О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 830
Гр.С., 07.12.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3325 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Б. Д. срещу решение на Великотърновски окръжен съд №.95/2.03.16 по г.д. №.160/15 – с което е отменено решение №.1043/21.11.14 по г.д.№.2362/14 на Великотърновски районен съд и предявеният от касатора иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79 вр. с чл.240 ЗЗД за сумата 15000лв. е отхвърлен като неоснователен.
Ответната страна П. Н. Сомова не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79 вр. с чл.240 ЗЗД – за признаване за установено дължимостта на сумата 15000лв. – невърнат заем, за неоснователен и го е отхвърлил. За да достигне до този извод е приел, че фактическият състав на договора за заем – който включва постигане на съгласие за предаване в заем на съответната сума и реалното й предаване, не е налице. Между страните е подписан писмен договор за заем – във формата на нотариален акт за договорна ипотека, но не е доказано действителното предаването на сумата 15000лв., предмет на договора. Съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС /реш.№.174/23.07.10 по г.д.№.5002/08, ІV ГО, реш.№.524/28.12.11 по г.д.№.167/11, ІV ГО/ и е посочил, че не е представен отделен документ – разписка за получаването й; в договора е поето обещание за връщането й – но поемането му не е равнозначно на разписка; самият текст на договора не съдържа формулировка, че той служи за разписка за получаването на сумата. Отбелязването, че ищецът дава в заем на ответницата и тя получава от него сумата 15000лв., съдържащо глаголи в сегашно време, само онагледява вида и характера на насрещните престации на страните – но не установява наличието на реалното им изпълнение. Обстоятелството, че с нотариалния акт е учредена ипотека върху имот на заемополучателя, също не е доказателство за реално предаване и получаване на сумата – то може да служи само за индиция за това, но категорични доказателства в тази насока не са ангажирани. При тези обстоятелства и доколкото доказателствената тежест за установяване при условията на пълно и главно доказване наличието на сделка – т.е. на консенсуален и реален елемент /съгласие и предаване на сумата/ е на ищеца, и той не е доказал наличието на втория елемент, съдът е приел, че не е възникнало твърдяното заемно правоотношение, респективно че не се дължи връщане на претендираната сума.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Налице ли е реално предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя с оглед използваните в договора за заем, оформен с нотариален акт, изразни средства „дава в заем” и „получава в заем”, и конкретната им глаголна форма означава ли, че заемната сума е предадена към момента на подписване на договора за заем предвид легалната дефиниция на чл.240 от ЗЗД в случай, че липсва изрично поето задължение от страна на заемодателя да предостави заемната сума на заемателя след подписване на договора за заем?”.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. На практика с изведения въпрос се цели поставяне на проблема за тълкуването на конкретни уговорки в процесния договор. Във връзка с тълкуването на договорите е налице многобройна практика на ВКС, в това число задължителна. Съгласно същата при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; с оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните, как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основаниеь каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му /реш.№.546/ 23.07.2010 по г.д.№.856/09, ІV ГО на ВКС/. Предвид така формираната практика не би могло изначално да се даде еднозначен отговор на поставения въпрос. Необходимо е извършване на преценка на всички уговорки и доказателства, визирани по-горе, в тяхната взаимна връзка. В. инстанция не се е отклонила от горецитираната практика при формиране на изводите си във връзка със спорните уговорки. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени или фактически изводи. Във фазата по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК настоящата инстанция не би могла да обсъжда изцяло и докрай събраните по делото доказателства и да се произнася по съществото на спора. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество /с акта по същество-решението/-след евентуалното й допускането до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – а не в рамките на производството по чл.288 ГПК. С оглед на всичко изложено по-горе, твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК не е налице.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Великотърновски окръжен съд №.95/2.03.16 по г.д. №.160/15.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: