6
Върховен касационен съд на Република България, ТК, ІІ т.о. дело № 2796/2015 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.831
гр.София, 17.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша
докладваното от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело под № 2796/2015 година, за да се произнесе,
взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], П. срещу решение на Пловдивския апелативен съд по въззивно т.дело № 1289/2014 год. от 19.12.2014 год., с което е потвърдено постановеното от Пловдивския окръжен съд решение по т.дело № 693/2013 год. № 239 от 4 юни 2014 год. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявен от [фирма], П. установителен иск по реда на чл.440 ГПК срещу длъжника по изп.дело № 1998/2011 год. на ЧСИ рег.№ 819 – М. [фирма], П. и взискатели по същото изп.дело [фирма], П. и [фирма], София за установяване право на собственост на ищцовото дружество върху метална конструкция, състояща се от анкерни устройства с тежина 1984 кг и главна метална конструкция с тегло на използван за нея метал 36 173 кг, изградена за обект „Хладилна база за плодове и зеленчуци” в УПИ 026082 в [населено място], [община], изпълнена по договор от 27.02.2007 год. между ищцовото О. и [фирма], П..
В касационната жалба на ищеца се поддържа, че въззивното решение е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на дефинитивни правни норми, с начина на установяване завършването на сграда в груб строеж, с процесуалното значене на признаването на иска, формулирани в 5 пункта.
Ответниците по касация [фирма], П. и [фирма], София изразяват становище за недопускане на жалбата срещу решението на Пловдивския апелативен съд до касационен контрол.
Ответникът [фирма], П. не е взел становище по касационната жалба в срока по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, лед преценка на данните по делото и доводите на страните приема следното:
Касационната жалба е подадена в срок от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване валидно и допустимо въззивно решение на апелативен съд и съдържанието и? е съобразено с изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск за право на собственост върху вещ, за която твърди, че е обект на принудително изпълнение и не принадлежи на длъжника, въззивният съд е приел за установено чрез събраните по делото писмени доказателства, че първият ответник [фирма] е длъжник по изп.дело № 1998/2011 год. на ЧСИ М., образувано по молба на взискателя [фирма], П., а третият ответник е присъединен взискател в качеството на ипотекарен кредитор; върху недвижимия имот на [фирма] – обект на принудително изпълнение, е монтирана метална конструкция, принадлежаща на ищеца по твърдения на последния, който се е задължил да достави и монтира в процесния имот, предназначен за изграждане на хладилна база за зеленчуци метална конструкция по силата на договор № К 2702 от 27.02.2007 год. с ответното [фирма] П.-възложител. Прието е за установено, че са предприети действия по изграждането на хладилна база в УПИ 026082 в [населено място], собственост на длъжника, съгласно договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 34, т.І, дело № 32/2005 год. на нотариус П. М. с район на действие Пловдивски РС, от 2 февруари 2005 год. в съответствие с представени по делото и неоспорени писмени доказателства – архитектурен проект, строително разрешение, протокол за определяне на строителна линия.
С анекс към процесния договор за доставка и монтаж на метална конструкция от 22.04.2009 год. страните по него констатират, че ищцовото О. е изпълнило поетите задължения съгласно договора, като е изработило, доставило и монтирало конструкцията за обект „Хладилна база за плодове и зеленчуци”, описана по количество и стойност в Приложение № 1, възложителят [фирма] е заплатил сумата 23 000 лева, представляваща част от договореното възнаграждение за изработката и монтажа 111 589,12 лева, поради което страните се съгласяват ищецът [фирма] да демонтира и извози металната конструкция при осигурен от възложителя достъп до имота за времето, което е необходимо за демонтажа. Предявеният положителен установителен иск е оспорен в срока за отговор на исковата молба само от единия ответник – [фирма], който поддържа, че металната конструкция, за която е безспорно обстоятелството, че не е демонтирана, е станала част от новопостроена сграда в груб строеж и съответно е придобита от собственика на застроения имот по приращение. Законният представител на първия ответник е признал обстоятелството, че не е заплатен пълният размер на цената на металната конструкция, в съдебно заседание на 7 април 2014 год., проведено от Пловдивския ОС, не е заявил ясно становище по иска, а пред Пловдивския АС е оспорил основателността на въззивната жалба на ищеца и е уточнил факта, че покривът на сградата е бил монтиран, но впоследствие – свален.
С удостоверение, представено от ответника „А. Б. България” с отговора на ИМ и неоспорено от страните, главният архитект на [община], удостоверява на 4 април 2007 год. пред Пощенска банка П., че новостроящата се хладилна база за плодове и зеленчуци в УПИ 026082 по плана на [населено място] е законно построена във фаза „груб строеж” и представлява монтирана метална конструкция върху бетонна основа, с изпълнен покрив с ЛТ ламарина. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е обосновал извода, че процесната метална конструкция като част от незавършена едноетажна сграда с метална рамкова носеща конструкция, проектирана с две хладилни камери и стени от топлоизолационни панели, е собственост на първия ответник съгласно чл.92 ЗС и чл.97 ЗС независимо от липсата на надлежни доказателства за изградени стени, тъй като същият е притежател на застроения УПИ и е придобил построеното като част от незавършена сграда – самостоятелен обект на собственост, прикрепена към земята по смисъла на чл.110 ЗС.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Обжалваният въззивен съдебен акт не съдържа разрешение на въпросите по т.1, 3 и 5 в изложението, свързани с тълкуването и прилагането на дефинитивни несамостоятелни норми, съдържащи легални определения на правни понятия – съответно „недвижима вещ” /чл.110, ал.1 ЗС/, „присъединяване” като придобивен способ /чл.97 ЗС/, „груб строеж /§ 5 т.46 от ДР на ЗУТ/, поради което посочените 3 материалноправни въпроса не са значими за изхода на спора по конкретното дело и не са обусловили изводите на съда по предмета му. Съгласно т.1 на ТР № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по ТД № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС поставените от касатора правни въпроси трябва да са значими за формиране решаващата воля на съда, не и за правилността на обжалваното решение.
Въпросът по т.2 – „Може ли да се приеме, че собственикът на земята е собственик на прикрепената към нея метална конструкция, ако в първото по делото съдебно заседание е направил признание на иска по чл.237 ГПК?”, е неотносим към предмета на делото, доколкото нито един от ответниците не е направил съдебно признание на иска, ответникът [фирма] признава факти и обстоятелства, неизпълнението на задължението да заплати пълния размер на цената на конструкцията, направа на постройката до покрив и събарянето му впоследствие. Признанието на иска е процесуално действие, с което ответникът заявява, че се отказва от защита срещу него, защото претенцията е основателна. То се различава от признаването на факти и обстоятелства, което е съвместимо със защитата срещу иска, както и от признаването на правоотношения, също съвместимо с оспорването на иска.
Въпросът дали протоколът на общинската администрация по чл.181, ал.2 ЗУТ, с който се констатира завършването на сградата в груб строеж, може да бъде заменен с друг документ по усмотрение на администрацията също не е включен в предмета на спора и не е намерил отговор в обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения и петте въпроса не биха могли да послужат като основен критерий за селектиране на жалбата, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглежда соченият допълнителен критерий.
Независимо от горното касаторът не излага съображения защо поддържа, че е налице допълнително основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, жалбата и изложението не съдържат доводи за необходимост от промяна на създадена в резултат на неточно тълкуване съдебна практика, нуждаеща се от осъвременяване, за непълнота, неяснота или колизия между приложимите правни норми или новости в законодателството. Отговорите на поставените в изложението въпроси са различни в зависимост от това дали съдържанието на съответните дефинитивни материалноправни норми позволява на прилагащия ги съд да ги доразвие или не, като съобрази конкретните обстоятелства. Формираната по приложението на ЗС трайно установена практика е ясна и непротиворечива.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 827/19.12.2014 год. на Пловдивския апелативен съд по в.т.дело № 1289/2014 год.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], П., ЕИК[ЕИК], сумата 500/петстотин/ лева, представляваща съдебни разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ