О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
гр. София, 25.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3922 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение № 127/04.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 299/2016 г. от 3-ти граждански състав на Апелативен съд – Пловдив.
Решението е обжалвано и от ищеца по делото С. Я. П. в частта, с която е приета за неоснователна претенцията на ищеца за претърпени имуществени вреди и в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са основателни до присъдените размери от първоинстанционния съд и го е потвърдил в тази му части. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца, съдът е приел, че с оглед на понесените от него емоционални и социални вреди в резултат на отразяването от медии на провеждането на наказателното производство с внасянето на обвинителен акт в съда при вече установени обстоятелства, при които той е оправдан, както и с оглед на служебното му качество и отчитането на настъпилите с оглед на него последици по-висок интензитет в сферата на неговата социална и професионална реализация, а също и с оглед на обстоятелството, че вредите са търпени в период от над 4 и половина години, като наказателното производство е продължило, въпреки че в един значително по-ранен период са били установени обстоятелствата, които са посочени от съда като обосноваващи постановяването на оправдателната присъда, съдът е приел като справедлив размер на обезщетението от 50 000 лв., в значително по-висок размер с оглед определената мярка за неотклонение „Парична гаранция“, при която не са засегнати личната му свобода и семейния живот.
По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за имуществените вреди, извън сумите, които ищецът би получил като трудово възнагаждение, съдът е приел, че при претенция за обезщетение за вреда поради пропусната полза следва вредата да е реална, а не хипотетична, като следва да е доказана възможността за сигурно увеличаване на имуществото. В случая съдът е приел, че ищецът през времето, през което е бил временно отстранен от работа, при полагането на труд безусловно е щял да получи трудовото си възнаграждение, но не може да се приеме, че със сигурност е щял да получи и добавки за нощен труд и за работа по време на национални празници, защото полагането на нощен труд и на работа по време на празнични дни се осъществява по график и включването или не на ищецът в такъв график е фактически въпрос, който се решава само когато той действително полага труд при работодателя, като освен това и размерът на плащанията за такъв труд може да бъде определен със сигурност само при и след действително полагане на труд по такъв график. Относно сумите за допълнително материално стимулиране съдът е приел, че следва да е налице реална, а не хипотетична вреда вследствие неполучаването от ищеца на такива за исковия период. Съдът се е позовал на Вътрешните правила за работната заплата в системата на Агенция „Митници” от 2010 г. и Вътрешните правила за заплатите от 2.07.2012 г., действащи през исковия период, в чл. 11 от първите вътрешни правила е посочено, че митническите служители могат да получат допълнително възнаграждение за постигнати резултати, за личен принос и проявен професионализъм при изпълнение на целите и приоритетите на митническата администрация, като допълнителните възнаграждение за постигнати резултати се определят със заповед на директора на Агенцията по мотивирано предложение от посочени лица, но индивидуално допълнително възнаграждение за постигнати резултати не получават определени служители (ал.3). Прието е, че когато един митнически служител не работи, е невъзможно да се установи дали би постигнал резултати и какви, и е очевидно, че не може да се установи дали би имал личен принос, дали би проявил професионализъм при изпълнение на целите и приоритетите на митническата администрация и дали лице по ал.2 би направило мотивирано предложение. Прието е, че плащането на ДМС не е винаги дължимо, а е поставено в зависимост от условия, изпълнението или не на които се преценява конкретно относно действително работещи лица. Направен е извод, че преценката на работодателя е обусловена от наличието на факти и обстоятелства, свързани с поведение на работник, който ефективно изпълнява своите служебни задължения, каквито не са установени по делото, защото П. в исковия период не е работил.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на П.на Р. Б. се твърди, че са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Отговора на правния въпрос, свързан с легитимацията и материалноправната възможност да се присъжда обезщетение за оставане без работа в настоящата хипотеза, е даден с отговора на правния въпрос по гр.д.№ 1389/2009 г. на ІV гр.отд. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика в тази му част, съгласно тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика, Нормата на чл.100, ал.4 ЗДСл по категоричен начин установява правото на обезщетение при незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл.100, ал.2 ЗДСл при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/. Съгласно нормата на чл.100, ал.2 ЗДСл във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл.93, ал.1, б.”а” от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа, съгласно ал.3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл.100, ал.4 ЗДСл, когато държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Или при незаконно повдигнато и поддържано обвинение Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл.100, ал.2 ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл.100, ал.4 ЗДСл, във връзка с чл.2 ЗОДОВ. Съдът е съобразил тази задължителна съдебна практика, поради което не е налице касационно основание по чл.280, ал.1, т.1, така и по т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване на това основание и по този правен въпрос. Сочените решения на ВАС не представляват задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1, както и разрешаване на правен въпрос по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като не могат да са основание за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд, отново с оглед тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В цитираното по-горе съдебно решение не се съдържа извод относно дължимостта в настоящата хипотеза на ДМС и възнаграждение за работа в почивни и празнини дни, в отговора на правния въпрос по цитираното дело, която представлява задължителна съдебна практика, поради което не е налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно поставения в тази насока правен въпрос от касатора – ищец, в неговото изложение на касационните основания. В същата насока, съдът е приел, че дори и да не бе отстранен от работа, ищецът не е доказал, че несъмнено би получил ДМС и допълнително трудово възнаграждение, като поставения въпрос в насока, че са били налице всички предпоставки тези суми да бъдат получени, не отговаря на възприетата от съда фактическа обстановка. Проверката на тези данни и доказателства по делото, касаещи фактическата обстановка по спора и възприемането й от съда, е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
И в двете касационни жалби и основанията за допустимост на касационното обжалване се сочат правни въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 127/04.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 299/2016 г. от 3-ти граждански състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.