2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
София, 29.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2163 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р.населено място], представлявано от директора П. И., чрез адв. П. В., срещу решение № 316 от 13 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1353/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се отменя решение № 503 от 5 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 5287/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], и в место него е признато за незаконно уволнението на Ж. Х. М., с адрес в [населено място], и е отменена заповедта на касатора, с която е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. първо и второ КТ, М. е възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител слухово-речеви рехабилитатор на деца с увреден слух”, касаторът е осъден да й заплати сумата от 3500,20 лева обезщетение за оставането й без работа след незаконното уволнение за периода 24.10.2016 г. – 24.04.2017 г. , ведно със законната лихва от датата на предявяването на исковете, и в тежест на касатора са присъдени такси и разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът е обсъдил и разгледал новонаведени от ищцата аргументи – твърди се, че съдът е взел предвид и е основал изводите си върху новонаведени твърдения за злоупотреба с права от страна на работодателя, за наличие на необходимото образование, както и за нарушаване на разпоредбата на § 27 ПЗР ЗПУО. Съдът не бил съобразил доклада по делото, като е включил в предмета на разглеждане въпроса за наличието на злоупотреба с права, като такива твърдения не са включени в исковата молба, нито в първото заседание по делото. Оспорен е извод на съда, че следва да се преценява целесъобразността на взетото от работодателя решение за промяна на изискванията за заемане на длъжността. Съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, което е довело до формиране на погрешни изводи. Според касатора, неправилно е прието, че ищцата притежава необходимото образование и квалификация за заемане на длъжността – сторено е валидно оспорване от страна на работодателя, че притежаваната от ищцата диплома покрива новите изисквания за заемане на длъжността, включително като предмети на изучаване и специализации. Доказателства в противна насока не са представени от ищцата, и проверка от страна на съда не е осъществена. Съдът е пренебрегнал признанието на ищцата, че не притежава удостоверение за владеене на български жестомимичен език, категория В. Поддържа се, че съдът е тълкувал разширително уредбата на § 27 ПЗР ЗПУО, като на практика е премахнал възможността трудовите правоотношения с педагогически служители да бъдат прекратявани занапред. Решението е необосновано и вътрешно противоречиво – няма мотиви защо се приема злоупотреба с право и въз основа на какви обстоятелства, защо промяната в изискванията за заемане на длъжността не е необходима, защо се приема за установено, че дипломата на ищцата покрива изискванията за заемане на длъжността. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и е допусната очевидна неправилност.
Ответницата Ж. Х. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. П., в отговор оспорва изцяло подадената касационна жалба и сочи доводи, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на установените по делото факти: валидно трудово правоотношение между страните от 2006 г., преназначаването на ищцата на длъжността „старши учител слухово-речев рехабилитатор на деца с увреден слух”, изискванията по длъжностната характеристика за длъжността „рехабилитатор на слуха и говора в институция в системата на предучилищното и училищното образование”, образование висше – бакалавър, специалност специален педагог – слухово-речеви рехабилитатор, друга квалификация – удостоверение за владеене на български жестомимичен език категория В, професионален опит 10 години педагогически стаж, притежаваната от ищцата образователно-квалификационна степен магистър от СУ „К. О.”, със специалност „Специална педагогика” и професионална квалификация магистър по специална педагогика, с магистърска програма „Диагностика и терапия на тежки комуникативни нарушения”, представената служебна бележка от СУ „К. О.”, Факултет по начална и предучилищна педагогика, според която магистърската програма, която е завършила ищцата, влиза в рамките на професионалната квалификация за рехабилитатор на слуха и говора, като магистрите, които са завършили програмата, имат компетенции да работят с глухи и слабочуващи деца, въззивният съд приема, че искът по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. Приема се, че не е налице промяна в изискванията и длъжностната характеристика, свързани с вида на професионалното направление на висшето образование и съответстващата професионална квалификация, както и че ищцата притежава необходимите образование и квалификация за посочената длъжност, тъй като в случая е налице единствено промяна в наименованието на длъжността. Подчертано е, че в продължение на 10 години ищцата е изпълнявала същата длъжност с други наименования, с диплом от 2007 г. и с необходимото според нормативната уредба образование, поради което работодателят е следвало да се съобрази с § 27 ПЗР ЗПУО. Съобразен е и § 3 ПЗР ЗПУО и § 4 от Държавен стандарт за определяне статута на педагогическите специалисти, директори и т.н., предвиден в ЗПУО, като е заключено, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и защото промените в ЗПУО са довели до промяна в Единния класификатор на длъжностите, което е довело до промени в длъжностната характеристика, но след възникване на трудовото правоотношение с ищцата не е настъпило изменение в изискванията за заемане на длъжността „рехабилитатор на слуха и говора в институция в системата на предучилищното и училищното образование” относно професионалното направление на изискуемото образование и изискуемата образователна степен. Посочва се, че съобразно практиката на ВКС, правото на работодателя да променя изискванията за образование за определена длъжност не полежи на съдебен контрол, тъй като преценката е по целесъобразност, но е недопустимо работодателят да злоупотребява с това си правомощие, като установява изисквания, които са напълно неотносими към характера на работата. Съдът възприема, че няма спор, че ищцата не притежава удостоверение за владеене на български жестомимичен език, категория В, но от приложението към дипломата за завършено висше образование е счетено за видно, че ищцата е преминала курса на обучение „Формиране способности за невербална комуникация”, включващи български жестов език и дактилна реч, което включва в себе си и български жестомимичен език, поради което изискваното удостоверение не й е необходимо. Не ставало и ясно в какво точно се изразява липсата на необходимо образование и в какво точно се изразява липсата на необходимата професионална квалификация, след като ищцата има необходимото образование степен магистър с включено обучение по български жестов език.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване, тъй като не са обусловили самостоятелно изхода на спора.
На първо място се пита следва ли да се разглеждат новонаведени пред въззивната инстанция твърдения и аргументи, като се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 150 по гр.д. № 1740/2015 г., І г.о. Според касатора, ищцата не е заявила като основание за незаконност на уволнението злоупотреба с права, наличие на необходимо образование, нарушаване разпоредбата на § 27 ЗПУО. Въпросът не е обусловил изхода на спора, тъй като основното заключение на съда е че промяна в изискванията за заемане на длъжността няма, а и дори да го има, квалификацията на ищцата го покрива. Необходимостта от съобразяване на нормата на § 27 ПЗР ЗПУО е посочена с оглед възприетото от съда, че промяна е налице единствено по отношение на наименованието на длъжността, и така, след като ищцата притежавала необходимото образование и квалификация за заемане на длъжността, то тя е при заварено положение от промените в ЗПУО и трудовото правоотношение с нея е следвало да бъде запазено. Непоследователността в мотивите на въззивния съд в това отношение не е посочена като основание за допускане на касационното обжалване. Заявеното е относимо и към обсъдената злоупотреба с право – съдът приема, че в действителност няма промяна в длъжността, която ищцата е заемала, и тя притежава необходимото образование и квалификация. Още с исковата молба е заявено няколкократно, че ищцата отговаря на изискванията за заемане на съответната длъжност, което по същината си включва и необходимото за това образование. Ето защо не е необходимо да се съобразяват разясненията, дадени от ВКС в соченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Както беше пояснено, тълкуването на съда по твърдението за злоупотреба с права не е обусловило самостоятелно извода за незаконосъобразност на уволнението. Затова и следващият въпрос – следва ли при иск за отмяна на заповед за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ съдът да разгледа твърдения за злоупотреба с права, ако те не са наведени от ищеца с исковата молба или в първото по делото заседание, и не са включени в доклада на съда; следва ли тези твърдения да се разглеждат, ако са направени с въззивната жалба, за който се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 71 по гр.д. № 284/2012 г., ІV г.о., решение № 428 по гр.д. № 254/2009 г., ІV г.о., решение № 192 по гр.д. № 680/20102 г., ІV г.о., не обосновава допускане на касационното обжалване, а разглеждането на посочената практика е ненужно.
Не води до допускане на касационното обжалване и въпросът следва ли съдът при разглеждане на иск за отмяна на заповед за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ да прави преценка на необходимостта от въвеждане на промяна от страна на работодателя на изискванията за заемане на длъжността. Неизменно е разбирането в практиката на ВКС, изразена и в сочените от касатора решения: решение № 417 по гр.д. № 143/2011 г., ІV г.о., и решение № 148 по гр.д. № 515/2012 г., ІV г.о., че работодателят има право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, като неговата преценка е суверенна и не подлежи на съдебен контрол дали е имало обективна необходимост или не за въвеждане на съответната промяна. И този въпрос самостоятелно не е обусловил изхода на спора, доколкото съдът възприема, че ищцата притежава необходимата квалификация за заемане на длъжността дори след измененията, въведени от работодателя, установено със съответните документи. Дали това заключение е обосновано, е въпрос, който не е адресиран от касатора. Касаторът по този въпрос сочи като съдебна практика и определение № 638 по гр.д. № 1738/2015 г., ІІІ г.о., което е постановено в процедурата по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, с него не е разрешен правен спор, поради което този вид актове на ВКС не попадат в категорията „съдебна практика” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (сравни разясненията на ОСГТК в ТР № 2/2010 г.).
Накрая се поставя проблемът по тълкуването на § 27 ПЗР ЗПУО – прилага ли се нормата само на основание промяна в законодателната уредба, или тя по принцип препятства и отменя възможностите за прекратяване на трудово правоотношение на общите основания, посочени в КТ. Казаното по-горе за необуславящия характер на останалите въпроси, важи и тук. Освен това съдът в обжалваното решение не е възприел, че сочената разпоредба принципно прегражда пътя за прекратяване на трудовото правоотношение, а е посочил защо според него (виж съображенията по първия въпрос) трудовото правоотношение с ищцата е следвало да бъде запазено.
Освен поставените въпроси касаторът твърди, че решението е очевидно неправилно. За да обоснове довода си, касаторът сочи, че съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, като неправилно е приел, че ищцата притежава необходимото образование и квалификация за заемане на длъжността, пренебрегнал е безспорни по делото обстоятелства, включително неблагоприятните изявления на ищцата, разгледал е нововъведени твърдения. Сочените оплаквания са такива за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, което, по начина на изразяването си, съставлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава хипотезата на очевидната неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо и това последно твърдение не обосновава допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 316 от 13 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1353/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: