3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 835
София, 21.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 626/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. Х. К. – от [населено място], обл. Б. срещу Решение № 1998 от 20.10.2015 г. по гр.д. № 1247/ 2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено Решение № 171 от 09.12.2014 г. по гр.д.№564/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отхвърлен искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, предявен от [фирма] – [населено място] срещу Н. Х. К. за признаване за установено вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение №6739/09.12.2011 г. по ч.гр.д.№2131/ 2011 г. на РС – Разлог за: сумата 6693.88 лв. – вноски с настъпил падеж към 08.12.2011 г. по Договор за кредит от 29.11.2007 г.; за сумата 7726.27 лв. – договорна лихва към 08.12.2011 г. върху главница 97 283.29 лв. и за сумата 5025.77 лв. – наказателни лихви по чл.20.2 от ОУ за периода 02.06.2011г. – 08.12.2011 г., вместо което е постановено решение, с което за тези суми искът е уважен, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателката сочи въпроса: по приложението на т.18 от ТР №4/2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по който поддържа, че е решен в противоречие с посоченото ТР, както и с Р.№ 420/ 2014 г. на ВКС, ІV г.о. с назначаването на експертиза за размера на вноските с настъпил падеж и акцесорните вземания към датата на заявлението по чл. 417 ГПК. По въпроса за правомощията на въззивния съд за обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства и следва ли същият да даде на страните указания във връзка с доклада, когато установи, че има допуснати нарушения относно посочване от страните на относими доказателства, пропуснати от първоинстанционния съд, жалбоподателката цитира Р.№230 по т.д.№1090/2011г. на ВКС,ІІ т.о.; т.2 от ТР №1/2013 г. на ВКС,ОСГТК и Р.№104/29.09.2015 г. по т.д.№ 3894/ 2013 г. на ВКС, І т.о., в противоречие с които счита, че въззивният съд е назначил експертиза, без оплакване и искане в жалбата. По въпроса: при направено от ответника в отговора на исковата молба и пред въззивния съд възражение за погасителна давност, следва ли съдът да събере доказателства и да се произнесе по искането, жалбоподателката сочи, че съдът неправилно е приел, че давността е прекъсната и не е обсъдил изтекла ли е давността към момента на исковата молба 09.12.2013 г., което е в противоречие с ТР.№4/2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. и с Р.№100/2011 г. по т.д.№ 194/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о. По въпроса: следва ли да бъде уважен иск по чл. 422 ГПК за главницата и лихвата до подаване на заявлението за издаване на заповед, когато в него не са конкретно изброени падежиралите вноски, справката по чл. 366 ГПК не е коректно изпълнена, а едва в исковата молба се сочат четири вноски, от кой момент тече давността и налице ли е прекъсване и има ли право въззивният съд да определя размера на вноските, жалбоподателката прави оплакване за неправилност на решението и иска да се отмени.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] оспорва жалбата по същество; възразява, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, като приложените решения не обосновават противоречие с практиката на ВКС, счита, че въпросите не са ясно и точно формулирани и с тях се цели преразглеждане на спора по същество. Поддържа, че първият въпрос е фактологически и формираната по него съдебна практика е еднопосочна и по него е постановено ТР 4/2014 г. по т.д.№ 3/2014 г. от ОСГТК; че вторият въпрос е по доказателствения материал, като съдът изрично е приел, че изводите на експерта съвпадат с установения размер на задължението въз основа на събраните доказателства – дори въззивният съд да не беше поставял задача на вещо лице относно падежиралите вноски, същите са били представени в изслушаната експертиза от първата инстанция; за третия въпрос възразява, че липсва релевантен въпрос; за четвъртия поддържа, че въззивният съд е процедирал в съответствие с Р.№139/ 05.11.2014 г. по т.д.№ 57/2012 г. на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид, че решението е въззивно и с него съответно е изменено и потвърдено решение, с което е разгледан иск за установяване на вземане по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
За да отменени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за признаване за установено вземане, за което е издадена заповед на основание чл. 417 т. 2 ГПК и да уважи иска за: 6693.88 лв. – вноски с настъпил падеж към 08.12.2011 г. по Договор за кредит от 29.11.2007 г.; за 7726.27 лв. – договорна лихва към 08.12.2011 г. върху главница 97 283.29 лв. и за 5025.77 лв. – наказателни лихви по чл. 20.2 от ОУ за периода 02.06.2011 г. – 08.12.2011 г., и да уважи иска за тези вземания, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за ипотечен кредит от 29.11.2007 г. и Допълнително споразумение 17.11.2009 г., подписани от ответницата, както е установено от графологичната експертиза. По съображения, че преди депозиране на 08.12.2011 г. на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 т. 2 ГПК, Банката не е връчила уведомление до ответницата, че прави предсрочно изискуем кредита, като е разчитала на клаузата по чл.20.2 от ОУ за автоматична предсрочна изискуемост, съдът въз основа на изслушаната счетоводна експертиза, е посочил неизплатена главница – вноски с настъпил падеж 6693.88 лв. към датата на заявлението 08.12.2011 г.; 7726.27 лв. – договорна лихва към същата дата и 5025.77 лв. – наказателни лихви по чл.20.2 от ОУ за периода 02.06.2011 г. – 08.12.2011 г. и съобразно приетото в Р.№ 139/05.11. 2014 г. по т.д.№ 57/2012 г. на ВКС, І т.о. за тези суми е уважил иска. За неоснователно е приел възражението на ответницата за изтекла погасителна давност към датата на предявяване на иска, по съображения, че началото на срока е свързано не със сключване на договора на 29.11.2007 г., а с изискуемостта на вземането – падежа на всяка неплатена вноска – първата от които е от 28.02.2011 г. и с оглед датата на заявлението 08.12.2011 г., давността се счита прекъсната.
По въпроса: по приложението на т.18 от ТР №4/2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/ 2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С постановените от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№ 139/05.11. 2014 г. по т.д.№57/2012 г. на I т.о.;Р.№204/08.06.2015 г. по т.д. № 1175/2013 г. на ІІ т.о.; Р.№139/05.11.2014 г. по т.д.№ 57/2012 г. на I т.о. е прието, че в хипотезата на т.18 от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, когато не е била надлежно обявена на длъжника предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги, в съответствие с която практика въззивният съд е уважил иска по реда на чл. 422 ал.1 ГПК за вноските с настъпил падеж и за ацесорните вземания – лихви – към датата на заявлението за издаване на заповедта – 08.12.2011 г.
По втория въпрос е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Относно правомощието на въззивния съд да назначи експертиза в т. 10 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, неизгубила значението си и при действието на ГПК от 2007 г., е прието, че съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма – чл. 195 ГПК, аналогичен на чл. 157 ГПК (отм.). Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице подвежда фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора, с която си дейност вещото лице подпомага съдията, който няма необходимите специални знания. Посоченото разрешение се възприема и от постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.108/16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/ 2009 г. на ІV г.о.;Р.№74/27.05.2011 г. по т.д.№ 429/2010 г. на ІІ т.о. ; Р.№446/16.11.2011 г. по гр.д.№1375/2010 г. на ІV г.о.
С поставената от въззивния съд задача на експертизата да определи размера на вноските с настъпил падеж и акцесорните вземания към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, не се касае за необходимост съдът да даде на страните указания във връзка с доклада при установени допуснати нарушения по посочване от страните на доказателства, нито за извършване от въззивния съд на действия, без оплакване и искане във въззивната жалба, затова посочените от жалбоподателката т.2 от ТР №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Р.№230 по т.д.№ 1090/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№104/29. 09.2015 г. по т.д.№ 3894/2013 г. на ВКС, І т.о., са неотносими.
По въпроса: при направено от ответника в отговора на исковата молба и пред въззивния съд възражение за изтекла погасителна давност, следва ли съдът да събере доказателства и да се произнесе по искането, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Няма направено в отговора на исковата молба и в отговора на допълнителната искова молба възражение от ответницата за изтекла погасителна давност, каквото тя прави за първи път в писмената си защита, в който смисъл е и констатацията, съдържаща се на стр.10 от първоинстанционното решение. Възззивният съд е разгледал преклудирано възражение за погасителна давност, което не е подлежало на разглеждане и не го е уважил, правният резултат от което е равнозначен на неразглеждане на възражението. Поставеният от жалбоподателката въпрос не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване – както и да се реши този въпрос, възражението е преклудирано, поради което въпросът не е релевантен за делото и не може да обуслови изхода на спора.
По въпроса: следва ли да бъде уважен иск по чл. 422 ГПК за главницата и лихвата до подаване на заявлението за издаване на заповед, когато в заявлението не са конкретно изброени падежиралите вноски, справката по чл. 366 ГПК не е коректно изпълнена, а едва в исковата молба се сочат четири вноски и има ли право въззивният съд да определя размера на вноските, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателката не сочи някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 т. 2 и т. 3 ГПК поддържа по тези въпроси, а основава искането на оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касаторът следва да посочи правния въпрос от значение за изхода по делото, като общо основание за допускане до касация, както и основанията за допускане на касационно обжалване; ВКС не може да се допусне касационен контрол на въззивното решение без посочени правния въпрос и основанията за допускане на касационно обжалване, както и на основания, различни от формулираните от жалбоподателя.
С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да плати на ответника по жалбата разноски за касационната инстанция на основание чл. 78 ал. 8 ГПК, определени в размер на 1113 лв., съгласно чл.7 ал. 2 т. 4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Д.в. бр.64/ 23.07.2004 г.)
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1998 от 20.10.2015 г. по гр.д. № 1247/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. Х. К. – от [населено място], обл. Б. да плати на [фирма] – [населено място] 1113 лв. разноски по делото за въззивната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: