1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 833
гр.София, 29.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2567/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на К. А. Н. и [фирма], [населено място] (ищци по делото) и на К. (К. – ответник по делото) срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд № 16 от 19.02.2018 г. по гр.д.№ 288/ 2017 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Шуменски окръжен съд от 12.01.2017 г. по гр.д.№ 396/ 2016 г., потвърдено е решение на Шуменски окръжен съд от 28.09.2017 г. по същото дело и е потвърдено определение на Шуменски окръжен съд от 20.03.2017 г. по същото дело. По този начин съдът е достигнал до следния резултат: К., като правоприемник на К. (К.) и К. (К.) е осъдена да заплати на К. Н. 3 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно образувано от К. на 16.04.2010 г. производство и внесено по него искане за налагане на обезпечителни мерки, уважено с определение на Варненски районен съд по ч.гр.д.№ 1493/ 2010 г., със законната лихва върху тази сума от 25.01.2013 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв искът е отхвърлен; отхвърлени са изцяло предявените от [фирма] против К. искове за заплащане на сумата 10 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и сумата 56 873,23 лв обезщетение за имуществени вреди, причинени от внесено искане за налагане на обезпечителни мерки, уважено с определение на Варненски районен съд по ч.гр.д.№ 1493/ 2010 г.; отхвърлен е изцяло предявения от К. Н. против К. иск за заплащане на сумата 86 090,48 лв обезщетение за имуществени вреди; К. е осъдена да заплати на К. Н. 342,79 лв разноски, а по бюджета на съдебната власт – 412,50 лв такси; [фирма] е осъдено да заплати на К. 2 086,18 лв юрисконсултско възнаграждение.
Ищците К. Н. и [фирма] обжалват решението в отхвърлящата (изцяло или частично) исковете им част и в частта за разноските. Претендират допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: за задължението на съда да изложи в мотивите си в пълнота приетите от него фактори, обуславящи решението му за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, кои са тези фактори, как те изпълват съдържанието на понятието „справедливост”, какви „стъпки” включва процесът на оценяването им и явява ли се такъв фактор размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определен на същия ищец, но причинени не от К., а от незаконно обвинение и бавно съдопроизводство; за задължението на съда при определяне на размер за обезщетение за неимуществени вреди да сравнява своя случай с подобни дела, както това изисква практиката на ЕСПЧ; възниква ли за юридическо лице право на обезщетение за неимуществени вреди, когато в резултат на противоправни действия за него е създадена негативна представа в обществото, че се занимава с престъпна дейност; в съответствие с принципа на справедливостта ли е присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, ако няма данни за реалното му плащане. Ищците считат, че тези въпроси или са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, или са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната К. не взема становище по жалбата на ищците. Същата обжалва въззивното решение в частта, в която е уважен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на К. Н. до размер 3 000 лв. Поддържа като общо основание за допускане на касационно обжалване правните въпроси (също уточнени при условията на горецитираното Тълкувателно решение) за възможността да бъде присъдено обезщетение за вреди, без да е категорично установена (а само при презумирана) причинна връзка между противоправното поведение и вредите; за съдържанието на понятието „справедливост” и за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид и посочи конкретни, обективно съществуващи обстоятелства; отговаря ли К. за действия, извършени в качеството й на държавен орган, когато те са предприети при условия на обвързана компетентност; за възможността да бъде присъдено обезщетение за вреди без настъпването им да е категорично установено. По отношение на първите два въпроса поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ищците не вземат становище по жалбата на К..
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията на всички страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
При мотивиране на обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че на 25.06.2002 г е образувано ДП № 30669/ 2002 г. на О. – Варна, по което ищецът К. Н. бил привлечен като обвиняем на 30.06.2009 г. за извършено престъпление по чл.257 ал.1 (отм.) вр. чл. 255 ал.1 (отм.) вр. чл.26 ал.1 НК. Срещу него бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 550/ 2011 г. по описа на Варненски окръжен съд, приключило с пълно оправдаване на ищеца по повдигнатите обвинения с присъда, влязла в сила на 25.01.2013 г. К., уведомена от органите на наказателното производство за повдигнатото обвинение, взела решение № 143/ 16.04.2010 г. за откриване на производство срещу ищеца за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. Във връзка с откритото производство внесла във Варненски окръжен съд искане за налагане на обезпечителни мерки – възбрана върху недвижими имоти и запори върху движими вещи и вземания на К. Н. и [фирма] (чиито едноличен собственик на капитала е Н.), по което искане било образувано ч.гр.д.№ 1493/ 2010 г. С определение, влязло в сила на 19.10.2010 г. исканите мерки били допуснати и същите продължили да действат до отмяната им с определение от 15.03.2013 г., постановено по същото дело. При така установените факти от правна страна съдът извел, че предявените искове следва да бъдат квалифицирани по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) вр. чл.1 ЗОДОВ, в съответствие с установената по реда на чл.274 ал.3 ГПК съдебна практика. По възраженията на К., че действията й по искане на обезпечение не са незаконни, а са извършени при обвързана компетентност, съдът посочил, че тези действия имат смисъл само като гаранция срещу възможността да бъде осуетено изпълнението на положително решение по искането за отнемане на имуществото. Щом такова искане не е направено, всички действия по обезпечаването му се явяват незаконни и ангажират отговорността на държавата. Съдът посочил, че в причинна връзка от тези действия К. Н. е търпял неимуществени вреди, които се изразяват в негативни емоционални изживявания, затова държавата му дължи обезщетение. Отчел, че голямата част от тези изживявания се дължат на паралелно движещото се с обезпечителното наказателно производство, но отхвърлил доводите на К., че всички неимуществени вреди се дължат на наказателното преследване. Съдът посочил, че гласните доказателства по делото категорично установяват, че част от негативните изживявания са търпени от Н. като последица от действията на К., поради което причинна връзка е налице. За определяне размера на обезщетението съдът съобразил, че мерките са били наложени в продължение на 2 години и 8 месеца; че в тези период ищецът е разполагал с достатъчни за издръжка на семейството му доходи от други източници; че установените при Н. негативни изживявания в преобладаващата си част се дължат на наказателното производство и в по-малка част – на производството пред К.; че не се установяват трайни последици за психиката му и че е възстановен напълно; че не е накърнен авторитетът му и семейният му живот. Съвкупната преценка на тези конкретни обективно съществуващи обстоятелства мотивирала съда да определи размера на обезщетението 3 000 лв. По исковете и на двамата ищци за обезщетяване на имуществени вреди съдът посочил, че по делото не е доказана твърдяната пропусната полза. Не са събрани доказателства те да са имали намерение да продадат възбранените имоти или запорираните вещи и вземания, както и да са възнамерявали да внесат получената продажна цена на банков влог за реализиране на приход от лихва. Искът за обезщетяване на неимуществени вреди, предявен от [фирма] съдът намерил за недоказан по основание, защото такива юридическите лица не могат да търпят. Уврежданото на доброто име на юридическото лице има само имуществени измерения, а и такова увреждане по делото не е установено. По довода на ищеца [фирма], че не дължи възнаграждение на К. за защита от юрисконсулт при липса на данни такова да е платено, съдът посочил, че с решения на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз е изяснена съобразеността на уредбата на юрисконсултските възнаграждения с Конституцията и с Правото на Европейския съюз. Тази уредба изисква като единствено условие за присъждане на възнаграждение юридическото лице да е било защитавано от юрисконсулт.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, не обуславя обжалвания акт въпросът явява ли се, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца Н., релевантно обстоятелство присъденото му обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение и бавно съдопроизводство. Въззивният съд не е взел предвид присъденото по друго дело на същия ищец обезщетение при определяне на размера по настоящето. Мотиви в тази насока е държал първоинстанционният съд, но неговият акт не е обект на касационен контрол. На касационно обжалване подлежат въззивните решения и дадените в тях правни разрешения са релевантни, а не тези на първата инстанция.
Необуславящ е и въпросът за задължението на съда при определяне на размер за обезщетение за неимуществени вреди да сравнява своя случай с подобни дела, както това изисква практиката на ЕСПЧ. С такъв въпрос въззивният съд не е бил сезиран, защото във въззивната жалба на ищеца Н. той не е повдигнат, нито ищецът е сочил други подобни дела, в които обезщетението да е било определено в различен размер. Ограничената в правомощията си въззивна инстанция не може да се произнася без довод от страната, когато се касае за правилността на решението (чл.269 ГПК) и затова в обжалваното решение посоченият въпрос не е разрешаван.
Без значение за решаващите изводи на инстанцията по същество са и поставените от К. правни въпроси може ли да бъде присъдено обезщетение за вреди, без да е категорично установено тяхното настъпване и без да е установена със сигурност (а само да е презумирана) причинна връзка между тях и противоправното поведение. Съдът по същество не е презумирал причинната връзка, а я е установил по несъмнен начин след анализ на гласните доказателства. Също въз основа на доказателствен анализ той е стигнал до категоричен извод, че от действията на ответника са настъпили вреди за ищеца Н.. Фактическите констатации на въззивния съд (причинната връзка и вредите са факти от обективната действителност) не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. А при установяванията, направени от въззивния съд, правните въпроси свързани с възможността да възникне вземане за обезщетение при липса на тези елементи, са неотносими.
По аналогични съображения необуславящ е поставеният от касаторите – ищци въпрос възниква ли за юридическо лице право на обезщетение за неимуществени вреди, когато в резултат на противоправни действия за него е създадена негативна представа в обществото, че се занимава с престъпна дейност. Този въпрос би имал отношение към правните изводи на въззивния съд, ако от фактическа страна той бе приел за установено, че за юридическото лице [фирма] е създадена негативна представа в обществото, че се занимава с престъпна дейност. Обратното е установено от инстанцията по същество – тя изрично е констатирала, че не е настъпило увреждане на доброто име на юридическото лице.
Останалите поставени от страните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването на тези въпроси има трайно установена практика, която въззивният съд е съобразил при решаване на спора. За определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца Н. съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът е изложил съображения по доводите и на двете страни във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за определянето му. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС, относно приложението на ЗОДОВ, всички вреди, настъпили във връзка с незаконна правозащитна дейност, за която лицето е оправдано, подлежат на глобално обезщетяване, щом обвинението се е оказало неоснователно. Без значение е, че действията в хода на наказателното производство са извършени в съответствие с процесуалните правила от компетентен орган. Същото разрешение съдебната практика дава по въпроса отговаря ли К. за действия, извършени в качеството й на държавен орган, когато те са предприети при условия на обвързана компетентност и в съответствие със закона. К. е длъжна да извърши проверка при образувано наказателно производство, но щом то е приключило с оправдателна присъда, всички репресивни действия по производството, включително свързаните с него действия на К., стават лишени от основание. Ако те са причинили вреди, последните подлежат на обезщетяване от държавата, без оглед законността на отделните действия в производството. Разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото се присъждат тогава, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт. Няма изискване те да бъдат заплащани от юридическото лице на юрисконсулта отделно от възнаграждението, което той получава по основното правоотношение между него и юридическото лице. Обжалваното въззивно решение е съобразено с така установената практика, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 16 от 19.02.2018 г. по гр.д.№ 288/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: