О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 834
С., 22.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1847/2017год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение №59 от 10.01.2017г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 3798/2016г. е отменено решение № 3411/26.04.2016г. по гр. д. № 4817/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.2 З. е осъдена да заплати на Н. С. Д. сумата над 4500лв. до 10 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и разноски над 114, 55 лв. и вместо това е отхвърлен предявеният от Н. С. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск за разликата над 4 500 лв. до 10 000 лв. Първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. С. Д. сумата от 4 500 лв. и искът от отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до предявените 55 000 лв., както и в частта за присъдените разноски в размер на 114, 55 лв. е потвърдено.
Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат е отхвърлена претенцията на ищеца за сумата над 4 500 лв. до предявените 55 000 лв. е подадена касационна жалба от Н. С. Д., чрез адв. К. И..
В останалата част, с която е потвърдено решение № 3411/26.04.2016г. по гр. д. № 4817/2014г. на Софийски градски съд и исковата претенция е уважена за сумата от 4 500 лв. въззивното решение не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен в пълен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1) „Следва ли при определяне на размера на обезщетението по З. във връзка с чл. 52 от ЗЗД съдът да държи сметка за обществените представи за справедливост с оглед съществуващите обществено – икономически условия, когато ищецът не сочи и не доказва „необичайни“ вреди?” и 2) „От кой момент следва да се изчислява законната лихва върху присъденото обезщетение по чл. 2, ал.1,т. 3 З. – от момента на оправдаването (прекратяването на наказателното производство) или от момента на привличането на пострадалия като обвиняем?” Във връзка с първия поставен въпрос се обосновават основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с Решение № 117 по гр.д.№ 4754/2015г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 187 от 03.12.2015г. по гр.д.№ 829/2015г. на ІII ГО на ВКС, Решение № 413 по гр.д.№ 1911/2015г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 151 по гр.д.№ 508/2016г. на ІII ГО на ВКС, Решение № 189 по гр.д.№ 1334/2016г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 55 по гр.д.№ 1107/2012г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 281/2011г. по гр.д.№ 1684/2010г. на ІII ГО на ВКС, Решение № 542 по гр.д.№ 1568/2011г. на ІV ГО на ВКС. По отношение на втория въпрос се поддържа основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът счита, че доколкото същият не бил изрично предмет на обсъждане, поради което няма формирана задължителна съдебна практика, то следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по него.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Контролиращата страна Софийска апелативна прокуратура също не изразява становище.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е бил задържан под стража за периода 01.12.1998г.- 28.05.1999г.; с Постановление от 03.06.1999г. бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл.195, ал.1 от НК и му е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 400 000лв.; на 15.02.2002г. в СРС е внесен обвинителен акт, по който е образувано н.о.х.д. № 1224/2002г.; че в хода на съдебното производство са проведени 19 съдебни заседания и същото приключило с оправдателна присъда, поради неизвършване на престъплението от подсъдимия при неподдържане на обвинението от страна на прокурора при СРП в хода на съдебните прения, като присъдата е влязла в сила на 26.02.2010г.; че след задържането на ищеца за шест месеца в ареста, той станал много нервен, наказателното производство го измъчвало, тъй като търпял тормоз, без да е виновен. Въззивният съд е обосновал извод, че според разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. (в редакцията от ДВ, бр. 43 от 2008г. с оглед съдебно предявеното спорно право, съотв. по т. 3 в действащата редакция ДВ, бр. 98 от 11. 12. 2012г.), държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите, в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Посочил е, че отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Изложил е съображения, че доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е в тежест на ищеца, но съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, тъй като е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и тревожно. Същевременно когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства или личността на увредения, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца. В тази връзка е приел, че в конкретния случай не са доказани вреди над обичайните, доколкото твърдените в исковата молба проблеми в семейството, дискредитиране пред близки и познати, увреждане на репутацията на ищеца не са установени. Съдът е съобразил общата продължителност и предмета на наказателното производството, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Посочил е, че ищецът бил привлечен като обвиняем за извършени престъпление по чл.195, ал.1 от НК, като е задържан под стража за времето от 01.12.1998 г.- 28.05.1999г., като впоследствие му била определена мярка за неотклонение „парична гаранция”. Тъй като наказателното производство срещу него е приключило с оправдателна присъда поради неизвършване на престъплението, е налице основание за носене на имуществена отговорност от Държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл.2, т.2 от З. за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Прието е, че ищецът не е ангажирал доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление, както и относно твърденията, че наказателното производство го е принудило да търпи съответни ограничения, свързани с трудовата и социалната му реализация, както и изолация, отчуждение и пренебрежение от страна на околните. Въззивният съд е счел за недоказана и твърдяната причинна връзка с влошеното здравословно състояние на ищеца. Посочил е, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му – тежестта и характера на обвинението (престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години; продължителността на наказателното преследване – производството е продължило от 12.1998г. до 02.2010г. (единадесет години и два месеца); характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда („задържане под стража” за срок от общо над осем месеца и „парична гаранция”), както и претърпените от ищеца тревоги и притеснения в обичайния с оглед обстоятелствата интензитет. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложените на ищеца мерки за неотклонение и за процесуална принуда, характера и тежестта на незаконното обвинение, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 4500 лева е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди. Отчел е, че наказателното производство е продължило в неразумно дълъг срок, но и че ищецът не доказал да е търпял значителни по интензитет вреди след освобождаването му от задържането под стража. Посочил е, че следва да се присъди върху тази сума и законна лихва, считано от 19.02.2014 г. /датата на предявяване на исковата молба в съда, като за по-ранна дата искане не е направено/ до окончателното й изплащане.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от З. /в ред. ДВ бр. 17/09г./ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от З. такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по поставения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория формулиран въпрос, тъй като същият не представлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл по него и съответно той не е обусловил решаващите му изводи. В обжалваното решение е изследван въпросът за присъждането на лихва върху присъденото обезщетение, но не в контекста, в който е поставен въпросът в изложението, а с оглед на това от кой момент е заявена претенцията за лихва, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, като е констатирано, че искане в този смисъл е направено, считано от датата на предявяване на исковата молба, а не от по-ранен момент.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната с жалбата част. При този изход разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 59 от 10.01.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 3798/2016г., в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: