1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№829
гр.София,17.11.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 50044 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4732/17.11.2015 г. на [фирма] против Решение № 261/22.10.2015 г., постановено по възз.т.д. № 137/2014 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 115/05.06.2012 г. по т.д. № 748/2011 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от „Б. А.” /АД/, Германия против [фирма] иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, вр. с чл.318 ТЗ за заплащане на сумата 27 449, 56 евро, с левова равностойност – 53 686, 67 лв., представляваща продажна цена на доставени стоки по четири фактури /№ 58.282/5 от 03.07.2008 г., № 59.149/5 от 25.07.2008 г., № 59.635/3 от 15.08.2008 г. и № 61.734/1 от 14.10.2008 г./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба /24.06.2011 г./ до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваният съдебен акт е недопустим, тъй като между страните по делото е налице влязло в сила въззивно решение, постановено при първото въззивно производство, образувано по възз.т.д. № 206/2012 г. на АС – Велико Търново. В тази връзка са изложени доводи, че настоящото въззивно производство /по възз.т.д. № 137/2014 г. на АС- Велико Търново/ се е развило по реда на чл.293, ал.4 ГПК, вр. с чл.294, ал.1 ГПК, след като с Решение № 59/28.04.2014 г. по т.д. № 2053/2013 г. състав на ВКС, II т.о., е обезсилил първоначално постановеното въззивно решение № 335/15.12.2012 г. по възз.т.д. № 206/2012г. на АС – Велико Търново, като произнесено по нередовна искова молба и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Касаторът сочи, че касационното производство по т.д. № 2053/2013 г. на ВКС, IІ т.о., е образувано по касационна жалба, подадена от ненадлежна страна – трето за процеса лице ( [фирма] и Ко.Кг ), поради което първоначално постановеният въззивен съдебен акт, с който е отхвърлен искът, предявен от ищеца [фирма] срещу [фирма], е влязъл в сила и е породил сила на пресъдено нещо.
Алтернативно, касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – основания за отмяна по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, жалбоподателят сочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.281, т.2 и чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Евентуалната недопустимост на въззивното решение е аргументирана с посочените по-горе твърдения за наличие на влязъл в сила съдебен акт по спора между страните. Извън това са изложени доводи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, по следните, обобщени от състава на съда, въпроси: 1/Задължителни ли са указанията на касационната инстанция, дадени по реда на чл.294, ал.1 ГПК, когато при повторното разглеждане на спора въззивният съд установи недопустимост на произнасянето си – влязъл в сила съдебен акт, чиято сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетена; 2/Представлява ли осчетоводяването на фактурите от ответното дружество доказателство за реално извършена доставка на стоките, описани във фактурите, при липса на други доказателства, от които да се установява, че продавачът ги е предал на купувача; 3/ Каква е доказателствената стойност на счетоводните документи, представени от ищеца, в които е посочен размер на заплатена продажна цена по договора и обвързват ли те съда при решаването на правния спор; 4/ Каква е доказателствената стойност на признанието на ищеца на неизгоден за него факт; 5/ За задължението на въззивния съд да изложи мотиви, отразяващи решаваща дейност, като обсъди всички доводи и възражения на страните и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства.
Ответната страна по жалбата – [фирма], представлявано от адв. Д.П., в писмен отговор поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Производството по възз.т.д. № 137/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново се е развило по реда на чл.293, ал.4 ГПК, вр. с чл.294, ал.1 ГПК, след като с Решение № 59/28.04.2014 г. по т.д. № 2053/2013 г. състав на ВКС, II т.о., е обезсилил първоначално постановеното въззивно решение № 335/15.12.2012 г. по възз.т.д. № 206/2012г. на АС – Велико Търново, приемайки, че е произнесено по нередовна искова молба и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
При новото разглеждане на делото, въззивната инстанция е изпълнила указанията, дадени от касационния съд, във връзка с редовността на исковата молба и е постановила решение по съществото на спора спрямо надлежно конституираните за участие в процеса страни – [фирма] /ищец/ и [фирма] /ответник/. Същевременно, в мотивите си въззивният съд е посочил, че касационният жалбоподател, атакувал първото въззивно решение №335/15.12.2012 г. по възз.т.д. № 206/2012г. – [фирма] и Ко.Кг е различен правен субект от ищеца [фирма]. Позовавайки се на задължителната сила на указанията на касационната инстанция /чл.294 ал.1 ГПК/, дадени с отменителното решение № 59/ 28.04.2014г. по т.д. № 2053/2013 г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е счел, че не може да разгледа и уважи възражението на ответната страна за формирана сила на пресъдено нещо по спора между страните с първото въззивно решение, предвид липсата на подадена касационна жалба от страна на ищеца [фирма]. Посочено е, че този въпрос не подлежи на проверка при второто въззивно разглеждане на делото, тъй като за съда е задължително разрешението на въпроса, дадено със съдебния акт на касационната инстанция.
По съществото на правния спор съдът е приел, че между страните са съществували дълготрайни търговски взаимоотношения по договор за доставка на стоки /платове/. По изследваните четири фактури, въз основа които ищецът е претендирал неиздължен остатък от продажна цена на доставките, е установено, че фактурите са осчетоводени от ответното дружество, отразени са в съответните регистри, а стоките са отчетени като получени и са заприходени по съответните счетоводни сметки. След съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, в т.ч. и на неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че стоките по изследваните фактури са получени от ответното дружество – купувач. Отчетено е извършеното частично плащане на договорената продажна цена, като е прието, че останалата неизплатена част от доставката възлиза общо на сумата 27 449, 56 евро, с левова раавностойност – 53 686, 67 лв., която сума ответното дружество е осъдено да заплати.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на поддържаните от касатора основания.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК допускането на касационното обжалване е възможно, ако при постановяване на обжалваното въззивно решение, съдът се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението, по който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Твърдяното от касатора основание по чл.281, т.2 ГПК – евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт – не се установява. Аргументацията в изложението по този въпрос се свежда до разбирането, че първото въззивно решение – №335/15.12.2012 г. по възз.т.д. № 206/2012г. на АС – Велико Търново, е влязло в сила и е породило сила на пресъдено нещо между страните, поради което второто въззивно производство е следвало да бъде прекратено, респ. постановеното в него решение е недопустимо. Въпросът за легитимацията на страните при първото касационно разглеждане на делото, респ. дали подадената касационна жалба е могла да препятства влизането в сила на предходното въззивно решение, е преклудиран за разглеждане. С произнасянето си по съществото на спора и с постановяването на решение № 59/ 28.04.2014г. по т.д. № 2053/2013 г. на ВКС, II т.о., с което е обезсилен въззивният съдебен акт по възз.т.д. № 206/2012 г. на АС – Велико Търново, касационният съд е разрешил процесуалните въпроси относно надлежното си сезиране, които не могат да се преразглеждат повторно нито от въззивния съд, предвид забраната по чл.294 ал.1 ГПК, нито от друг състав на касационната инстанция, предвид нормата на чл.297 ГПК. С произнасянето си по подадената касационна жалба с вх. № 829/18.02.2013 г., съставът на ВКС, ІІ т.о., е приел, че първото въззивно решение е атакувано от надлежна страна, не е влязло в сила и не е формирало сила на пресъдено нещо по спора между страните. Поддържаните от настоящия касатор възражения във връзка с упражненото право на касационно обжалване по образуваното т.д. № 2053/2013 г. на ВКС, II т.о., от страна, за която се твърди, че не е правоприемник или представляващ ищеца [фирма], е следвало да бъдат заявени за разглеждане при първото касационно производство. С незаявяването им, тези възражения са преклудирани и не могат да са предмет на настоящото производство. Решението на въззивния съд, за което касаторът твърди, че е влязло в сила и представлява отрицателна процесуална пречка за повторното разглеждане на спора между страните, по реда на инстанционния контрол е проверено и в резултат на тази проверка -обезсилено. Отмененото или обезсилено съдебно решение няма за правна последица формиране на сила на пресъдено нещо по правния спор, защото този ефект е присъщ само на влезлия в сила съдебен акт /по арг. от чл.296 ГПК/.
След връщането на делото на апелативния съд за ново разглеждане, съгласно чл.294, ал.1 ГПК, съдът е изпълнил дадените задължителни указания на касационната инстанция. Постановеното въззивно решение е допустимо – произнесено е в рамките на търсената от ищеца защита и спрямо активно и пасивно легитимирани страни.
Предвид изложеното, формулираните от касатора процесуалноправни въпроси във връзка с приложението на чл.294, ал.1 ГПК и чл.298 ГПК, не могат да обосноват допускането на касационния контрол, тъй като аргументацията им се основава на преклудирани за разглеждане процесуални възражения.
Въпросите в изложението, свързани с доказателствената стойност на счетоводните записвания, респ. установяването на факта за реалното получаване на стоката, предмет на договора за търговска продажба, не са решени от въззивния съд в отклонение на създадената задължителна съдебна практика. С постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС /напр. – решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., II т. о., решение № 20/ 25.03.2013 г. по т. д. № 206/ 2012 г., I т. о., решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. , III г. о., решение № 2/20.01.2011 г., III г. о. и др./, безпротиворечиво е прието, че отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. Посочено е, че редовно водените счетоводни книги могат да бъдат доказателство за изпълнение на сключените търговски сделки /чл.55 ал.1 ТЗ/, както и че фактическото предаване на стока по договор за търговска продажба, може да се доказва с всички допустими доказателствени средства- фактури, приемо-предавателни протоколи, разписки, заявки и др. В цитираните решения е разяснен и въпросът, че счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила е производна и се отнася до факта на писменото изявление и неговото авторство, редовността на удостоверените обстоятелства не се презумира, а доказателствената сила на счетоводните книги и записванията в тях следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл.182 ГПК. Тези разрешения на въпросите са съобразени от въззивния съд при постановяване на решението му. След съвкупен анализ на представените по делото писмени доказателства, в т.ч. и кредитирайки неоспореното заключение на приетата съдебно-икономическа експертиза, въззивната инстанция е приела, че стоките по процесните фактури реално са доставени на купувача, че последният частично е платил цената им, като е останал задължен за сумата, предмет на заявената претенция.
Въпросите в изложението, касаещи доказателствената стойност на признанието на неизгоден от страната факт и за задължението на въззивния съд да мотивира съдебния си акт, съгласно предвиденото с нормите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, са зададени общо, а не в контекста на конкретни правни разрешения, възприети от въззивния съд, поради което са неотносими и не могат да обосноват допускането на касационния контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261/ 22.10.2015 г., постановено по възз.т.д. № 137/2014 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.