5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
гр. София, 29.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 3602 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. срещу определение № 1859 от 21.07.2014г. по ч. гр. дело № 2188/2014г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено определение от 16.05.2014г. по т. дело № 62/2014г. на Окръжен съд Монтана, с което е прекратено производството по т. дело № 62/2014 на Окръжен съд Монтана.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – мотивите не кореспондират с фактите по делото и със закона; констатацията на съда, че процесуалният субституент не е изложил фактите, въз основа на които се легитимира като кредитор спрямо лицето, чиито права предявява, е невярна, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба и допълнителната уточнителна молба ищецът изрично е посочил, че се легитимира като кредитор на [фирма], [населено място] въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 170/2012г., като вземането му е непарично и е свързано с правото да придобие собствеността на недвижимия имот; изрично ищецът е подчертал в исковата молба и допълнителната уточнителна молба, че бездействието на длъжника сe изразява в непредявяване на иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване на договора за учредяване на ипотека за относително недействителен. В приложено към частната касационна жалба писмено изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС: „При продабжа на обременен с ипотека недвижим имот разполага ли купувачът с възможност по реда на чл. 134 ЗЗД при бездействие на продавача да упражни неговото потестативно право да иска вписаната ипотека да бъде обявена за относително недействителна, когато са налице предпоставките за това съгласно чл. 135 ЗЗД?“ Частният жалбоподател поддържа, че даденият отговор на посочения въпрос е в противоречие с ППВС № 1/29.03.1965г. по гр. д. № 7/1964г., а в касационната жалба сочи и противоречие с решение № 29/12.04.2010г. по т. д. № 488/2009г. на ВКС, ТК, Първо т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт И. Х. Х. оспорва частната касационна жалба и поддържа становище за недопустимост на частната касационна жалба, евентуално за нейната неоснователност. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Ответникът моли да не се допуска разглеждане на частната касационна жалба, евентуално същата да бъде оставена без уважение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 19 556 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба, поради което същата подлежи на връщане при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК. Изложил е съображения, че законосъоразно с разпореждане от 08.04.2014г. съдията – докладчик е оставил исковата молба без движение и е дал възможност на ищеца да изложи фактически твърдения досежно съществуването на твърдените права по чл. 134 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД с оглед посочване какво е вземането на ищеца по отношение на [фирма] и откъде следва качеството на кредитор на [фирма] по отношение на [фирма] и да внесе държавна такса в размер на 6 341, 95 лв.
Съдебният състав е констатирал, че ищецът в предоставения срок е представил документ за внесена държавна такса и с молба от 30.04.2014 г. е уточнил, че е кредитор на [фирма] с оглед прехвърленото право на собственост с нотариален акт № 170/2012г., че прехвърлителят има задължения по чл. 189 – чл. 192 ЗЗД към ищеца, че чрез предявения иск се цели предотвратяване на евикция, тъй като имотът все още не е обект на принудително изпълнение, а по отношение на правата на праводателя на ищеца [фирма] поддържа, че същият може да претендира прогласяване на договора за ипотека за недействителен по отношение на него, тъй като при разваляне на договора за продажба може да иска връщането на имота чист от тежести.
Анализирайки разпоредбите на чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът нито в исковата молба, нито в молбата за отстраняване на нередовностите на исковата молба не се е позовал на конкретно вземане по отношение на [фирма], а е визирал само възможности с оглед евентуалната му евикция за него да се породят права по чл. 189 -192 ЗЗД, поради което е направил извод, че ищецът не е посочил пълно обстоятелствата, на които основава иска си по чл. 134 ЗЗД, а именно не е посочил съществуващо вземане по отношение на длъжника [фирма].
По отношение на упражненото право на [фирма] по чл. 135 ЗЗД съдебният състав е приел, че въпреки дадената му възможност, ищецът също не е конкретизирал от какво извежда качеството на това дружество на кредитор на учредилия ипотеката върху процесния имот – [фирма], а е посочил само, че при евентуално насочване на принудително изпълнение върху ипотекирания имот биха били увредени интересите на [фирма] и на ищеца.
Относно твърденията на частния жалбоподател, че упражнява спорните права с оглед предотвратяване на евентуална евикция, въззивната инстанция е изложила съображения, че П. иск и суброгационният иск са вид обезпечение, но функцията на иска по чл. 135 ЗЗД е да се запази от намаляване длъжниковото имущество и да се подготви то за принудително изпълнение, а не да се предотврати насочването на изпълнението върху имуществото от трето лице.
Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е обусловено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, или който се решава противоречиво от съдилищата /т. 2/, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател въпроси и доводи относно критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е релевантен за спора, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд. Производството по иска не е прекратено поради недопустимост на иска по чл. 134 във връзка с чл. 135 ЗЗД, а поради неотстраняване на нередовността на исковата молба. Относно редовността на исковата молба, с която е предявен иск по чл. 134 ЗЗД, респективно чл. 135 ЗЗД, е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която по отношение на иска по чл. 134 ЗЗД ищецът следва да посочи в обстоятелствената част на исковата молба качеството си на кредитор на длъжника, имуществените права на длъжника, които кредиторът упражнява, правата на кредитора, които са заплашени чрез бездействието на длъжника, а по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД ищецът следва да посочи качеството си на кредитор на длъжника и извършеното конкретно действие от длъжника, което го уврежда. В съответствие със съдебната практика въззивният съд е извършил преценка относно оставянето на исковата молба без движение и предоставянето на ищеца на определен срок, в който да отстрани конкретни нередовности на исковата молба, съпоставил е уточнителната молба на дадените указания и е направил извод, че част от нередовностите на исковата молба не са отстранени. Доколко дадените указания и преценката на въззивния съд за неотстраняване на определени недостатъци на исковата молба са правилни е въпрос, относим към правилността на въззивното определение, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения частният жалбоподател трябва да заплати на ответника [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер 14 667 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1859 от 21.07.2014г. по ч. гр. дело № 2188/2014г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер 14 667 лв. /четиринадесет хиляди шестстотин шестдесет и седем лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.