3
3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
София, 07.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 31.10. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №1450/2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, ГПК по повод постъпила касационна жалба от М. Д. Д.-К., чрез адвокат Н. Х., с вх.№11547 от 27.11.2012 г. на Софийския апелативен съд, срещу решение №1582 от 08.10.2012 г. по т.д.№406/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, с което след отмяна на първоинстанционното уважително решение, е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Патентното ведомство на РБългария иск с правно основание чл.50а, ал.2, т.1 ЗМГО за установяванe, че регистрираната от ищцата търговска марка е общоизвестна. Софийският апелативен съд е приел, че нито ищцата е носител на спорното материално право /на 21.10.2010 в регистър на марките е вписано прехвърлянето й, а исковата молба е постъпила в съда на след това на 25.10.2010 г./, нито патентното ведомство е носител на правно задължение, което да обуславя пасивната му легитимация по така предявения граждански иск.
Касаторката твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като търговската марка е прехвърлена на [фирма], чийто собственик и управител е тя. Пасивната легитимация за Патентното ведомство извежда от задължението му по силата на закона да не допуска регистрация на търговски марки при сходни или съвпадащи белези. Навежда довода, че за правния интерес от предявения установителен иск е достатъчно вероятността да бъде нарушено субективното право. В подкрепа на това си твърдение се позовава на решение №416 от 14.03.1962 г. по гр.д.№248/62 г. на І Г.О. Значимостта на правния спор обосновава с постановените две противоречиви решения от двете съдебни инстанции.
Ответното Патентно ведомство не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Съгласно нормата на чл.280, ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване е формулирани значими за изхода на делото материалноправни или процесуалноправни въпроси, разрешени в обжалваното решение при наличие на допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Касаторката въобще не е формулирала такъв въпрос, въпреки дадените й изрични указания с разпореждане от 03.12.2012 г. на съдията докладчик по т.д.№406/2012 г. на Софийския апелативен съд. С изложените в касационната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение допуска смесване на основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК с тези за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК.
Непосочването на общото основание за достъп до касация е достатъчно само по себе си, за да се откаже селектиране на касационната жалба. Не са налице и подържаните в нея допълнителни основания за достъп до касация, които с оглед твърденията на жалбоподателката, биха могли да се квалифицират като такива по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Съгласно мотивите към т.3 на ТР 1-2010-ОСГТК не е налице противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, когато в рамките на едно и също съдебно производство, в двете различни съдебни инстанции са постановени две противоречиви съдебни решения. Първоинстанционното решение не е влязло в сила, поради което не доказва противоречива съдебна практика. Приложеното решение №416 от 14.03.1962 г. по гр.д.№248/62 г. на І Г.О. също не доказва такава, тъй като между него и обжалваното въззивно решение липсва обективна идентичност по въпроса за наличието на правен интерес. В приложеното решение В. съд е обосновал наличието на правен интерес с вероятността да бъдат нарушени конкретни права на ищците, поради оспорване на техните сънаследствени права, а в случая искът с правно основание чл.50, ал.2, т.1, ЗМГО е отхвърлен поради липса на активна и пасивна материалноправна легитимация на страните по делото.
При това касаторът би могъл да защити правото си на търговска марка с иска по чл.124, ал.4 ГПК във вр. с чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, но срещу недобросъвестния заявител на търговската марка, а не срещу органа, пред който се извършва регистрацията й/ вж. Решение №194 от 30.10.2013 г. по т.д.№2274/2013 г. ІІ Т.О./
Жалбоподателката, чрез адвоката си, въобще не се е аргументирала за наличието на допълнителния критерии за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, съдържащи се в т.4 на ТР1-2010-ОСГКТК, а именно произнасянето по поставения въпрос да допринесе за промяна в съдебната практика, за извършване на корективно тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна норма, за създаване на съдебна практика в унисон с евентуално променено законодателство. Насочването на гражданския иск по чл.50а, ал.2,т.1 ЗМГО срещу патентното ведомство, вместо срещу евентуалното лице, оспорващо общоизвестността на регистрираната от ищцата търговска марка, не придава значимост на решението по този спор за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1582 от 08.10.2012 г. по т.д.№406/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: