2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 824
София,14.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2045 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Т. Поповска, против решение № 354 от 12 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 4642/2018 г. по описа на апелативния съд в София, в частта му, с която е потвърдено решение № 3377 от 28 май 2018 г., постановено по гр.д. № 7757/2017 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на К. Ч. В. от [населено място] сумата от 10000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение, и сумата от 6454,24 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди (пропуснати ползи), изразяващи се в невъзможността да извърши определена работа и получи възнаграждение за това вследствие на наложената му мярка за процесуална принуда „задържане под стража“.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Поддържа се, че въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действия на ответника. Сочи се, че определеният размер на обезщетението е завишен и не съответства на реално претърпените вреди, на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и на съдебната практика по аналогични случаи. Въззивният съд не бил отчел в достатъчна степен обстоятелството, че производството е продължило в разумен срок, без провеждане на съдебна фаза, както и не била отчетена липсата на данни ищецът да е претърпял неимуществени вреди, по-интензивни от обичайните. Присъденото обезщетение било два пъти по-високо от присъденото обезщетение на другия обвиняем по същото досъдебно производство с влязло в сила решение по в.гр.д. № 3542/2016 г. на апелативния съд в [населено място], по отношение на когото повдигнатите обвинения, продължителността на производството и наложените мерки за неотклонение били същите, но били установени и вреди от медийното отразяване на случая. Поддържа се, че претенцията за имуществени вреди е неоснователна, защото била налице изначална обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на ищеца по процесните договори, тъй като още към момента на сключването им той е бил задържан, поради което отговорността на нереализираната печалба била негова. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Срещу същото въззивно решение е подадена и касационна жалба от К. Ч. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. И., в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 3377 от 28 май 2018 г., постановено по гр.д. № 7757/2017 г. по описа на Софийския градски съд, и искът за неимуществени вреди е отхвърлен частично за сумата над 10000 лева до присъденото обезщетение от 30000 лева, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на същия иск за горницата над 30000 лева до пълния предявен размер от 100000 лева. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на иска за имуществени вреди за сумата над 6454,24 лева до претендирания размер от 20536,21 лева.
В касационната жалба се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че претърпените от ищеца имуществени вреди са в размер само на договорено възнаграждение с „Ти Си Еф Интернешънъл Прадакшънс“ И.. за една седмица, без да отчете сключения към договора анекс за срок от 5 седмици. Оспорва се изводът на съда, че не било постигнато съгласие между страните за сключване на анекса. Поддържа се, че по отношение на иска за имуществени вреди липсвали указания за разпределяне на доказателствената тежест. При постановяване на решението не били отчетени множеството неимуществени вреди, претърпени вследствие на взетите по отношение на ищеца мерки за неотклонение, които ограничили правото му на свободно придвижване, изживените физически и емоционални страдания, накърняването на честта и достойнството му, отражението върху личния, семейния и професионалния му живот, социалната му изолация. Сочи се, че наложените мерки за неотклонение многократно са надхвърлили целите, за които би следвало да бъдат наложени, като упражнената върху обвиняемия репресия била изкуствено завишена и непровокирана с оглед изхода на наказателното производство. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са изложени доводи за очевидна неправилност на въззивното решение и се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че с постановление на дознател при СДВР от 02.07.2011 г. по досъдебно производство № ЗМ-161/2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 1 НК и чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 9, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Наложена му е мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 03.07.2011 г. – 10.04.2012 г., променена на „домашен арест“ и окончателно отменена на 27.08.2012 г. С постановление от 27.08.2012 г. на С. градска прокуратура, потвърдено с влязло в сила на 30.11.2012 г. определение по н.ч.х.д. № 4917/2012 г. на Софийския градски съд, досъдебно производство № 161/2011 г. по описа на СДВР е прекратено поради недоказаност на обвинението. От изслушаните по делото свидетелски показания е установено, че ищецът е изпитвал притеснение от воденото срещу него наказателно производство, както и от реакциите на близките му. При тези данни въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди вследствие на повдиганите срещу него незаконни обвинения. За да определи справедливия размер на обезщетението, съдът отчита, че на ищеца са били повдигнати обвинения за тежки умишлени престъпления от общ характер; че производството се е развило в разумен срок – в рамките на около година и четири месеца; периодът, през който на лицето са били наложени най-тежките мерки за процесуална принуда „задържане под стража” и „домашен арест“ (около 13 месеца); обстоятелството, че наказателното производство е било прекратено поради недоказаност на обвинението още на досъдебната фаза. Съдът съобразява и обезщетенията, присъдени на част от лицата, които също са имали качеството на обвиняеми за същата престъпна дейност, при отчитане на особеностите на конкретния случай.
Във връзка с претенцията за обезщетение за имуществени вреди се приема за установено, че ищецът е сключил с две търговски дружества договори, по силата на които се е задължил да участва в две филмови продукции като каскадьор срещу заплащане на възнаграждение в общ размер на 3300 евро. Тъй като във връзка с воденото наказателно производство по отношение на ищеца са взети мерки за неотклонение, ограничаващи правото му на свободно придвижване, той не е изпълнил задълженията си по тези договори, поради което не е получил уговореното възнаграждение. За неоснователни са приети възраженията, че с анекс към договора с „Ти Си Еф Интернешънъл Прадакшънс“ И.. ангажиментът на изпълнителя е удължен с още четири седмици, тъй като по делото било представено само предложение от възложителя, но липсвали доказателства за постигнато между страните съгласие относно продължителността на работата и новия размер на възнаграждението.
К. съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
И в двете касационни жалби се поставя въпросът за критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, по който се твърди противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на тях, и споделяна и прилагана и от настоящия съдебен състав, в която са възприети същите изходни положения. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет и в задължителната практика на ВКС според ТР № 3/2004 г., ОСГК – обезщетението за вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Така и в останалите сочени от прокуратурата решения на ВКС (решение № 236 по гр.д. № 1543/2016 г., IV г.о.; решение № 253 по гр.д. № 457/2016 г., IV г.о.; решение № 29 по гр.д. № 170/2011 г. на ВКС, III г.о.) се възприема общото разбиране, че от значение са всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства във връзка с твърденията на ищеца за понесени от него вреди вследствие на незаконното наказателно преследване. Приема се, че подобни обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; публичното му разгласяване и свързаните с това последици; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. Съобразяват се и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. В процесния случай въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението за претърпени вреди от незаконно наказателно преследване обстоятелства, съобразявайки постановките на цитираното ППВС и разясненията на ВКС. Цитираните по-горе решения на ВКС не дават съпоставима с настоящия случай фактическа обстановка, от която да би могло да се достигне до извода, че неправилно е приложен критерият за справедливо овъзмездяване на претърпените вреди. В първото от сочените решения съдът съобразява разумния срок за провеждане на наказателното производство по обвинение в извършване на тежко престъпление, продължителния период на задържане под стража, особеностите на личностната структура на ищеца, позволили му да се справи успешно със ситуацията, но същевременно осъщественото морално укоримо деяние спрямо майка му, нанасяйки й телесни увреждания; във второто решение е съобразено, че процесното незаконно наказателно преследване не е единствения източник на негативни изживявания за ищеца, тъй като едновременно с дългия срок на незаконно наказателно преследване и на наложената най-тежка мярка за неотклонение, са съобразени приведеното в изпълнение наказание лишаване от свобода по влязла в сила присъда, водено производство срещу ищеца по ЗОПДИППД /отм./, приключило с решение за конфискация на имущество; в третия случай задържането на ищцата е за 20 дена и са взети предвид възрастта й и нуждата от пример за децата й, оставането й без работа, и същевременно липсата на промяна в здравословното й състояние, липсата на данни за широко отразяване на случая в пресата, както и че именно наказателното производство е накърнило професионалната чест и достойнство на ищцата. Явно е, че от цитираните разрешения не може да се изведе нарушение на обществения критерий за справедливост в конкретния процесен случай, както се поддържа от прокуратурата.
Не водят до допускане на касационното обжалване и твърденията на прокуратурата, че по въпросите за необходимостта твърдените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането, и за излагането на мотиви за причинната връзка между незаконното обвинение и търпените вреди, са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/2001 г., ОСГК. Касаторът е пропуснал да отбележи по негово виждане кои вреди, взети предвид от въззивния съд, не са пряка и непосредствена последица от увреждането, което пречи на преценката дали задължителната практика на ВКС е нарушена. От една страна, макар да е вярно, че по отношение на неимуществените вреди съдът формално не е изложил съображения за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, понесени от ищеца, но несъмнено приема такава за установена, и в такава връзка са коментирани и кредитирани и депозираните свидетелски показания. Що се отнася до претенцията за имуществени вреди, съдът е изложил подробни мотиви защо приема, че такива са търпени, както и защо не приема понасянето на вреди над възприетия размер във връзка с неподписан анекс с търговско дружество. При това положение не се налага допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението на касатора В. се заявява, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Това твърдение се основава на виждането, че определеният размер на обезщетението бил явно несправедлив предвид степента на нарушаване на правото на свободно придвижване на ищеца и засягането на личния, социалния и професионалния му живот, че са допуснати нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК относно задължението на въззивния съд да постанови решението си при обсъждане на всички доказателства по делото, всички доводи и възражения на страните, като изложи собствени мотиви, при което била нарушена практиката на ВКС, опредметена в решение № 331 по гр.д. № 1649/2010 г., I г.о.; решение № 36 по т.д. № 2366/2013 г., II т.о.; решение № 197 по гр.д. № 7364/2013 г., III г.о.; решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о.; решение № 39 по т.д. № 2476/2014 г., I т.о.; решение № 69 по т.д. № 1874/2013 г., I т.о.; решение № 18 по т.д. № 1512/2017 г., I т.о.; нарушена била и практиката на ВКС, изразена в решение № 66 по гр.д. № 1725/2009 г., IV г.о. относно претенцията за пропуснати ползи, както и практиката на ВКС относно обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, според решение № 621 по гр.д. № 1927/2009 г., IV г.о.; решение № 148 по гр.д. № 3923/2017 г., IV г.о. Всички описани оплаквания, сторени в контекста на въведено твърдение за допусната очевидна неправилност в обжалваното решение (и независимо че съдебният състав възприема сочените разрешения), са такива за допуснати от съда нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче самостоятелно, без наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не могат да доведат до допускане на касационното обжалване. К. съд не установява хипотезата на очевидната неправилност според чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като подобна квалифицирана форма на неправилност не се констатира непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства и доводите на страните.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 354 от 12 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 4642/2018 г. по описа на апелативния съд в София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: