15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 829
гр. С., 09,11, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2959 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от [фирма] касационна жалба срещу въззивно решение № 330, постановено на 03. 06. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 394 по описа на съда за 2014 г., с което след отмяна на първоинстанционно такова, постановено от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 123/2013 г. е отхвърлен по същество предявен от касатора срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК] и [фирма], ЕИК:[ЕИК], съответно издател и авалист, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците, че същите дължат на касатора солидарно сумата 17683,46 евро, представляваща главница (остатък от дълг), дължима по запис на заповед, издаден на 16. 01. 2008 г. за сумата 74387,05 евро, платим на предявяване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04. 09. 2012 г. до окончателното изплащане, и сумата 691,72 лв. разноски в заповедното производство, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т.т. 2 и 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици. Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в относимите си към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения, свои решаващи мотиви, че процесният запис на заповед е платим на предявяване, което сочи, че вземането по него ще стане изискуемо само при редовно предявяване, което пък на свой ред, при условие, че записът на заповед е освободен от протест може да бъде удостоверено с нотариална покана. Ищецът в случая твърди това да е станало точно по този ред, като с исковата молба е представена и поканата удостоверяваща това обстоятелство (стр. 41 от делото на ПОС). От отбелязванията върху същата е видно, че тя е предоставена на нотариуса за връчване на 15. 06. 2011 г., следващото отбелязване от негова страна е от 12. 07. 2011 г. и удостоверява връчването на екземпляр от поканата на адресата (първият ответник) на дата 12. 07. 2011 г. по реда на чл. 47 от ГПК. На същата дата е материализирано и волеизявление на нотариуса, че съгласно залепено уведомление до адресата на дата 12. 07. 2011 г., адресатът не се е явил в двуседмичен срок, за да получи препис от поканата и същата следва да се счита връчена на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК. Към поканата е приложено и уведомлението до адресата – предмет на залепване, с което той е уведомен, че в двуседмичен срок от 27. 06. 2011 г. следва да се яви в кантората на нотариуса, за да получи нотариална покана отправена му от [фирма], като при неявяване същата ще се счита за редовно връчена. Уведомлението съдържа и препечатка на разпоредбите на чл. 47, ал. 1, 2 и 5 от ГПК. По повод на така удостовереното връчване въззивният съд е изложил, че с оглед чл. 569 от ГПК връчването на покани е вид нотариално удостоверяване, по силата на чл. 50 от ЗННД самото връчване следва да става по реда посочен в чл. 37-58 от ГПК, в случая адресат на поканата е юридическо лице и връчването следва да стане при условията на чл. 50 от ГПК, който пък предвижда връчването да се извършва на последния посочен в регистъра адрес и по точно с оглед ал. 3 на чл. 50 от ГПК – в канцеларията на юридическото лице на всеки служител или работник, който е съгласен да приеме съобщението. Съответно в ал. 2 и 4 на чл. 50 ГПК са предвидени случаи, при които то реално не може да бъде извършено. Така в ал. 2 на чл. 50 е казано, че ако лицето е напуснало адреса и в регистъра не е вписан нов такъв, то съобщението се смята за връчено, а в ал. 4 на чл. 50 ГПК е предвидена възможност дружеството или търговеца да са на адреса, но да няма достъп до канцеларията или в нея да не се намери лице съгласно да получи съобщението, когато според законодателя се залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК – на вратата на адреса или на пощенската кутия, а при неосигурен достъп – на входната врата. Въззивният съд излага по-натам, че в случая удостовереното от нотариуса да е извършено връчване е чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК, но от удостовереното в нотариалната покана не може да се достигне до извод кои са причините, за да се пристъпи към връчване по този ред. Не е посочено, че са извършени действия по посещение на адреса на управление на дружеството и кога, не е посочено имал ли е или не връчителя достъп до същия, респ. ако е имало такъв дали не е имало служители или работници, които да се съгласят да получат поканата (съобщението). Това от своя страна води до извод, че не може да се говори за редовност на връчването, което пък сочи, че не е налице и предявяване на записа на заповед за плащане по реда посочен в ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС, а в случая предявяването от своя страна с оглед чл. 486, ал. 1, т. 1 от ТЗ е определено за падеж на ценната книга, и е основание според чл. 487, ал. 1, изр. 1 от ТЗ да се направи извод, че същата е платима. В крайна сметка въззивният съд е приел, че липсата на предявяване сочи, че към момента на издаване на заповедта за незабавно изпълнение, а и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, задължението по записа на заповед не е било изискуемо, т.е. не са били налице предпоставките на чл. 418, ал. 2 от ГПК и молителят не е имал вземане към издателя, и този извод на съда не противоречи на ТР №1/2005 г. на ОСТК на ВКС по причина, че в случая предявяването е свързано с падежа на записа на заповед и изискуемостта на вземането, а не е само основание за плащане, респ. – кредиторово съдействие за такова плащане. По отношение вземането срещу ответника – авалист [фирма], [населено място] съдът е изложил, че съгласно чл. 485 от ТЗ поръчителят отговаря, като лицето, за което е поръчителствал, това сочи, че в случая неговата отговорност ще възникне ако записът на заповед му е редовно предявен, т.е. вземането е станало изискуемо, по отношение на дружеството авалист връчването на нотариалната покана за предявяване е станало по начин, идентичен с изложения по-горе, което изключва неговата редовност, което пък сочи липса на предявяване и респ. – на валидно възникнало вземане към момента на издаване на заповедта за изпълнение, и към ответника – авалист.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като претендирани от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросите:
Обосновани с допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както и с твърдения за недопустимост на обжалваното въззивно решение:
1. Допустимо ли е въззивният съд да упражнява инцидентен съдебен контрол върху охранителното производство по връчване на нотариални покани, като въвежда задължителни реквизити за надлежността и валидността на това производство, които не са описани в нормативен акт?
2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по правилността на първоинстанционното решение извън рамките, очертани с оплакванията във въззивната жалба, т.е. въпросът относно приложението на чл. 269 ГПК и свързаните с него въпроси относно правните последици, които настъпват при такова произнасяне – дали въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено или въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на съществени процесуални правила?
По отношение на същите се твърди, че в конкретния случай, въззивният съд е обявил връчването на нотариалната покана за предявяване на записа за плащане, за невалидно. Основният аргумент за това е, че удостоверяването на връчването не съдържа информация за броя на посещенията на адреса на дружеството, наличието на служители, съгласни да получат поканата и др. Изследвайки тези въпроси, съдът е стигнал до извод, че нотариусът е извършил опорочено връчване и последното не е породило желаните правни последици. Поради тази причина, въззивният съд е преценил, че вземането по записа на заповед не е станало изискуемо и е отхвърлил иска.
Касаторът счита, че съдебният контрол върху правилността на нотариалното производство е предмет на отделно производство, което не може да се счита съединено за съвместно разглеждане с въззивната жалба срещу решението, постановено по иск по чл. 422 от ГПК, както и че не е в правомощията на съда да въвежда задължителни реквизити за законосъобразност и валидност на формалното нотариално охранително производство по връчване на нотариални покани, освен ако тези реквизити не са уредени по нормативен ред, а като се е произнесъл, без да е бил сезиран с жалба срещу акта, издаден в рамките на охранителното производство, въззивният съд е излязъл извън правомощията, очертани в чл. 269 ГПК. Излага се, че поставеният въпрос е пряко относим към допустимостта на въззивното решение, което според касатора е недопустимо, постановено свръх петитум, което е още едно основание за допускане на касационното обжалване с оглед на приетото с ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. на ВКС по т.д. №1/2009г. на ОСГТК, в какъвто смисъл ВКС се бил произнесъл с Определение № 1530/07. 12. 2011 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 117/28. 01. 2010 г. по гр.д. № 1728/2009 г., III ГО, Определение № 67/19. 01. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 1526/2009 г. IV ГО, Определение № 116/05. 02. 2010 г. на ВКС по гр.д. №1488/2009 г. I ГО и Определение № 66/15. 01. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 1471/2009 г., IV ГО, в които съставите на ВКС приемат, че въпросът за съответствието между наведените във въззивната жалба оплаквания и решените от въззивния съд материални и процесуални въпроси е от значение за точното прилагане на нормата на чл. 269 ГПК и за развитието на правото, и представлява основание за допускане на касационно обжалване по см.на чл. 280, ал. 1 ГПК.
И двата въпроса не са годни да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък настоящият касационен състав счита, че са налице основания за допускане на такова обжалване от касационния съд по реда и при условията, разяснени в края на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради твърдяната от касатора или пък вероятна негова недопустимост.
По първия въпрос: Преценката за валидността на връчването на нотариалните покани, с които ищецът се домогва по делото да установява, че е предявил процесния запис на заповед на ответниците по касация, доколкото записът на заповед е с падеж именно на предявяване, се явява част от проверката за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право на ищеца – касатор и в частност, с оглед спецификите на заповедното производство, и това по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, като негово продължение – относно това, дали е настъпила изискуемостта на вземането по менителничния ефект или не (срв. чл. 418, ал. 2 и 3 ГПК), поради което и произнасянето по този въпрос от страна на въззивния съд е иманентно включено в предмета на спора, и не е от естество да обуслови претендираната от касатора недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск (свръх петитум).
Вторият въпрос е принципно релевантен във всяко гражданско производство, доколкото е относим към приложението от страна на съда на процесуална норма, която по дефиниция е императивна. Извън тази му принципна релевантност обаче, с оглед изложеното от настоящия касационен състав по отношение на първия въпрос, както и на начина, по който вторият въпрос се обосновава от касатора – с твърдения за недопустимост на произнасянето, поради невключване в предмета на спора, на въпроса относно законосъобразността на удостовереното връчване на нотариалните покани, с които процесните записи на заповед са предявени, този втори въпрос също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на установимите по делото действителни обстоятелства – въззивната жалба е подадена от ответниците в производството, такива и по касация, и техни възражения (респ. – оплаквания) в обуславящата отговора на въпроса насока, са релевирани както още в отговорите им на исковата молба, депозирани пред първата инстанция, така и, противно на предпоставяното във въпроса на касатора – във въззивната им жалба срещу първоинстанционното решение.
По отношение и на двата въпроса, не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, който не е и обоснован от касатора, а само се съдържа общо позоваване на него. Такова обосноваване не съставлява и посочването на изброените в изложението определения на касационната инстанция, доколкото същите, като постановени в производства по чл. 288 от ГПК, не съставляват съдебна практика от вида, визиран в разясненията на т. 3 от чл. 280, ал. 1 на ГПК, дадени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Наличието на такъв критерий не се обосновава и с формалното позоваване от страна на касатора на съдържанието на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а отново от негова страна нито се посочват, нито се установяват по делото, било конкретни неясни, противоречиви и/или непълни правни норми, приложими в отговор на формулираните въпроси, и налагащи създаването на съдебна практика по прилагането им, или осъвременяване на практиката, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се сочи също конкретна съдебна практика, налагаща промяна на вече създадената такава, поради неточно тълкуване, или пък осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Допускането на касационно обжалване на соченото основание по т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК е и принципно изключено, поради наличието по поставените въпроси, на задължителна, и актуална съдебна практика, обективирана (по отношение на първия въпрос) – в цитираното по-долу Определение № 47 от 17. 01. 2011 г. на ВКС по т.д. № 719/2010 г., II ТО, както и (по втория въпрос) – в Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, както и на поредица от също задължителни и непротиворечащи си съдебни решения на ВКС, постановени в производства по чл. 290 от действащия ГПК, изброяването на които само би утежнило изложението.
3. Допустимо ли е съдът да мотивира решението си по предявен иск по чл. 422 от ГПК, вземането по който произтича от запис на заповед, въз основа само на констатациите относно съществуването на вземането по записа, при положение, че по делото е било изследвано каузалното правоотношение, чието изпълнение е обезпечавано от записа на заповед? По отношение на същия се твърди, че въззивният съд е изследвал наличието на каузалното правоотношение, изпълнението по което е обезпечено със записа на заповед, изслушана и приета е ССЕ, дала заключение относно плащанията и задълженията по договора за лизинг, приобщени са застрахователни полици за лизингования актив, приемо-предавателни протоколи и др. доказателства, касаещи изключително каузалната сделка, но въпреки, че е приел това изследване за относимо към предмета на спора, и необходимо с оглед установяване на действителната фактическа обстановка, съдебният състав е изцяло го е пренебрегнал и не го е взел предвид при постановяване на съдебното решение. По този начин, според касатора, се заобикаляло установеното задължение на съда да изследва каузалното правоотношение, при направено възражение от някоя от страните за наличието на такова, а това задължение на съда е изпълнено в конкретния случай само формално (извършени са процесуалните действия, които целят изясняване на въпроса относно съществуване на вземането по каузалната сделка, но установеното от тези процесуални действия не е отчетено при решаването на спора).
4. Дали за да бъде уважен като основателен иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, ищецът следва да докаже кумулативно наличието на изискуемо вземане и по двете правоотношения – и по каузалната сделка, и по записа на заповед, както и дали съдът има право да отхвърли иска, при положение че се установява наличие на вземане по каузалното правоотношение, но записът на заповед (обезпечаващ изпълнението по каузалното правоотношение) не е надлежно предявен за плащане?
Третият и четвъртият въпроси са обосновани с твърдение, че въззивният съд бил приел, че ако не се установи съществуване на изискуемо вземане по записа на заповед, то искът следва да се отхвърли изцяло, подобно разрешение на въпроса водело до обезсмисляне на успоредното изследване на съществуването на вземане по каузалната сделка, а в същото време този начин на преценка относно основателността на иска поставял въпросът дали искът следва да бъде отхвърлен и в обратната хипотеза, а именно – когато се установи наличие на изискуемо вземане по записа, но не и относно правото, произтичащо от договора.
На двата въпроса (№№ 3 и 4) е отговорено еднозначно със задължителните разяснения, дадени в т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., на разрешенията в която задължителна съдена практика отговорът на поставените въпроси в обжалваното въззивно решение, с оглед конкретния предмет на делото – установяването на наличието или липсата на изискуемо вземане на ищеца към ответниците, именно по менителничния ефект, съответстват, поради което и по отношение на същите въпроси, касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не следва да се допуска.
5. Какъв е правният механизъм за защита на кредитора за предотвратяване на нередовно връчване на нотариални покани до длъжника? Какви са правните способи, които са на разположение на бъдещия ищец по чл. 422 от ГПК за гарантиране надлежността и упражняване на контрол върху нотариалната дейност по връчване на покани по реда на чл. 47 и чл. 50 от ГПК? По тези въпроси въззивният съд бил приел, че искът следва да бъде отхвърлен, поради нередовното връчване на нотариалната покана за предявяване на записа на заповед за плащане. Следователно, резултатът от евентуално ненадлежно извършено нотариално производство по връчване на покани настъпвал директно в правната сфера на кредитора и водел до невъзможност за доказване на претенцията му, е от това следвало, че последният е заинтересован да упражни контрол или да обжалва това действие, което счита за незаконосъобразно. Нормативно уредените способи за обжалване в охранителното производство обаче, не допускали обжалване на издаден акт, а само отказът да се издаде такъв, следователно, санкцията от ненадлежно извършваната нотариална дейност се понася от възложителя й, без правен механизъм за избягване или контролиране на незаконосъобразното действие, а изборът на друг нотариус, който би оформил удостоверяването на връчването на покана по различен начин не било възможно в районите, където законът допуска обслужването на населението да става само от един нотариус.
Въпросите, като изцяло теоретични и изискващи по-скоро даването от страна на касационния състав на правен съвет, нежели на отговор по задължителен начин на правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., не съставляват годен общ критерий за допускане на касационно обжалване, още по-малко пък на основание т. 3 от същия законов текст, включително по причините, изложени по-горе досежно липсата на такъв допълнителен селективен критерий по първия и втория въпроси от изложението.
6. Има ли право въззивният съд да пререшава въпроса относно редовността на записа на заповед, включително неговото предявяване за плащане? Не е ли този въпрос от компетенцията на заповедния съд и не е ли начинът за неговото обжалване и преразглеждане редът по чл. 419 от ГПК? В тази връзка касаторът счита, че проверката от външна страна за редовност на записа на заповед следва да се извърши в рамките на проверката, която дължи заповедния съд, а в случай, че актът по чл. 417 от ГПК страда от пороци, които представляват основание за отмяна на заповедта за изпълнение, редът за защита на длъжника е уреден от чл. 419 от ГПК. Поради изложеното, според касатора било необходимо да се изясни въпросът относно обхвата на правомощията на въззивния съд при преценката на вземането, инкорпорирано в записа на заповед.
Отново, както и по отношение на третия и четвъртия въпрос от изложението, на тези въпроси е ясно отговорено със задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., на разрешенията в която задължителна съдена практика отговорите на поставените въпроси в обжалваното въззивно решение, с оглед конкретния предмет на делото – установяването на наличието или липсата на изискуемо вземане на ищеца към ответниците, именно по менителничния ефект, съответстват, поради което и по отношение на същите въпроси, касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не следва да се допуска.
Обосновани с допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. ГПК 2 (с общо позоваване и на т. 3 от същия текст):
7. Достатъчно ли е установяването от страна на нотариуса на наличието на обстоятелства, обуславящи връчване по реда на чл. 47 ГПК и чл. 50 от ГПК, за да пристъпи към прилагане на този ред, или е необходимо установените обстоятелства да бъдат писмено посочени при оформяне на удостоверяването? В случай, че се приеме, че е задължително констатациите на нотариуса да бъдат описани при удостоверяване на връчването, то кои от всички проверени от нотариуса обстоятелства следва да бъдат писмено изброени (подлежи ли на отбелязване например, че по данни на съседите, адресатът е напуснал адреса преди години; че входната врата е заключена и няма достъп до канцеларията; колко пъти и в какви часови диапазони е посетен адреса с опит за връчване на поканата)?
Касаторът счита, че тези въпроси са важни и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото не е ясно дали изискванията за повече от едно посещение на адреса на управление на дружеството, за проучване за наличието на служители и други, са дейности в професионалната компетентност на нотариуса, които последният следва да само да извърши фактически или са такива, чиято проверка и констатация нотариусът следва да посочи писмено при оформянето на нотариалната покана, а посочената неяснота води до различни тълкувания на различните съдилища в страната, а и на отделните съдебни състави, като някои от съставите приемат, че залепеното уведомление на адреса на управление на дружеството е достатъчно за редовно връчване по чл. 47 от ГПК, след като нотариусът е преценил, че връчването следва да стане по този ред (Решение № 34 от 15. 05. 2014 г. по търг. д. 4652/2013 на ВКС). Други състави считали, че следва да се запише при оформянето на удостоверяването, че не е установен достъп до канцеларията или не е намерен някой, който е съгласен да получи съобщението (Определение № 47 от 17. 01. 2011 г. на ВКС по т.д. № 719/2010 г., II ТО). В конкретния случай въззивният съд е счел за задължително отбелязването от страна на нотариуса да съдържа данни относно причините за връчване по реда на чл. 47 от ГПК, извършени ли са действия по посещение на адреса на управление на дружеството и кога, имал ли е или не връчителят достъп до същия и кога, имало ли е служители или работници, които да се съгласят да получат поканата.
С оглед възпроизведените по-горе в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, първият от двата въпроса е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТКВКС. По отношение на същия обаче е не са налице претендираните допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3, последният – като изцяло необоснован по отношение на конкретния въпрос, а само общо и бланково споменат, както и (по отношение критерия по т. 3) – по изложените съображения по-горе в настоящите мотиви досежно първият и вторият въпроси от изложението на касатора. На свой ред посоченото от касатора Определение № 47/17. 01. 2011 г. на ВКС по т.д. № 719/2010 г. по описа на Второ т.о., като постановено в производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК, съставлява задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, противоречието с която би обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доколкото обаче даденият от въззивния съд в обжалваното му решение, отговор на първия от поставените два въпроса е не в противоречие, но в съответствие с така посочената задължителна касационна практика, то и основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК не е налице, а самото наличие на такава задължителна практика на касационната инстанция, само по себе си изключва наличието по делото и на конкретно претендираният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с цитираното Решение № 34 на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 4652/13 г., постановено в производство по отмяна на влязло в сила решение по чл. 301 и сл. от ГПК, не е налице – последното е постановено при установена по делото друга фактическа обстановка (идентичност на каквато критерият по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК изисква), а именно, в отлика от процесния случай – залепено на вратата на офиса на търговско дружество на адреса му на управление, уведомление по чл. 47 ГПК, но и удостоверяване на обстоятелствата, при които е залепено удостоверението, чрез посочване, че при посещението офисът е бил затворен и няма лице, което да приеме съобщението, с посочване на три конкретни дати, и съответните часове, на извършените посещения.
Вторият от двата, поставени въпроса, като чисто хипотетичен и в голяма степен фактически, въобще не съставлява въпрос от вида, императивно законоуреден в чл. 280, ал. 1 от ГПК, като правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, поради което и нарочна преценка на релевираните допълнителни селективни критерии по отношение на същия, не се дължи.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът няма право на разноски за същата, а ответникът по касация не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 330, постановено на 03. 06. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 394 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: