О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
Гр.С. 07.12.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3136 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение на Софийски градски съд №.3478/26.04.16 по г.д.№.471/16, с което, след частична отмяна на решение на Софийски районен съд, 90с., от 6.11.15г. по г.д.№.10939/15, предявеният от Методи Й. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. е уважен общо за сумата 6000лв., ведно със законната лихва считано от 27.02.12г.
Ответната страна Методи Й. В. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпления по чл.215 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания през периода на наказателното производство. То е имало неразумна продължителност – 5 години и 4 месеца, наложена е била мярка за неотклонение „подписка”, обвинението е било за престъпление, за което се предвижда до 5г. лишаване от свобода, при първото разглеждане на делото е била постановена осъдителна присъда от първоинстанционен съд, а след отмяната й – оправдателна. Причинило е стрес, притеснения, дискомфорт, уронване на името, ограничаване на приятелските контакти, емоционално затваряне, допринесло за влошаване на отношенията с най-близките му хора и раздялата с жена и дете. При отчитане от една страна на горните обстоятелства, вкл. вида и интензитета на конкретните търпяни болки и страдания, а от друга страна, че неразумната продължителност отчасти се е дължала и на поведението на ищеца /ненамирането му на посочения адрес е ставало причина за отлагане на делото и обявяване за общодържавно издирване със задържане под стража/, че наказателното производство не е било единствена причина за влошаването на отношенията с най-близките хора и раздялата с жена и дете и за това да бъде наричан „крадец” /доколкото преди е бил осъждан за престъпление против собствеността/, че не е установена причинна връзка с оставането без работа и пропиването на ищеца, съдът е приел, че обезщетението, което би могло да репарира вредите, следва да бъде в размер на 6000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2, като сочи, че съдът се е произнесъл по правния въпрос относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС 4/68г./ и решаван противоречиво от съдилищата.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторите целят да поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии. Той е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, в това число повдигнатите възражения, като при определяне на дължимото обезщетение е съобразил както обстоятелствата, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетение, така и тези, които е намерил, че следва да го коригират в посока намаляването му. Отчел е неразумната продължителността на наказателното производство /което е достигнало и до съдебна фаза с първоначално постановена осъдителна присъда/ – но и факта, че тя отчасти се е дължала на ищеца, наложената мярка за неотклонение, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен, наличието на предходно осъждане, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, обществения и социален статус, обстоятелството, че наказателното производство е довело до влошаване на отношенията с най-близките хора – макар и да не е било единствена причина за това. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, респективно приетото от него не противоречи на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски градски съд №.3478/26.04.16 по г.д.№.471/16.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: