О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
С., 22.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2040/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 1104 на Софийски градски съд, постановено на 21.02.2017г. по в.гр.д.№ 12067/2016г. е потвърдено решение № 10271 от 05.07.2016г. по гр. д. № 9224/2015г. на Софийски районен съд, 28 състав, в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на С. В. Д. на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на счупване на двете й кости на подбедреница на левия крак на 06.02.2015г., поради непочистени улици, ведно със законната лихва, считано от 06.02.2015г. до окончателното й изплащане и сумата от 1 353.04 лв. – обезщетение за претърпени от инцидента имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 06.02.2015г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 256, 59 лв. разноски по делото. В частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. първоинстанционното решение не било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила.
Постъпила е касационна жалба от Столична община, чрез ст. юрисконсулт К., срещу постановеното въззивно решение. В нея се релевират доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се обосновава противоречието на въззивното решение с решение № 223/27.12.2016г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016г. относно размерът на присъденото обезщетение. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответната страна С. В. Д. изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакцията на ДВ бр. 47 от 2009 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Предявеният иск е с цена, определена по правилата на чл.69, ал.1, т. 1 ГПК, към момента на предявяване на иска – 1353, 04лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение с чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакцията на ДВ бр. 47 от 2009 г./. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено относно механизма на настъпване на твърдяното увреждане на база събраните свидетелски показания, че на 06.02.2015 г., след 20:00 часа ищцата излязла от апартамента си, находящ се с [населено място] на [улица], вх. Б, за да отиде до апартамента на сина си в [населено място], [улица], при разстояние между двата обекта не повече от сто метра; че към този момент валял сняг и започвало да натрупва; свидетелят Б. видял ищцата да седи безпомощна на пътното платно на около половин метър от тротоара и около 4-5 м. от кръстовището на [улица]и [улица]и с помощта на минувачи я изтеглил да седне на тротоара, като останал до завеждането й с линейка в болница; че съобразно показанията към момента на инцидента дебелината на покривката била над 10 см. Съдът е кредитирал също показанията на свидетелката Х., която пристигнала на мястото на инцидента след свидетеля Б., когато ищцата вече била преместена на тротоара, според които същият бил зает с паркирани коли, имало сняг по пътното плато и тротоарите, а ищцата треперела от студ и свидетелката й дала одеяло за да се завие. Свидетелката посочила също, че ищцата била обута с обувки съобразени с времето — боти с платформа, тъмнокафяви или черни. Съдът констатирал, че съгласно приетата експертна оценка на синоптичната обстановка, изготвена от Б. по данни на представителни метеорологични станции, към момента на инцидента температурата на въздуха била между 0 и +1 градуса по Ц., а височината на снежната покривка 8-10 с., без вятър. Прието е за безспорно, че след инцидента ищцата била заведена и приета за лечение в болница „Пирогов”, където й направили рентгенова снимка на крака, при която се установило, че двете кости малко над глезена са счупени и разместени; че се наложило спешна операция, включваща импланти, които НЗОК не покрива и ищцата заплатила; че съгласно мнението на лекуващия й лекар за възстановяването, което позволява на ищцата да се придвижва без помощни средства ще са необходими поне 4 месеца, които впоследствие с решение на ТЕЛК от 06.08.2015 г. са увеличени на 8 месеца, през който период ищцата не може да изпълнява трудовите си задължения.
Въззивният съд е обосновал от правна страна, че за да бъде успешно проведен искът за ангажиране на деликтната отговорност по безспорен начин следва да се установи наличието на следните предпоставки: деяние, вреда, противоправността на деянието, причинната връзка и вината. Съгласно чл. 49 от ЗЗД отговорността е в тежест на този /това предприятие/, който възложил на свой работник да извърши дейност, в резултат, на която е настъпила вредата, като същата се основа на вината от лошия избор на лицето, на което е възложена работата, както и на неупражнен контрол върху дейността му, по повод изпълнението на същата. Тази отговорност е обективна и безвиновна, за чуждо виновно поведение. За спорен е приет въпросът относно противоправното поведение на ответника – изпълнил ли е законосъобразно задълженията за поддържане на пътната мрежа и осъществяване на снегопочистването. Посочено е в тази връзка, че тежест на ответника е да ангажира доказателства, че към момента на настъпване на събитието не са били налице предпоставките за извършване на снегопочистване, така както е предвидено в представените наредба и плана, като е прието, че същият не е установил наличието на предпоставките на сочената наредба и изпълнението на задължението си да почисти пътните участници. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът се позовал на задължителните указания, дадени с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС по отношение на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Счел е, че в конкретния случай претенцията се основава на търпени от ищцата болки и страдания в резултат на настъпилите травматични увреждания. Приел е, че от представените доказателства при определяне на размера на търпените болки и страдания първоинстанционният съд се е ръководил от техния интензитет, времетраене, както и продължителността на рехабилитационния период и търпените неудобства, поради което правилно е определил размера на дължимото обезщетение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г. и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по поставения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение, не е налице никое от сочените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по правния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение, в обжалваната му част по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 46339/06.04.2017г. на Столична Община, подадена чрез ст. юрисконсулт К., против решение № 1104 от 21.02.2017 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 12067/2016 г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1353,04 лв., ведно със законната лихва от 06.02.2015г. до окончателното й изплащане.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 2040/2017г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1104 от 21.02.2017 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 12067/2016 г., в останалата обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в частта, с която не се допуска касационно обжалване, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: