О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№83
гр. София, 25.02.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 3675 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 60 от 21.05.2019г. постановено по гр.д. № 154/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №212 от 07.12.2018г. по гр.д. №2655/2017г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявения от В. Х. Б. против „Банка ДСК” ЕАД и Д. А. Н. иск за признаване правото й на собственост на основание давностно владение, упражнявано от 19.04.2007г., върху апартамент № 29, на петия етаж, в сградата на [улица] в [населено място], съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, на две нива, с площ 100 кв.м. на първото ниво и 97,55 кв.м. на второто ниво, заедно с таван с площ 24,83 кв.м. и 0,3967% ид.ч. от общите части на сградата.
Касационната жалба е подадена от ищцата В. Б. чрез пълномощника адв. В. В.. Поддържа се неправилност на изводите на съда за характера на упражняваната от ищцата фактическа власт, за началния й момент и за прилагането на чл. 173 ЗЗД спрямо владението на трето лице, което не е страна в изпълнителното производство. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване по въпросите: 1/признанието на правно релевантни факти може ли да бъде безпричинно игнорирано от съда; 2/ налице ли са законови пречки за настъпване последиците на чл.79, ал.1 ЗС, ако имотът, обект на давностното владение, е бил ипотекиран. По тези два въпроса се твърди, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд. Навежда се и основанието очевидна неправилност, обоснована с прилагането на разпоредбата на чл.173 ЗЗД, което съдът е извършил едностранчиво и игнорирайки правата на трето лице да придобие по давност правото на собственост, след като кредиторът по принудителното изпълнение бездейства и не е реализирал правата си по отношение на ипотекирания имот.
Ответниците по касационната жалба не са представили писмени отговори.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост, основан на давностно владение. Ищцата В. Б. твърди, че владее процесното жилище от 19.04.2007г. с намерение за своене и е придобила правото на собственост по давност. На 11.12.2017г. е узнала, че ще бъде осъществен въвод във владение на „Банка ДСК” ЕАД като купувач на имота от публична продан по изпълнително дело, в което тя не е страна.
Установено е, че през 2005г. ответникът Д. Н. е ипотекирал имота в полза на „Банка ДСК” ЕАД за обезпечаване на чужд дълг. Към този момент той живее в имота с ищцата на съпружеска начала, като от съжителството си имат две деца. През пролетта на 2007г. Д. Н. напуснал имота и в него останала да живее ищцата с децата. На 19.04.2007г. ищцата и ответника Н. сключили предварителен договор за продажба на жилището, съдържащ клауза за предаване на владението същия ден. През 2011г. Д. Н. е сключил с трето лице – Т. Н. договор за наем на имота за срок от пет години; договорът е вписан, а впоследствие е вписано и продължаване на срока му с още десет години. През същата година в полза на „Банка ДСК” ЕАД е издаден изпълнителен лист срещу длъжниците по кредита и изпълнението е насочено върху ипотекирания имот; през 2015г. при извършената публична продан имотът е възложен на взискателя „Банка ДСК” ЕАД. На 14.12.2017г. е извършен въвод в полза на банката. Настоящият иск е предявен на 12.12.2017г. Събраните свидетелски показания на двама свидетели установяват, че до пролетта на 2007г. ищцата и ответника Н. са живели на съпружеска начала в жилището, а след това останала само ищцата с децата, което продължило до въвода през 2017г. Вписаният договор за наем не е бил реално изпълняван, а е целял само засягане на ищцата след раздялата с ответника.
В отговора на исковата молба ответникът Д. Н. не оспорва иска; заявява, че от края на 2006г. живее в София и има друго семейство; не оспорва предварителния договор.
От страна на „Банка ДСК” ЕАД искът е оспорен, оспорен е и предварителния договор като фиктивно сключен и антидатиран.
При тези фактически обстоятелства съдът е намерил за установено, че от април 2007г. до отстраняването й от съдебния изпълнител през декември 2017г., ищцата е упражнявала непрекъсната фактическа власт. Не е доказан обаче началния момент на осъществяваното владение. Ответникът „Банка ДСК” ЕАД е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК и спрямо него предварителния договор няма достоверна дата. Изнесеното от свидетелите, че от пролетта на 2007г. въззивницата живее сама в жилището не сочи на промяна в намерението й в упражняваната фактическа власт, тъй като тези свидетели нямат възприятия за постигнатите договорки между нея и ответника Н. за прехвърлянето на собствеността, а преди 2007г. ищцата е упражнявала фактическа власт в качеството си на държател – лице, съжителстващо със собственика на имота. Свидетелите установяват манифестирани от нея самостоятелни права едва към 2011г. /при скандала с наемателката/, но без да са наясно откъде произтичат тези права. Затова съдът е намерил за недоказано твърдението за осъществявано от ищцата владение в период повече от 10 години, считано от 19.04.2007г.
На второ място съдът е посочил, че дори и датата на сключване на предварителния договор да е установена, то ищцата не може да се легитимира като собственик на имота на поддържаното придобивно основание. Пречка за това е учредената през 2005г. договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ ЕАД и реализираното спрямо този имот принудително изпълнение от обезпечения кредитор, на когото имотът е възложен. По силата на чл.173 ГПК кредиторът, обезпечен с ипотека, може да се удоволетвори от цената на ипотекирания имот в чиято и собственост да се намира той. Това означава, че ипотечното право е противопоставимо на всеки следващ приобретател на имота, без значение дали на деривативно или на оригинерно основание. Ипотечното право следва правото на собственост и евентуалното придобиване на имота чрез давностно владение, независимо от липсата на правоприемство между бившия собственик и последващия, не погасява учредената ипотека /в този смисъл е Решение № 204/19.10.2017г. по гр.д. № 4806/2016г. на ВКС, ІV г.о./. Поради това, придобивната давност, изтекла в полза на трето за изпълнението лице до влизане в сила на постановлението за възлагане на продадения ипотекиран имот, е непротивопоставима на ипотекарния кредитор. Кредиторът може да се удовлетвори чрез продажбата на имота, дори и към този момент той вече да не е собственост на лицето, учредило ипотеката. В случая кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е пристъпил към принудително изпълнение на обезпеченото с ипотеката вземане, насочвайки изпълнението върху ипотекирания имот. Същото е приключило с влязло в сила на 02.07.2015г. постановление за възлагане, от който момент негов собственик е станал обявения за купувач взискател. Към този момент изискуемият се 10-годишен давностен срок, считано дори от сочения от ищцата начален момент – 19.04.2007г., не е бил изтекъл, поради което и на основание чл.496, ал.2, изр.1 ГПК притежаваното от ипотекарния длъжник Д. Н. право на собственост валидно е транслирано в патримониума на купувача, а ищцата не притежава противопоставими права, които да препятстват въвода му във владение /арг. от чл.496 ал.2 изр.2 ГПК/.
Въз основа на изложеното решаващият съд е отхвърлил предявения установителен иск за собственост.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива липсват.
Първият въпрос – за значението на признанието, което страна е направила спрямо правнорелевантни факти, не е разрешен в противоречие с посочената практика. Приложеното решение № 84 от 23.05.2018г. по гр.д. № 3361/2017г. на ІІІ г.о. сочи, че признанието не може да бъде безпричинно игнорирано, а се преценява от съда наред с другите доказателства и обстоятелства по спора. Това е сторил и въззивния съд в случая. Макар да не е изложил изрични мотиви, ясно е, че признанието изхожда от страна на единия ответник /лицето, чийто имот е продаден на публичната продан/, а по делото има и втори ответник /взискател и купувач от публичната продан/, като двамата са с противоречиви интереси. Затова признанието на неизгодни факти, извършено от единия ответник, не може да рефлектира върху правата на другия ответник, комуто се противопоставя предварителния договор.
Вторият правен въпрос е: налице ли са законови пречки за настъпване последиците на чл.79, ал.1 ЗС, ако имотът, обект на давностното владение, е бил ипотекиран. Въпросът не кореспондира напълно с мотивите на съда. Съдът не е счел за правно невъзможно придобиването по давност на ипотекиран имот, а е изтъкнал, позовавайки се на чл. 173 ЗЗД, че евентуалното придобиване по давност не погасява учредената ипотека, така че това придобиване не може да бъде противопоставено на ипотекарния кредитор, а оттам и на купувача от публичната продан /чл. 496, ал.2, пр.2 ГПК/. В същия смисъл е практиката по цитираното от съда Решение № 204 от 19.10.2017г. по гр.д. № 4806/2016г. на ІV г.о. на ВКС /с тази разлика, че при разгледания в решението случай ипотечното право още не е било реализирано и затова съдът е приел, че макар и владелецът да е придобил собствеността по давност, то ипотечното право продължава да тежи върху имота/. Вярно е, че с приложеното от касатора определение № 260 от 18.05.2018г. по гр.д. № 3484/2017г. на І г.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, в което е възприето противно разбиране. Определенията на Върховния касационен съд, постановени в производство по чл. 288 ГПК, обаче не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и затова не могат да обусловят достъп до касационно обжалване.
Според настоящия състав не се разкрива очевидна неправилност на въззивния акт. Не може да се приеме, че съдът е подходил едностранчиво и е приложил нормата на чл.173 ЗЗД, игнорирайки правата на трето лице да придобие по давност правото на собственост. Нормата е приложена според действителния й смисъл и в съответствие със създадената практика по прилагането й.
Предвид всичко изложено следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
От страна на ответниците не са направени разноски и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60 от 21.05.2019г. постановено по гр.д. № 154/2019г. на Варненски апелативен съд по касационната жалба на В. Х. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: