8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 05.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора………………….……….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 4644 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 158 на Варненския апелативен съд, ТК, от 12.VІ.32013 г. по т. д. № 169/2013 г., втората от които с характера на насрещна – по смисъла на чл. 287, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба с вх. № 4220 от 5.VІІІ.2013 г. на ответното [фирма]-София, подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие е против онези части от решение № 158 на Варненския апелативен съд, ТК, от 12.VІ.2013 г., постановено по т. д. № 169/2013 г., с които:
1./ Застрахователното д-во е било осъдено, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, да заплати на Ц. А. Т. от [населено място] 81 000 лв. обезщетение за понесени неимуществени вреди от процесното ПТП на 10.VІІ.2010 г., при което е загинал нейния баща и при отчетен 10% принос на последния за настъпването на вредоносния резултат и ведно със законната лихва върху тази главница считано от датата на ПТП и до окончателното й изплащане;
2./ Застрахователят е бил осъден, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, да заплати на А. А. Т. от [населено място]-П., РФ, обезщетение в размер на 63 000 лв. за неимуществени вреди от същото събитие и при отчетено съпричиняване на деликта от страна на загиналия, както и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на процесното ПТП и до окончателното й изплащане;
3./ Дружеството е било осъдено, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, да заплати на П. Хр. А. от [населено място] обезщетение в размер на сумата от 81 000 лв. за неимуществени вреди от същото събитие, при което загиналият се явява лице, с което тя е живеела на съпружески начала, при отчитане на същия процент съпричиняване от страна на последното и ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на процесното ПТП и до окончателното й изплащане;
4./ Дружеството е било осъдено да заплати разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и 6 ГПК.
Оплакванията на застрахователя касатор са както за недопустимост – в частта относно присъденото обезщетение по прекия иск на П. Хр. А. от [населено място], а така също и за неправилност /незаконосъобразност/ на въззивното решение в останалите негови атакувани осъдителни части: поради постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му обезсилване, съответно касиране, като във връзка с последното искане се инвокира довод за крайна заниженост на приетия от въззивния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия общ наследодател на ищците – без обаче да се посочва какъв е действителният размер на каузалния принос.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържайки, че с атакуваните осъдителни части от решението си Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в едно, постановено по реда на отменения процесуален закон решение – № 1350/14.І.2009 г. на ІІ-ро г.о. по гр.д. № 5914/07 г. и в други 4, постановени по реда на чл. 290 от сега действащия ГПК на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по „правния” въпрос: „Дали приетият процент на съпричиняване на вредите от процесното ПТП съответства на приноса, приеман „при сходна на разглеждания казус обстановка”. Отделно от това, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били следните три правни въпроса: 1./ „За значението на отделните елементи от поведението на пострадалия и на водача на МПС за определяне на съотношението на съпричиняване на вредоносния резултат от ПТП?”; 2./ „Кои елементи от фактическото съжителство трябва да бъдат доказани от претендиращия присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, за да му бъде признато от съда това право?”; 3./ Какъв процент съпричиняване следва да приеме съдът, след като констатира наличие на влязла в сила присъда (споразумение), обвързващо го досежно вината на водача, когато от събраните по делото доказателства следва, че вината е оспорима и че е налице поведение на пострадалото лице, обосноваващо извод за пряко и непосредствено причиняване на ПТП?”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК тримата ответници по касация Ц. А. Т., А. А. Т. и П. Хр. А. писмено са възразили чрез своя общ процесуален представител по пълномощие от АК-Варна както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на въззивното решение в атакуваните от застрахователя негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК в размер общо на сумата от 2 500 лв. – съгласно приложените по делото Списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 17/21.Х.2013 г. (5619, серия „Б”, № 199526).
Заедно с отговора си по касационната жалба те са подали и съвместна насрещна такава, в която излагат оплаквания за постановяване на същото въззивно решение – но в съответните негови отхвърлителни части – както в нарушение на материалния закон /чл. 51, ал. 2 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро ГПК/. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, с който преките им субективно съединени осъдителни искове срещу застрахователя да бъдат уважени в предела на допуснатото от първостепенния съд увеличение на техните размери и ведно с присъждането на лихви и разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към насрещната си касационна жалба тримата й податели обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните отхвърлителни части на решението си Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правния въпрос: „Дали при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в пр-вото по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, решаващият съд следва освен с принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД, да се съобрази още и с конкретните икономически условия, а също и със съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – съгласно § 27 от ПЗР на КЗ?” Противоречиво решаван от съдилищата бил въпросът: „При наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице, върху която сума следва да се приложи редукцията: върху определения от съда справедлив размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, върху претендираната сума от ищеца или върху друга сума, определена от съда?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по насрещната касационна жалба застрахователно д-во писмено е възразило чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационния контрол по отношение атакуваните отхвърлителни части на въззивното решение, така и по основателността на оплакванията за неговата неправилност, претендирайки потвърждаването му и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, всяка една от двете касационни жалби /първоначална и насрещна/ ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на ответното по преките искове [фирма]-София:
Не се констатира вероятност атакуваното от застрахователя въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен в частта му, с която е бил уважен прекия иск на П. Хр.от първостепенния съд А. за неимуществени вреди от процесното ПТП в размер на сумата от 81 000 лв. Довод за недопустимост на този иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ – като предявен от лице, поддържало твърдение за наличието на съпружеско съжителство между него и общия наследодател на другите двама ищци, застрахователят е навел за първи път въз въззивната си жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение. Докато в отговора си по исковата молба е изразил становище, че всеки едни от трите субективно съединени преки искове бил неоснователен, вкл. и защото П. Хр. А. не била активно материалноправно легитимирана да предяви такъв иск: предвид „липсата на доказателства”, че е живяла на съпружески начала със загиналия при процесното ПТП. Ноторно е обаче, че въпросът за активната материалноправна легитимация е такъв по съществото /по основателността на иска/, а не по неговата процесуална допустимост. От друга страна, неформалното съжителство между лица от различен пол на съпружески начала, т.е. в обхвата на една трайна, интимна, духовна и материална обвързаност, не следва непременно от идентичната им адресна регистрация, а подлежи на доказване с всички годни доказателствени средства по ГПК, доколкото не само ППВС № 5/1969 г., но и различни закони свързват с това фактическо положение (стига то да не противоречи на морала и да не осъществява признаците на състав на престъпление), определени правни последици.
В тази връзка не е налице предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол по втория от формулираните от касатора въпроси в изложението към жалбата, тъй като в подкрепа на тезата си застрахователят не е развил каквито и да е съображения за липса на съдебна практика или за наличието на противоречие, непълнота или неяснота в закон /напр. чл. 191, ал. 1 НК или чл. 22б, ал. 2, т. 6, предл. 2-ро от закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси/, чието преодоляване следва да стане по тълкувателен път.
Правно несъстоятелно е и твърдението на касатора застраховател „за неяснота в съдебната практика” по другите два релевантни за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпроси /№ 1 и № 3/ „За значението, което отделните елементни от поведението на пострадали и на водача на МПС имат за определяне на съотношението на съпричиняване на вредоносния резултат”, както и „Какъв процент съпричиняване следва да приеме съдът, след като констатира наличие на влязла в сила присъда (споразумение), обвързващо го досежно вината на водача, но от събраните по делото доказателства следва, че вината е оспорима и че е налице поведение на пострадалото лице, обосноваващо извод за пряко и непосредствено причиняване на ПТП”. Във всички случаи се касае за фактическа преценка: напр. дали видимостта на водача или на пешеходеца е ограничена, навременна или закъсняла е реакцията на водача при спиране, дали мястото, където ПТП е възникнало представлява междуселищен път или е част от уличната мрежа в урбанизирана територия, конкретните пътни знаци и маркировка или отсъствието на такива, регулирано или нерегулирано е кръстовището, каква е разрешената скорост и съответно- позволената такава, при съобразяване на атмосферните условия, интензитета на движението и пр. фактори. Що се касае до т. нар. от касатора „оспорима” вина, в атакуваните осъдителни части въззивното решение е постановено в стриктно съответствие с разясненията по т. 7 на задължителното за съдилищата в Републиката ППВС № 17/18.ХІ.1963 г., че: „Обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина”.
В заключение, не е налице и противоречие на въззивното решение в атакуваните негови осъдителни части с практиката на ВКС относно „процента на съпричиняване”, тъй като и този въпрос е с изцяло фактическо, а не с правно естество. Очевидно е обаче, че възприемането на различен процент на съпричиняване дори и в сходни /различно от „тъждествени”/ казуси, съвсем не означава наличие на правен въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Напротив, в атакуваните осъдителни части решението на Варненския апелативен съд съответства на приетото с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 97/6.VІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 745/08 г., че „Отговорността на водач на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, вкл. и чрез вмененото му задължение за избиране на такава скорост за движение, която да му позволи да спре превозното средство в зоната на своята видимост пред всяко препятствие, което е могъл и е бил длъжен да предвиди”.
2. По насрещната касационна жалба.
Съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба. Съобразно този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК, разноските ще следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 на Варненския апелативен съд, ТК, от 12.VІ.2013 г., постановено по т. д. № 169/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2