О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
София, 16.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 26.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело №1364 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. фонд [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1773 от 12. 11.2012 год., по в.гр.д.№ 1925/2012 год., постановено при участието на трето лице- помагач И. Г. Г., в частта, с която след отмяна на решението на Софийски градски съд от 22.03.2012 год., по гр. д. № 9040 /2011 год. е уважен предявения от И. И. Д. срещу касатора, като ответник, иск по чл.288, ал.1, т.2, б.”а” и ал.7 КЗ до размера на сумата 80 000 лв., представляваща разлика между изплатеното и дължимо на ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило при ПТП на 07.09.2010 год. в района на [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.06.2011 год. до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 1500 лв.. В останалата част, с която е потвърден първоинстанционния отхвърлителен съдебен акт за разликата до пълния размер на исковата сума от 130 000 лв. въззивното решение е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон-чл.365 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че липсата на сключено писмено споразумение между страните, изключва помежду им да е налице извънсъдебна спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, поради което извършеното от Г. фонд плащане на обезщетение в размер на 20 000 лв., което ищецът е приел, няма погасителен ефект относно правото на последния да предяви претенцията си за обезщетяване по исков ред.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, а именно: „Изричното съгласие на увреденото лице за приемане на определеното му в процедурата по чл.288 КЗ обезщетение, попада ли в хипотезата на чл.365 ЗЗД?” и „ Неоспореното от ищеца възражение на противната страна за съпричиняване на вредоносния резултат от значение ли е за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл. 52 ЗЗД?”.
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено първоинстанционно решение на СГС, постановено по делото, както и решения на СГС и на Софийски апелативен съд: по гр.д.№ 1711/ 2010 год.; по гр.д. № 9382/ 2010 год.; по гр.д.№ 10428/2009 год. и по гр.д.№ 2199/2010 год., а основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с необходимостта от създаване на задължителна съдебна практика, която да доведе до точното и еднакво прилагане на закона.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.288 КЗ въззивният съд е счел за осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника – Г. фонд, за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на наследодателката му Г. П. Д., в резултат на виновно предизвикано ПТП на 07.09.2010 год. от водача на мотоциклет „Сузуки” с ДК [рег.номер на МПС] , който към този момент не е притежавал застраховка „Гражданска отговорност”.
Позовавайки се на конкретните доказателства по делото относими към размера и обема на понесените от ищеца болки и страдания, които подробно е обсъдил, Софийски апелативен съд е приел, че сумата 100 000 лв. се явява справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение, като е намалил същата със заплатените извънсъдебно от ответника 20 000 лв..
В тази вр. решаващият състав на въззивната инстанция е споделил изцяло извода на първата инстанция за отсъствие на предпоставките на чл.288, ал.11 КЗ, въведени с възражението на ответника пред СГС. Изложени са съображения, че доколкото между страните отсъства обективирано на писмен носител споразумение, в което да е налице изрично волеизявление на ищеца, че с изплащане на сумата 20 000 лв., като обезщетение за причинените му неимуществени вреди последният е напълно удовлетворен, то сключването на спогодба по см. на чл.365 ЗЗД не е доказано в процеса, поради което и правото на същия да претендира по съдебен ред присъждане на по- голямо по размер обезщетение не е ограничено, нито преклудирано. Допълнително в тази вр. са развити и съображения, че само по себе си посочването на банкова сметка от страна на пострадалия, няма правната характеристика на волеизявление, с което е направена отстъпка от първоначалната му заявена пред ГФ претенция в общ размер на сумата 150 000 лв., нито се явява конклудентно действие, недвусмислено сочещо, че е налице постигнато съгласие именно за сключване на извънсъдебна спогодба в поддържания от ответника смисъл.
Като неоснователно, поради отсъствие на ангажирани конкретни доказателства относно поведението на наследодателката на ищеца, е отхвърлено и въведеното от Г. фонд защитно възражение за съпричиняване на вредата , основано на чл.51, ал.2 ГПК.
Следователно решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че първият от поставените от касатора въпроси не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е фактически, а не правен и разрешаването му винаги е специфично – въз основа на данните по конкретното дело. В този см. дори и да са евентуално неправилни изградените въз основа на доказателствения материал по делото фактически изводи на въззивния съд, то като свързани с обосноваността на постановения съдебен акт същите могат да бъдат предмет на касационен контрол само при допускане касационната жалба до разглеждане по същество, но неотносими към предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК- арг. от т.1 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се отнася до поставения процесуалноправен въпрос, то той е релевантен за изхода на делото, тъй като при приета основателност на възражението за съпричиняване, съдът е длъжен да отчете установения принос на пострадалия и съответно да намали определеното обезщетение.
По отношение на същия, обаче, не са осъществени поддържаните критерии за селекция.
Цитираните съдебни актове на различни по степен съдилища в страната са без отбелязване да са влезли в сила и съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се сключват в съдебната практиката по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че постановеното в различен смисъл решение на първоинстанционния съд по делото обективно не би могло да бъде израз на визираното противоречие, дори само по съображения, че с отмяната му от Софийски апелативен съд, то не съществува в правния мир, но в този см. има създадена и задължителна съдебен практика на ВКС.
Неоснователно е и позоваването на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че същото е аргументирано по начин, който не съответства на разясненията в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, по поставения от касатора въпрос на процесуалното право, който всъщност се свежда до доказателствената тежест при направено възражение за съпричиняване на вредата, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД, съществува трайно установена съдебна практика, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна, а законовите разпоредби, които я регламентират са ясни и не се налага изясняване на съдържанието им чрез корективно тълкуване. Именно с тази практика се е съобразил и въззивният съд, като е отрекъл липсата на предприето оспорване от страна на ищеца на въведеното защитното възражение на ответника за съпричиняване на вредата, да освобождава последния от доказване елементите от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски на осн. чл.78, ал.3 ГПК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но не е доказала извършването на такива в производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1773 от 12. 11.2012 год., по в.гр.д.№ 1925/ 2012 год., по касационната жалба на Г. фонд, със седалище [населено място], вх. № 12534/19.12.2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: