от тази по чл.147 ГПК, дори и това възражение да беше направено след подаването на отговора, за да се приеме, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №139/19.3.2011 г. по гр.д.№148/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к., по касационна жалба, вх.№2546/26.4.2011 г., подадена от №139/19.3.2011 г. по гр.д.№148/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: