О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №83
гр.София, 23.02.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 390 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, пр. 1, вр. чл. 288, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 3857/ 23.11.2017 г. по ч. гр. д. № 4092/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки разпореждането от 30.06.2017 г. по гр. д. № 15462/ 2016 г. на Софийски районен съд, неточно именувано „определение“, на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба на Е. Д. М. срещу Р. Г. И. като съдия в Апелативен специализиран наказателен съд – по иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата 200 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по причина на незаконни действия, извършени в служебното качество на ответника.
Определението се обжалва от Е. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следния процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран в духа на въведените касационни оплаквания (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): Противоречи ли разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Република България на чл. 6 и на чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн. ДВ бр. 80 от 1992 г, изм. бр. 137 от 1998 г, попр. бр. 97 от 1999 . и изм. бр. 38 от 2010 г.) – на правото на справедлив процес и на правото на ефикасно вътрешноправно средство на защита, – а противоречието изключва ли предвиденото в чл. 132 КРБ (чл. 5, ал. 4, изр. 2 КРБ)? Касаторът счита въпроса включен в предмета на делото и обуславящ обжалваното определение и обосновава допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (изискване за допускане на частната касационна жалба до разглеждане от препращането в чл. 274, ал. 3 към предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Касаторът обосновава искането за допускане на касационния контрол и с довода, че определението е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според него, то противоречи не само на чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията, които са с предимство над чл. 132 КРБ, но и на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз – норма с примат над констутиционната, а противоречието на акт на национален съд с наднационалния правен ред (с правото на Европейския съюз) осъществява критерия на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът иска също касационната инстанция да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за съотношението на чл. 132 КРБ с признатото в чл. 47 от Х. право на ефективно правно средство на защита за всеки гражданин на Съюза (чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 628 и 629 ГПК). Оплакването по същество е, че чл. 130 ГПК е приложен неправилно.
Въззивното определение е постановено преди да бъде връчен препис от исковата молба, а предвиденото в чл. 130, in fine ГПК изключва правото на възражение (на писмен отговор по частната касационна жалба) за ответника.
1. По допустимостта и редовността на частната касационна жалба.
Касационната инстанция я намира с допустим предмет. Въззивното определение прегражда по-натъшното развитие на исковото производство. Изискването на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е осъществено. Делото е гражданско, а решението по него подлежи на касационно обжалване, доколкото не попада в изключенията от чл. 280, ал. 3 ГПК. Спазено е и изискването на чл. 274, ал. 4 ГПК. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът, а въззивното определение отрича неговото право на иск. Спазен е законният 1-седмичен срок по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Определението е съобщено на 28.11.2017 г., а частната касационна жалба е подадена по пощата на 04.12.2017 г. – последния работен ден от изтичане срока (чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК). Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост.
2. По искането за допускане на касационния контрол при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително).
В обжалваното определение въззивният съд е приел, че според чл. 132 КРБ е недопустим искът на касатора за обезщетение на вреди от действия, извършени от ответника в качеството на съдия в Апелативен специализиран наказателен съд, а първостепенният съд е приложил правилно чл. 130 ГПК, като е върнал исковата молба. Съгласно чл. 132 КРБ, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Конституционната разпоредба изключва надлежната процесуална легитимация на ответника по деликтния иск, включително когато извършеното от съдията е умишлено престъпление от общ характер. Тогава длъжник е българската държава, а не магистратът (чл. 7 КРБ).
Въззивният съд е приел, че чл. 132 КРБ съответства на правото, признато с чл. 13 от Конвенцията. Съгласно чл. 13, всеки, чиито права и свободи, предвидени в Конвенцията, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция, дори нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Намерил е, че чл. 13 от Конвенцията потвърждава недопустимостта на предявения иск, тъй като искът срещу държавата за вредите от незаконни актове на магистратите, макар и при допълнителната предпоставка от чл. 132 КРБ извършеното да е умишлено престъпление от общ характер, е ефикасно вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13 от Конвенцията. Деликтният иск с длъжник държавата изключва както паралелното, така и субсидиарното ангажиране на отговорността на магистрата по общия гражданскоправен ред. Постановеният резултат и обстоятелството, че проведеното производство по глава Х. ГПК е контролно-отменително, налагат извод, че въззивният съд е приел, че разпореждането за връщане на исковата молба по чл. 130 ГПК е в съответствие и с правото на справедлив процес (чл. 6 от Конвенцията). Следователно по повдигнатия въпрос е налице общото основание от чл. 280, ал. 1 за допускане на определението до касационно обжалване – изискване, към което чл. 274, ал. 3 ГПК препраща.
Конвенцията е международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България на 6 октомври 1992 г. Съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 КРБ, от 06.10.1992 г. Конвенцията е част от вътрешното право. Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5, ал. 1 КРБ). Нейните разпоредби имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 КРБ), а предимството на Конвенцията пред тези норми от вътрешното законодателство, които й противоречат (чл. 5, ал. 4, изр. 2 КРБ), не се прилага за конституционните. Евентуалното противоречие на права и свободи, предвидени в Конвенцията, с конституционни разпоредби задължава съдът да приложи Конституцията. Обсъденото нормено съотношение, зададено с чл. 5, ал. 4 КРБ, е пълно и ясно, а това изключва въведеното от касатора допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следователно неговото искане за допускане на касационния контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователно.
3. По искането за допускане на определението до касационно обжалване при предпоставката от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Според касатора, то противоречи на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз – норма с примат над констутиционната, а противоречието на акт на националния съд с наднационалния правен ред (с правото на Европейския съюз) е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въведеното друго основание по искането за допускане на касационното обжалване задължава настоящият състав да обсъди критерия „очевидна неправилност“, доколкото определението е валидно и допустимо.
Със ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 86/ 27.10.2017 г.) законодателят създаде нови основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Новите основания се прилагат за касационните жалби, подадени след 31.10.2017 г. (§ 74 ПЗР на ЗИДГПК). Те важат и за частните касационни жалби, подадени след 31.10.2017 г. (чл. 274, ал. 3 ГПК). Прилагат се независимо от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не изискват формулиране на правен въпрос.
Критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвижда „очевидна неправилност“ на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 281 ГПК, решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост и макар критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК да изисква квалифицирана форма на тези пороци, за случая той не е осъществен. И в чл. 47 от Х. е закрепено правото на ефективно правно средство за защита пред съд и правото на справедлив процес. Едни и същи ценности намират защита в чл. 47 от Х. и в чл. 13 и чл. 6 от Конвенцията. Настоящият състав споделя мотивите на въззивния съд за съответствието на чл. 132 КРБ с предвиденото в чл. 13 от Конвенцията, а правото на справедлив процес по смисъла на чл. 47 от Х., а и на чл. 6 от Конвенцията, не е накърнено само поради това, че основният закон предоставя функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите, но не изключва възможност за реализиране на деликтната отговорност на държавата за обезщетяване на вредите от незаконни правосъдни актове, макар и при допълнителна (материална) предпоставка. Следователно не е налице и основанието за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а доколкото нормата на чл. 47 от Х. е ясна и не буди никакво съмнение, няма и основание за спиране на настоящото производство (чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 628 и 629 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на настоящото производство и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейски съюз за съотношението на чл. 132 от Конституцията на Република България и чл. 47 от Х. на основните права на Европейски съюз.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 3857/ 23.11.2017 г. по ч. гр. д. № 4092/ 2017 г. на Софийски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.