8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
гр. София, 03.12.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2354 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д., представлявана от адв. П. Г., срещу въззивно решение № 101 от 27.03.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 124/2019 г. на Окръжен съд -Пазарджик. С обжалвания съдебен акт е потвърдено Решение № 1153 от 03.10.2018 г., постановено по гр.д. № 2519/2018 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което са отхвърлени предявените от ищцата срещу СУ „Ал. Иванов – Чапай“ – [населено място] искове с правно основание чл.344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на извършеното със заповед № РД 06-173/09.05.2018 г. уволнение за незаконно и неговата отмяна; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „директор”; и за заплащане на обезщетение в размер на 8 408,52 лв. за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 09.05.2018 г. до 14.05.2018 г. и от 23.05.2018 г. до 09.11.2018 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК като счита, че касационното обжалване следва да се допусне по множество въпроси, които обобщени се свеждат до: 1/спазена ли е процедурата по чл.193, ал. 1 КТ, когато работодателят формално е изпълнил изискванията на посочената норма; в т.ч. дал е 3-дневен срок за обяснения, без да съобрази конкретните за случая фактически обстоятелства, изискващи определянето на по-продължителен срок; обвързан ли е работодателят от искането на работника или служителя за удължаване на дадения срок и за събиране на допълнителни гласни и писмени доказателства във връзка с нарушенията; 2/длъжен ли е съдът в мотивите на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и всички доводи и възражения на страните; 3/ допустимо ли е дисциплинарното наказание да бъде наложено след изтичане на императивните срокове по чл.194 КТ; 4/длъжен ли е работодателят да мотивира заповедта за дисциплинарно уволнение съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, а когато заповедта препраща и към друг документ (одитен доклад), следва ли да се конкретизира за кои точно нарушения е препращането; 5/ входирането в предприятието на одитния доклад, към който препраща заповедта, равнозначно ли е на връчване по смисъла на чл.20, ал. 4 ППЗДФИ на длъжностното лице – директор; 6/преодоляна ли е предварителната закрила по чл. 333, ал.1, т.3 КТ в случаите, в които след получаване на мнението на ТЕЛК, на следващия ден е изискано и дадено предварителното разрешение на Инспекцията по труда и в същия ден е издадена заповедта за уволнение.
Жалбоподателката сочи, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, която цитира и прилага към жалбата си. Поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно – постановено е в противоречие с императивната норма на чл.194, ал.1 КТ, като този факт е пряко установим от приложените по делото болнични листове, сочещи продължителността на отпуска за временна нетрудоспособност и налагането на дисциплинарното уволнение след изтичането на предвидените в КТ давностни срокове.
Ответната страна по жалбата – СУ „Ал. Иванов – Чапай“ – [населено място], представлявано от адв. А. и адв. С. С., в писмен отговор, поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на съдебно-деловодните разноски, сторени в настоящето производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата И. Д. Д. е заемала длъжността „директор“ в ответното СУ „Ал. Иванов – Чапай“ – [населено място]. Трудовото й правоотношение е прекратено със Заповед № РД 06-173/09.05.2018 г. на началника на РУО – [населено място], на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. В заповедта е посочено, че И. Д. е извършила дисциплинарни нарушения по чл. 190, ал. 1, т. 7, чл.187, т. 3 и т.10 КТ, установени в хода на извършена проверка, назначена от работодателя и отразени в констативен протокол № КМД 03-25/23.01.2018 г., препращащ към доклад № ДИ2ПЗ – 10/28.11.2017 г. на АДФИ. Нарушенията са подробно описани в заповедта за уволнение, включително чрез препращане към доклада на АДФИ с конкретно посочване номера на страницата и се изразяват в неправомерно разходване на средства от бюджета на училището: 1. неоснователно разпоредени и лично получени от директора разходи за командировки по 3 бр. заповеди за командировка (№ 23/27.02.2017 г., № 24/28.02.2017 г. и № 81/24.04.2017 г.) в периода от 27.02.2017г. – 24.04.2017г.; 2. извършени плащания към доставчици по фактури № 98/01.02.2017 г. и № 130/30.01.2017 г. за доставено в училището работно облекло на стойност 3240 лв., без да се съставят складови документи за постъпилото и изписано от склада работно облекло; 3. неоснователно лично разпоредени за изплащане и лично получени от директора суми – 119.70 лв. по РКО № 4/23.02.2017 г. и РКО № 6/28.02.2017 г.; 103.23 лв. по РКО № 12/18.03.2017 г. и РКО № 14/13.03.2017 г.; 390.83 лв. по РКО № 23/30.03.2017 г. и РКО № 299/31.03.2017 г.; 257.70 лв. по заповеди за командировка № 87/04.05.2017 г. и № 88/17.05.2017 г.; неоснователно разходвани средства по фактура № 45/18.05.2017 г. в размер на 750 лв. за закупени цветя; 4. изплатени без правно основание средства за представителни разходи за 2017 г. – 441.40 лв. В оспорената уволнителна заповед е посочено, че на ищцата са налагани и други дисциплинарни наказания, от които незаличено по давност е дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“, наложено със заповед № РД06 – 387/30.10.2017 г. Въззивният съд посочил, че констативния протокол от проверката е връчен на Д. на 23.01.2018 г., при условията на отказ; а искане с изх. № РД 22 – 90/30.01.2018 г. на началника на РУО за предоставяне в 3-дневен срок на писмени обяснения по констатираните и подробно описани в същото нарушения е връчено лично на Д. на същата дата. С писмо изх. № 83/01.02.2018 г. ищцата е дала писмените си обяснения по всички посочени нарушения, но е поискала тридневният срок да бъде удължен за излагане на по-подробни обяснения и представяне на доказателства, а след това за периода от 05.02.2018г. до 06.05.2018 г. служителката е ползвала отпуск поради временна неработоспособност (представени са 9бр. болнични листи). Уволнителната заповед е издадена и връчена на ищцата на 09.05.2018 г., след изискано на 08.05.2018 г. и получено на 09.05.2018 г. предварително разрешение на Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК от 08.05.2018 г.
При тези фактически констатации, въззивната инстанция е приела, че оспорената заповед е законосъобразна, като дисциплинарното наказание е наложено при спазване на дисциплинарната процедура, уредена в чл. 193 – чл.195 КТ. Наказанието „дисциплинарно уволнение” е наложено след изискване на писмените обяснения на служителя, с мотивирана подробно писмена заповед (препращаща и към доклада от проверката на работодателя и доклада на финансовата инспекция); в заповедта са посочени нарушителят, конкретните нарушения, обстоятелствата, при които са извършени, датите на извършване, наказанието и законните текстове, въз основа на които то се налага, като са спазени критериите по чл. 189 КТ. Прието е, че в поканата за представяне на писмени обяснения нарушенията са описани по ясен и разбираем начин; документите към които препраща уволнителната заповед също са били връчени на лицето. Преценен с оглед конкретните обстоятелства, даденият от работодателя 3-дневен срок за обяснения е разумен и достатъчен, което се установява и от съдържанието на писмото с обясненията – служителката е изложила становището си по всяко едно от констатираните нарушения. Прието е, че дисциплинарното наказание е наложено в преклузивния 2-месечен срок по чл.194, ал.1 КТ, като съдът е съобразил, че срокът не е текъл през времето, когато ищцата е ползвала отпуск поради болест (чл.194, ал.3 КТ).
Позовавайки се на константната практика на ВКС (решение № 379/ 24.06.2010 г. по гр. д. № 410/2009 г., ІV г.о., решение № 629/01.11.2010 г. по гр. д. № 279/2009 г., ІV г.о., решение № 130/03.04.2012 г. по гр. д. № 707/ 2011г., ІV г.о.) въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ищцата за немотивираност на уволнителната заповед. Посочил е, че е допустимо нарушенията на трудовата дисциплина, послужили като основание за налагане на дисциплинарното наказание, да се индивидуализират и чрез друг документ посочен в заповедта, чието съдържание е станало известно на лицето, за да се приеме, че заповедта за уволнение е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ. За неоснователни са счетени и възраженията на Д., касаещи неспазената процедура по чл.333, ал.1, т.3 КТ. Съдът е приел, че преди издаването на заповедта за уволнение работодателят е поискал и получил предварителното разрешение на Инспекцията по труда и мнението на ТЕЛК.
След съвкупна преценка и анализ на доказателствата по делото, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните, съдът е счел, че ищцата е извършила описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, които с оглед тежестта си и установените факти от дисциплинарното минало на служителката обуславят наложеното й най-тежко наказание – дисциплинарно уволнение. В заключение е направен извод, че предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ са неоснователни и правилно с първоинстанционното решение са отхвърлени.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Изведеният от изложението първи обобщен въпрос, касаещ продължителността на срока за представяне на писмени обяснения и задължението на работодателя да отчете конкретните фактически обстоятелства при неговото определяне с оглед законосъобразното провеждане на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, не обосновава предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно установената съдебна практика на ВКС (множество решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в т.ч. цитираните и от жалбоподателката в изложението й), в изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това, преди да вземе решението си за ангажиране на дисциплинарната му отговорност. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че на ищцата, предвид конкретните обстоятелства, в случая е предоставен достатъчен срок за даване на обяснения. Нарушенията, за които са поискани обясненията са описани ясно и разбираемо в искането, а отделно от това – същите са били известни на служителката още от доклада на финансовата инспекция и от връчения й констативен доклад от проверката, назначена от работодателя. Следва да се отбележи, че законът не въвежда формални изисквания за процедурата по чл.193, ал. 1 КТ и не сочи критерии за преценката на работодателя с каква продължителност трябва да бъде срокът за писмени обяснения. В практиката, включително цитираната от страната се приема, че разумен и достатъчен е този срок за писмени обяснения, който позволява на дисциплинарно уличеният, след като се ориентира във фактите, да изложи обмислен коментар на твърденията или отговор на въпросите в писмена форма. В случая, предвид изложеното по-горе, извода на въззивния съд, че предоставеният 3-дневен срок е разумен и достатъчен, не е в противоречие с правните разрешения, приети в практиката на ВКС. Що се отнася до обвързаността на работодателя от отправените от работника или служителя искания за удължаване на дадения срок и за събиране на допълнителни гласни и писмени доказателства, така поставен въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Уважаването или отхвърлянето на подобни искания е въпрос на работодателска преценка, която не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, отделно от контрола за спазване на правилата по чл.193, ал.1 и ал.2 КТ, чието нарушаване в случая не е установено.
Не е налице основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и по втория обобщен процесуален въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства, правнорелевантни факти, обстоятелства, както и възраженията и доводите на страните. В практиката си (вж. – решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др.; в мотивите по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК) ВКС безпротиворечиво е приемал, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди, анализира и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, респ. да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения, като подробно в мотивите на решението си е дала отговор на всички доводи и възражения на страните, обсъдила е всички доказателства относно правно релевантните факти, посочила е кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. С това решаващият съд е изпълнил процесуалните си задължения, а несъгласието на страната с крайните изводи и заключения и съдържащата се аргументация в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е защитна теза, касаеща съществото на спора, която не може да обуслови селектирането на жалбата.
Поддържаното допълнително основание за селекция по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК във връзка с поставените процесуални въпроси също не се установява. Очевидна неправилност на въззивно решение може да обоснове касационно обжалване, ако съдът се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма, не е приложил императивна материално правна норма уреждаща спорни правоотношения, грубо е нарушил правилата на формалната и правна логика при обосновка на изводите си, или е нарушил основополагащи процесуални правила, гарантиращи правилността на съдебния акт, което в случая не се констатира.
Във връзка с третия въпрос в изложението, касаещ 2-месечният срок по чл.194, ал.1 КТ за налагане на дисциплинарното наказание, също се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Въззивният съд е приел, че работодателят би могъл да узнае за нарушенията, извършени от ищцата най-рано на 16.01.2018 г., когато е осъществена назначената от него проверка в училището (самият констативен протокол е изготвен на 23.01.2018 г.). През периода м.01.2018 г. – м.05.2018 г. течението на сроковете е прекъсвано, поради ползван от ищцата отпуск за временна нетрудоспособност. Това обстоятелство е пряко установимо от представените по делото болнични листи, видно от които Д. е била в отпуск – на 24.01.2018 г.; от 05.02.2018г. до 03.03.2018 г. непрекъснато; от 06.03.2018 г. до 23.04.2018 г. непрекъснато; на 26.04.2018г.; и от 30.04.2018г. до 06.05.2018г. непрекъснато. За изследвания период от 16.01.2018 г. и до датата на връчване на заповедта – 09.05.2018 г., от 2-месечния срок по чл.194, ал.1 КТ са изтекли 29 дни. При това положение, не се установява твърдяната от страната предпоставка по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение във връзка с приетото от решаващия съд, че дисциплинарното наказание е наложено от работодателя в законоустановения по чл.194, ал.1 КТ 2-месечен срок от откриване на нарушенията, при зачитане спирането на срока по чл.194, ал.3 КТ през времето на ползван от служителката отпуск.
На следващо място, задължението на работодателя по чл. 193, ал. 1 от КТ е пряко свързано с установеното в чл. 195, ал. 1 от КТ задължение за мотивирането на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. Обясненията на работника или служителя трябва да са за посочените в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание нарушения. В тази връзка, четвъртият въпрос в изложението е правно значим, но не обуславя допускането на касационния контрол. В съответствие с установената съдебна практика, обективирана и в приложените към касационната жалба съдебни актове на ВКС, въззивният съд е приел, че изискванията по чл. 195, ал.1 КТ за мотивиране на оспорената заповед са изпълнени – нарушенията са описани ясно и подробно, като са индивидуализирани освен в заповедта, още и в документите, към които тя препраща (доклада на АДФИ и констативния протокол от проверката, назначена от работодателя). Възможността нарушенията на трудовата дисциплина, основание за налагане на дисциплинарното наказание, да се индивидуализират освен в самата заповед за уволнение и/или в друг документ, чието съдържание е станало известно на работника или служителя, се приема безпротиворечиво в практиката. Мотивирането на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189 ал. 2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността за защита на наказаното лице в хода на съдебното производство по иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на предвиденото от законодателя в чл. 195 ал.1 КТ съдържание (в т. см. – решения по гр. дело № 264/2009 г. ІІІ г. о., по гр. дело № 1208/2009 г. ІV г.о., по гр. дело № 1579/2011 г. ІІІ г. о. на ВКС, вкл. цитираните от жалбоподателката).
Петият въпрос в изложението е правно ирелевантен – по такъв въпрос съдът не се е произнасял, защото страната не е имала подобно оплакване във въззивната си жалба, нито е съществувал спор по делото относно обстоятелството, че докладът на АДФИ и констатациите в него за неправилно разходване на финансови средства от бюджета на училището са били известни на служителката.
Шестият въпрос, касаещ спазването на процедурата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, е релевантен, но не обуславя селектирането на жалбата. Работодателят е длъжен да поиска разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител, който се ползва със специалната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ. В случая, по делото е било безспорно установено, че преди връчване на уволнителната заповед на ищцата, работодателят е поискал и е получил предварителното разрешение на Инспекцията по труда и мнението на ТЕЛК. Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие с практиката на ВКС по приложението на императивната норма на чл.333, ал.1 КТ.
Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски, което съгласно представените доказателства и документи за направени разходи е основателно и доказано за сумата 1 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 101 от 27.03.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 124/2019 г. на Окръжен съд –Пазарджик.
ОСЪЖДА И. Д. Д. да заплати на СУ „Ал. Иванов – Чапай“ – [населено място] сумата 1 800 лв. разноски в производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.