5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
София, 24.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5326 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Г. С. Т., чрез адв. Д. Р., против решение № VІ-75 от 25 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 1100/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 734 от 28 април 2016 г., постановено по гр.д. № 8547/2015 г. по описа на районния съд в [населено място] за признаване за незаконно уволнението на К. Д. К., с адрес в [населено място], извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, К. е възстановен на работа на заеманата преди уволнението длъжност „охрана”, дружеството е осъдено да заплати на К. сумата от 2385,48 лева обезщетение за оставането му без работа в следствие на уволнението за шестмесечен период, считано от 01.12.2015 г., ведно със законната лихва от завеждането на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и процесуалните правила, и поради необоснованост. Твърди се, че макар въззивният съд да не препраща към мотивите на първата инстанция, прави същите фактически и правни изводи, които обаче са неправилни и необосновани и в противоречие със събраните доказателства. Оспорва се изводът на съда, че са налице твърдения за това, че ищецът не отговаря на изискванията на чл. 27, ал. 2, т. 4 от Закона за частната охранителна дейност, защото това е твърдо установен факт – нетрудоспособността му е в размер на 50%., и същевременно не е даден отговор защо императивното задаване на критериите, на които трябва да отговаря служител, заемащ длъжността, следва да се дерогират със съдебен акт и да се считат за субективни такива. Касаторът поддържа, че изменението в изискванията за заемане на длъжността съставлява възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини извън волята на страните по договора. Подчертано е, че нито в КТ, нито в практиката на ВКС се определя в какъв период от време работодателят може да упражни правото си на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, както и че ищецът заема позицията „охранител” в нарушение на ЗЧОД, и причината е преодолима само чрез прекратяване дейността на дружеството или чрез законодателна промяна, която е извън възможностите на касатора. Изразено е категорично несъгласие с извода, че с оглед обективно изминалия период от 4 години от законодателното изменение до датата на уволнението, работодателят няма право да упражни субективното си право на уволнение по съответната правна норма, защото 4 години е бездействал и съответно не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, и е обобщено, че според съда действително в случая се касае за обективна невъзможност, тя е предизвикана и наложена от законодателна промяна, извън волята на страните е да се покрият изискванията на чл. 27, ал. 2, т. 4 ЗЧОД и въпреки това е прието, че исковата претенция е основателна единствено поради факта, че работодателят не е упражнил правото си на уволнение в период по-близък по време до законовата промяна. Не е споделен и изводът на съда, че не е налице влошаване на състоянието на работника, което да е довело до обективна невъзможност, след като законодателното изискване за охранителя е да е физически и психически здрав. Касаторът поддържа, че е недопустимо да се вмени в задължение на работодателя да продължи да работи в нарушение на закона, по който извършва дейността си, а при констатиран пропуск, негово задължение е да го отстрани незабавно. Твърди се още, че лекарите експерти при ТЕЛК не са отчели изискванията на ЗЧОД по отношение на работата на охранителя, както и че ТЕЛК е извършил заключението си без запознаване с производствената характеристика на лицето, и в тази връзка е било необходимо съдът да открие производство по оспорване на решенията на ТЕЛК. Не е споделен изводът на съда, че Наредбата за медицинската експертиза не съдържа изискване за представяне на производствената характеристика на лицето, което се освидетелства, а неоткриването на производство по оспорването на решенията на ТЕЛК препятства пътя на защита на работодателя и води до неправилен съдебен акт. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът К. Д. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. Б. В., в отговор на касационната жалба твърди, че липсват предпоставките за допускане на касационното обжалване, и по същество касационната жалба е неоснователна.
Предвид възникването на трудовото правоотношение между страните в момент, в който ищецът е бил 100% неработоспособен, като процентът неработоспособност е намален през 2014 г. на 50% за срок от три години с противопоказания тежък физически труд, йонизираща и радиационна среда, въззивният съд преценява уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ – поради безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор, за незаконосъобразно. Причините за възникналата нова обстановка, налагаща прекратяването на правоотношението, са определени като различни, обикновено външни за страните по трудовото правоотношение, и е възможно причината да е и промяна в законодателството, каквато се твърди да е причината в случая – през 2011 г. въведена промяна в изискването за заемане на длъжността „охранител” според ЗЧОД. Съдът съобразява, че оспорената заповед е издадена четири години след промяната, и за неприемливо е счетено работодателят да се позовава на изменението след толкова дълъг период от време, особено след като работодателят е бил запознат със състоянието на ищеца още при сключването на трудовия договор, установено с експертно заключение. Затова е заключено, че не е налице нова обстановка, при която работникът обективно да не може да изпълнява трудовите си задължения, нито е налице влошаване на състоянието на работника, което да е довело до такава обективна невъзможност, а напротив – състоянието му се подобрява, и изрично в експертните решения се посочва, че може да изпълнява заеманата длъжност. Обсъден е характерът на актовете на ТЕЛК – те са официални удостоверителни документи за факта и продължителността на временната или трайната неработоспособност, с двояка правна природа: те са експертни медицински заключения за здравното състояние на осигуреното лице, а от друга страна са индивидуални административни актове, издадени от овластени държавни органи, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси във връзка с упражняването правото на труд. В процесния случай работодателят е искал да се открие процедура по оспорване обективираните в съответните решения изводи, че ищецът може да изпълнява длъжността, която заема в момента, но в тази им част документите нямат обвързваща доказателствена сила, поради което производство по чл. 193 ГПК не се провежда. Съдът не е възприел заключението на изслушаната медицинска експертиза, че наличието на няколко последователни решения на ТЕЛК отрича възможността ищецът да е физически здрав по смисъла на ЗЧОД, защото изводът е правен, което не е от компетентността на вещото лице, и така не обвързва съда.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос е следва ли законодателна промяна в специален закон, настъпила след сключване на трудов договор и въвеждаща императивни изисквания за заемана длъжност, при липсата на които реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини извън волята на страните по договора и на които работникът не отговаря, да се приема като обективна обстановка по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, или законодателната промяна следва да се приема като субективна такава. Въпросът не е обуславящ изхода на спора, тъй като съдът не е отрекъл значението на промяната в законодателството, като изрично е приел, че причина за невъзможността да продължава да се изпълнява трудовия договор, е промяна в законодателството. Неоснователно се твърди от касатора, че съдът е подчинил законодателната воля на собствената си преценка за поведение, като е приел, че работодателят няма право да упражни субективното си право на уволнение по съответната правна норма, защото четири години е бездействал и съответно не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Периодът от време между законодателната промяна и процесното уволнение не е основният аргумент, използван от съда, за да прецени атакуваното уволнение като незаконосъобразно, както е видно от мотивите на въззивното решение. По същата причина не е обуславящ изхода на спора и въпросът в какъв срок от настъпила законодателна промяна, уреждаща нови императивни изисквания за заемана длъжност, работодателят следва да упражни субективното си право на уволнение при липса на законодателно определен срок, за да се приеме, че е налице нова обстановка, и следва ли при забава да упражни това си право да му бъде отказано същото в нарушение на изискванията на специалния закон, както и въпросът допустимо ли е в случай, когато обективната невъзможност за продължаване на трудово правоотношение се дължи на нормативно регламентирана дейност, извън волята на страните по договора, да се санира същото поради общото правило, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение, като се вмени в задължение на работодателя да продължи да работи в нарушение на закона, по който извършва дейността си, и това дерогиране на права не излиза ли извън целта на закона.
Поставя се и въпросът допустимо ли е да се приеме, че след като в правото няма определение на понятия от съществено значение за регулиране на обществените отношения, в случая на понятието „физическо здраво лице”, което е различно от понятието „клинично здрав”, то материалната обвързваща сила на официални удостоверителни документи (решения на ТЕЛК), не е обвързваща за съда, съответно той не дължи откриване на производство по оспорването им по реда на чл. 193 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение е различно – счетено е, че работодателят оспорва обективираните в експертните решения на ТЕЛК изводи, че ищецът може да изпълнява длъжността, която заема и в момента, като в тази връзка съдът счита, че производство по чл. 193 ГПК не може да бъде проведено, след като в тази си част документът няма обвързваща доказателствена сила. Правен въпрос по това разрешение на процесуалноправния проблем не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване по същинския разрешен въпрос. От друга страна, ако заключението на съда е приемано от касатора за неправилно по отношение на предмета на оспорване, то също е било необходимо да се постави и относим правен въпрос. Позоваването от страна на касатора на определение № 1176 по гр.д. № 4443/2013 г., ІІІ г.о., ВКС, не води до различен извод, тъй като с него не се разрешава материалноправен спор (определението е постановено в процедура по чл. 288 ГПК), и следователно то не обективира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение, тъй като не е поставен правен въпрос по решаващия извод на съда, свързан със законосъобразното упражняване на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, а именно: работодателят не е доказал, че ищецът не е физически здрав по смисъла на ЗЧОД, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Липсата на обуславящ правен въпрос прави ненужна преценката на сочената от касатора съдебна практика, а обосновката за необходимостта от разрешаване на поставените от касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не променя извода за характера на поставените въпроси.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на заплатени по договор за правна защита и съдействие 250 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-75 от 25 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 1100/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на К. Д. К., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 250,00 (двеста и петдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: