1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
С., 18.06. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2130 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. М. К. от АК-В. против въззивно решение № 198 от 06.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 492/2013 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което е отменено решение № 1647 от 19.07.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1611/2012 г., и е отхвърлен предявеният иск от [фирма] [населено място] срещу Държавата, чрез МРРБ, [населено място], с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Заповед № РИ-09-8500-22/15.07.2009 г. на Областен управител на област В., с което [фирма] е определен за купувач на правото на собственост върху недвижим имот – държавна собственост, с площ от 2 963 кв.м., съставляващ ПИ 10135.2569.188, находящ се в курортен комплекс „Св.Св. К. и Е.”, [населено място], за който е съставен А. № 7361/27.03.2009 г. при цена на имота, определена по реда на глава VІІ, чл. 90 П. в размер на 109 654,68 лв., внесена в приход на Областна администрация В.. Твърди наличието на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на постановеното въззивно решение и моли то да бъде обезсилено като недопустимо, респ. отменено като неправилно и уважен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси са: допустимо ли е да се реши със сила на пресъдено нещо спор по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с искане за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на държавен имот, разположен в зона „А” на черноморското крайбрежие, ако в хода на делото след постановяване на първоинстанционното решение, с решение на Народното събрание, временно са спрени сделките на разпореждане с такива имоти и съставлява ли решението на НС за налагане на мораториум основание за спиране на производството по делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, или то е основание за отхвърляне на иска като неоснователен; когато не е осъществен единствено гражданскоправния елемент от смесения фактически състав на продажбата на държавни имоти по реда на З., а именно сключване на окончателен договор, то може ли липсата на този последен елемент да бъде заместена с конститутивно съдебно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и в тази връзка може ли да се приеме, че между Държавата и обявения за купувач е сключен предварителен договор за покупко-продажба, ако заповедта, с която лицето е обявено за купувач и са определени условията на продажбата, е влязла в сила, достигнала е до адресата си и са изпълнени всички указани в заповедта условия за сключване на окончателен договор; ползва ли се А. с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатациите за вида държавна собственост/частна или публична/, отразена в акта и длъжен ли е съдът да зачете материалната доказателствена сила на акт за държавна собственост, приет като доказателство по делото и неоспорен от страните. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 43 от 04.04.2011 г. по гр.д. № 703/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 280 от 06.07.2010 г. по гр.д. № 396/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 86 от 18.07.2011 г. по т.д. № 682/2010 г. на І т.о. на ВКС, решение № 27 от 10.09.2012 г. по т.д. № 154/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 431/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д. № 647/2012 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр.д. № 5166/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решение № 1338 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 4520/2007 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 564 от 16.03.1978 г. по гр.д. № 3365/1977 г. на І г.о. на ВС и решение № 679 от 06.07.2006 г. по гр.д. № 49/2005 г. на ІІ г.о. на ВКС, постановени по стария процесуален ред като за представеното въззивно решение липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не съставлява противоречива съдебна практика, съгласно разрешенията, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не следва да се взема предвид от настоящата инстанция при преценката за допустимост на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба, Държавата, представлявана от МРРБ, чрез процесуалния си представител ст. експерт Женя К., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в случая не са доказани две съществени предпоставки за успешното провеждане на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – че между страните е сключен валиден предварителен договор по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и че няма законови пречки за прехвърляне на процесния недвижим имот, държавна собственост. В тази връзка решаващият съд е приел, че в З. е въведена процедура за покупко-продажба на недвижим имот – частна държавна собственост, регламентирана с разпоредбата на чл. 44, ал. 2 З. в редакцията му в ДВ, бр. 32/2005 г., когато в имота има построена сграда, собственост на купувача. Приел е, че процедурата се провежда от Областния управител по местонахождението на имота без търг при условия и ред, определени в П.. Приел е, че производството по продажба на държавен имот е сложен фактически състав с административно-правни и гражданско-правни елементи и не предвижда сключване на предварителен договор между страните, нито възможност за приложение на чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяването му за окончателен по съдебен ред. То включва административен акт – заповед на областен управител, с която се определя купувача, имота, който се прехвърля, цената, дължимите данъци, такси и режийни разноски и завършва с гражданскоправен елемент – договор за покупко-продажба на имота, сключен между административния орган – областния управител и купувача. В случая процедурата не е завършена – не е сключен окончателния договор и тъй като се касае до обект – държавна собственост, то иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неприложим, тъй като съдебното решение може да замести изразена в писмен договор воля на равнопоставени субекти, но не и административен акт, изразяващ волята на Държавата чрез неин държавен орган. Освен това е приел, че процесният имот, включващ брегоукрепително и брегозащитни съоръжения, по своя характер съставлява публична държавна собственост на основание чл. 6, ал. 4, т. 2 З., същият не може да бъде обект на отчуждаване, предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1 З., въпреки незаконосъобразното му актуване като имот частна държавна собственост, поради което е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и го е отхвърлил.
Представеното от касатора изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси, които са важни, но не са обусловили изхода на делото, тъй като от отговора им не зависи правилното решаване на спора, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По въпроса допустимо ли е да се реши със сила на пресъдено нещо спор по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с искане за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на държавен имот, разположен в зона „А” на черноморското крайбрежие, ако в хода на делото след постановяване на първоинстанционното решение, с решение на Народното събрание, временно са спрени сделките на разпореждане с такива имоти и съставлява ли решението на НС за налагане на мораториум основание за спиране на производството по делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, или то е основание за отхвърляне на иска като неоснователен, въззивният съд е дал отговор, че в случая не е налице пречка по хода на делото, тъй като решението на НС от 11.07.2013 г. за налагане на мораториум върху всички сделки на разпореждане и строителни дейности с държавни имоти в териториите на устройствени зони „А” и „Б” по З., не попада в нито една от хипотезите на чл. 229 ГПК за спиране на производството по делото. По този въпрос обаче не е налице релевираното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – в случая разрешаването му да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разрешението дадено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК – правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая по приложението на решението на НС от 11.07.2013 г. не е представена противоречива съдебна практика, която да се нуждае от промяна, а и не е налице непълнота, неяснота или противоречие, както на това решение за налагане на мораториум, така и на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, която предвижда спиране на съдебното производство в изрично предвидените в закон случаи. Това е така, тъй като в решението на НС от 11.07.2013 г. за налагане на мораториум не е изрично предвидено спиране на съдебните производства, образувани по искове, имащи за предмет имоти, попадащи в зоните „А” и „Б” по З., а се спира разпореждането, промяната на предназначението и строителството в тези държавни имоти, освен за случаите на инфраструктурни обекти с национално значение и първостепенно общинско значение, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Вторият поставен правен въпрос от материално естество, по който се е произнесъл въззивният съд и за който касаторът поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и се решава противоречиво от съдилищата е, когато не е осъществен единствено гражданскоправния елемент от смесения фактически състав на продажбата на държавни имоти по реда на З., а именно сключване на окончателен договор, то може ли липсата на този последен елемент да бъде заместена с конститутивно съдебно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и в тази връзка може ли да се приеме, че между Държавата и обявения за купувач е сключен предварителен договор за покупко-продажба, ако заповедта, с която лицето е обявено за купувач и са определени условията на продажбата, е влязла в сила, достигнала е до адресата си и са изпълнени всички указани в заповедта условия за сключване на окончателен договор. Този въпрос може да е важен, но в случая, той не е съществен за изхода на делото, тъй като от отговора му не зависи правилното решаване на спора. Действително въззивният съд в обжалваното решение е дал отрицателен отговор като е приел, че производството по продажбата на държавен имот е сложен фактически състав с административно-правни и гражданско-правни елементи и не предвижда сключване на предварителен договор между страните, нито възможност за приложение на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като с административен акт – заповед на областен управител се определя купувача, имота, който се прехвърля, цената, дължимите данъци, такси и режийни разноски и завършва с гражданскоправен елемент – договор за покупко-продажба на имота, сключен между административния орган – областния управител и купувача. Сама по себе си заповедта на определяне на купувач няма характера на предварителен договор, сключен между равнопоставени субекти, които обективират съвпадащата им насрещна воля по обекта и цената, предмет на договора. Тази заповед разпорежда единствено продажбата на държавния имот-частна държавна собственост в полза на определено лице и има характера на властническо изявление на орган на държавна власт, представляващо част от смесен фактически състав, който може да бъде приключен само от съответния административен орган, чиято воля не може да бъде заместена от съда, който по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД може да замести единствено и само волята на страна по гражданскоправна сделка, но не е оправомощен да замени волеизявлението на административния орган. Този въпрос би обусловил изхода на делото единствено и само в случаите, при които предмет на договора за продажба е имот – частна държавна собственост. В настоящия случай обаче въззивният съд е приел, че се касае до недвижим имот – публична държавна собственост на основание чл. 6, ал. 4, т. 2 З., предвид установените по делото негови характеристики, който като такъв е изключен от гражданския оборот и не може да бъде обект на разпоредителна сделка, поради което се явява неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по този въпрос.
За третия правен въпрос от процесуално естество, поставен в изложението, а именно – ползва ли се актът за държавна собственост с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатациите за вида държавна собственост/частна или публична/, отразена в акта и длъжен ли е съдът да зачете материалната доказателствена сила на акт за държавна собственост, приет като доказателство по делото и неоспорен от страните, касаторът твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че този въпрос е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно чл. 5, ал. 3 З. съставеният акт за държавна собственост няма правопораждащо действие. По своята природа той е свидетелстващ, декларативен документ, с който държавата само удостоверява, регистрира възникнало и изменено въз основа на определени юридически факти право на собственост. Същият не променя предназначението, статута на земята или имота, тъй като той свидетелства за предназначението и начина им на ползване. В тази връзка в посочената от касатора задължителна съдебна практика не е прието, че актовете за държавна собственост се ползват с материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост и вида на държавната собственост, в който смисъл е и приетото в представеното от касатора решение № 86 от 18.07.2011 г. по т.д. № 682/2010 г., І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че въпросът допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински без същият да е оспорен от страните в процеса, има значение доколкото решаващият състав приема за доказани или недоказани фактите и обстоятелствата, за установяването на които е представен документът. Материалната доказателствена сила на документите не винаги е обвързана с оспорването на истинността им от страните, поради което съдът, формирайки вътрешното си убеждение, може да се позове на документите като при частните документи – и да счете за оборена доказателствената им сила, или че удостоверените факти са ирелевантни за спора. В конкретния случай, с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК/л. 81–84 от първоинстанционното дело/ ответникът – Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, е оспорил твърдението на ищеца, че процесният имот е частна държавна собственост и е изложил съображения, че същият на основание чл. 6, ал. 4, т. 1 и т. 2 З. по своя характер представлява публична държавна собственост, поради което не може да бъде обект на разпореждане. Именно въз основа на това възражение са събрани писмени доказателства и е изслушана специализирана експертиза, въз основа на които данни въззивният съд е приел, че процесният имот е публична държавна собственост на основание чл. 6, ал. 4, т. 2 З. и на основание чл. 7, ал. 1 З. е изключен от гражданския оборот и съответно от разпоредителната власт на областния управител, като е без значение актуването му като имот – частна държавна собственост, т.е. в случая, предвид характера на документа, съдът формирайки вътрешното си убеждение се е позовал на събраните по делото доказателства във връзка с характера на процесния имот и е приел за оборена доказателствената сила на А., с който този имот е актуван като частна държавна собственост. В заключение направените доводи от касатора като цяло обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, в размер на 2 645 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 198 от 06.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 492/2013 г. на Варненския апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 1032 от 20.02.2014 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството [населено място], чрез процесуалния си представител ст. експерт Женя К., направените разноски за настоящото касационно производство в размер на 2 645 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: