О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
гр.София, 17.11.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 3162 по описа на ВКС за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.03.2016г. по гр.д.№33/2016г. на АС Пловдив, с което е уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Жалбоподателите Д. Т. М. и Т. Д. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответниците Ц. С. В., Т. А. В. и К. А. В., чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД, като е признал за недействителна по отношение на Ц. , Т. и К. В. извършената продажба на наследство с договор от 01.02013г., с която Т. Д. продава на Д. Т. цялото си наследство от Р. М., починала на 26.11.2012г.
Установено е, че Ц. , Т. и К. В. са наследници на А. В., починал на 23.07.2004г. в резултат на ПТП, виновно причинено от ответника Т. Д. .За деянието той е осъден с влязла в сила на 07.03.2005г. по нохд № 186/04г. по описа на Бургаския окръжен съд. По уважен граждански иск с присъдата деецът е осъден да заплати на всеки един от наследниците на починалия по 13 000 лв. обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта му,ведно със законната лихва от датата на деликта-23.07.2004г., ; обезщетение за имуществени вреди в размер на 1000 лв. общо на тримата,ведно със законната лихва , считано от 23.07.04г. и 1 500 лв. разноски по делото.
Установено е също така, че наследниците на починалия са образували срещу Т. Д. като длъжник изпълнително дело според което последният дължи на всеки от взискателите по 29 278.50 лв., от които главница 13 000 лв. и законна лихва от 16 278.50 лв. за периода от 23.07.04г. до 12.02.2015г.
Съдът е счел за безспорно обстоятелството, че Т. Д. и Д. Т. са син и баща и последният е съпруг на починалата Р. М., както и че на 01.02.2013г. Т. Д. продава на баща си Д. Т. цялото си наследство-права и задължения, останали от неговата майка Р. В. за сумата от 25 000 лв. с писмен договор с нот.заверка на подписите вписан в АВ [населено място] с № 177, т.5/2014г.,вх.№ 14.05.4014г.,вх.рег.№ 12234/14.05.2014г.
Съдът е приел, че ищците имат качеството на кредитори, тъй като с влязла в сила присъда на 07.03.2005г. ответникът Т. Д. е осъден да заплати на всеки от тях обезщетения за неимуществени, имуществени вреди и законната лихва върху тях, а по образуваното изпълнително дело срещу длъжника е представено удостоверение доказващо размера на дълга към всеки един от ищците кредитори , както и че не е извършено плащане.
Констатирано е, че сделката прогласяване на чиято недействителност се претендира, е от 01.02.2013г., тоест след възникване на вземането. Прието е, че продажбата на наследство е действие , което уврежда кредитора, тъй като със сключения договор се намалява имуществото на длъжника и следователно възможността на кредитора да се удовлетвори от него. Посочено е, че съгладно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на вземането на кредитора, като последният разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори. Прието е, че ограничаването на тази му възможност поради отчуждаването на права на собственост върху недвижими имоти на длъжника, само по себе си е увреждащо действие.
Съдът е счел за неотносими възраженията за наличие на задължения в наследството и че ищците са могли да насочат исковете си към застрахователя и да се удовлетворят от него.
Прието е, че третото лице е възходящ на длъжника и знанието за увреждането се предполага до доказване на противното, а в случая презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД не е оборена.
С оглед на така установените по делото обстоятелства съдът е уважил предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
В изложение по чл.284 ,ал.3 ГПК, жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени доводи, налице ли е увреждане на кредитора, ако вредите са причинени от ПТП , а длъжникът притежава валидна застраховка гражданска отговорност, може ли да се счита за оборена презумцията по чл.135, ал.2 ЗЗД, когато вземането е за вреди от ПТП , а длъжникът притежава валидна застраховка гражданска отговорност,налице ли е увреждане на кредитора при извършване на разпоредителна сделка с трето лице , явяващо се също кредитор на длъжника, налице ли е увреждане на кредитора при извършване на сделка от длъжника с трето лице съсобственик, която сделка съвпада по правни последици с делбата, разполагат ли кредиторите с правна възможност да ограничават правата на съсобственика, който не е техен длъжник с предоставената му възможност да ликвидира съсобствеността по доброволен начин, както и длъжникът разполага ли с възможност срещу кои негови недвижими имоти, вещи или права кредитора да насочи принудително изпълнение. Поддържат основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представят решения на районен съд и на състав на ВКС неотносими към предмета на спора, както и решение от 25.06.2010г. по гр.д.№1294/2009г., ІV г.о., в което е прието, че несеквистируемостта на единствено жилище отпада, когато със същото длъжника се е разпоредил
При тези данни по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставения за разглеждане процесуален въпрос на основание чл.280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК. По отношение на същия съдът е дал отговор в обжалваното решение като се е съобразил със задължителната практика на ВКС, изразена в решение от 15.02.2011 година по гр.д.№1713/2009г. ВКС, решение от 19.5.2010 г. по гр.д.№257/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение от 23.4.2010 г. по гр.д.№427/2009 г. на ІV г.о на ВКС и решение от 28.4.2010 г. по гр.д.№3972/2008 г. на ІV г.о.ВКС, в която е прието, че е необходимо обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им, като съдът формира фактическите си и правни изводи по съществото на заявения за разрешаване спор след преценка на всички относими доказателства във връзка с доводите на страните и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, след издирване на приложимия материален закон. Мотивировъчната част на решението следва да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, както е прието и в Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставените за разглеждане материалноправни въпроси. На тях е даден отговор в задължителната практика на ВКС, изразена в решение от 14.03.2011г. по гр.д.№1028/2010г. на ІV-то г.о. на ВКС, решение от 23.04.2009г. по гр.д.№64/2008г. ВКС, решение от 15.07.2010г. по гр.д.№171/2009г. на ВКС, от 06.10.2010г. по гр.д.№754/2009г. на ВКС, от 26.01.2011г. по гр.д.№551/2010г. на ВКС и от 25.06.2015г. по гр.д. № 5981/2014г.,ІV г.о. на ВКС. В същата се приема, че съдът може да приеме, че вземането на кредитора не съществува, само ако е отречено със сила на присъдено нещо с влязло в сила решение. Посочва се, че увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество и ако по-късно това негово качество отпадне, непротивопоставимостта губи смисъла си. Приема се, че страната , поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД , има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си , от които черпи правен интерес. Качество на кредитор не може да бъде отречено в иницирания от тази страна процес поради възражения , които намалилият своето имущество длъжник би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношение между него и ищеца , съществуването му или изискуемостта. Възражения от подобно естество , са неотносими към спора по чл. 135, ал.1 ЗЗД, съответно не следва съдът да ги приема и решава инцидентно в този процес , щом те не засягат материалното право да се иска отмяна на увреждащата сделка. В практиката е прието, че искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си всяка сделка, с която длъжникът го уврежда. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника – когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност. В съответствие с тази практика съдът е достигнал до извод, че предявеният иск с правно основание чл.135 ЗЗД е основателен.
Приложените към жалбата решения не формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения правен въпрос. Що се отнася до развитите оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, това са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Общо посочените в изложението доводи за неправилност на обжалваното решение не мотивират основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответниците общо сумата 2400 лева разноски пред ВКС.
Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.
о п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.03.2016г. по гр.д.№33/2016г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА Д. Т. М. и Т. Д. М. за заплатят общо на Ц. С. В., Т. А. В. и К. А. В. сумата 2400 лева разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВ