4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 835
София, 26.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 259 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. „З…”, [населено място], обл. Д., с управител И. Т. Р., представлявана от адв. Е. С., против въззивното решение № 247 от 12 октомври 2016 г., постановено по в.гр.д. № 470/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е отменено решение № 72 от 1 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 67/2016 г., по описа на районния съд в [населено място], и вместо него е призната незаконността на уволнението на основание чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията на П. И. Ф. от [населено място], Ф. е възстановен на длъжността „управител” на почивната база към М…., и почивната база е осъдена да заплати на Ф. разноски за двете съдебни инстанции.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че управителят на почивната база попада в кръга на лицата, посочени в чл. 19а, ал. 4, т. 4 ЗА, защото почивната база е създадена с ПМС № 125/02.06.2006 г.; управителят е от ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на изпълнителната власт; почивната база е второстепенен разпоредител с бюджет към министъра на земеделието и храните. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, защото прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 19а, ал. 2 ЗА е по целесъобразност и за него законът дори не предвижда закрилата по чл. 333 КТ. Касаторът е държавна институция, провеждаща социални дейности. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, се сочи, че решението е нищожно, то противоречи на практиката на ВКС и е решавано противоречиво от съдилищата, и решението е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът П. И. Ф., с адрес в [населено място], представляван от адв. Ю. Г., в отговор на касационната жалба поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Предвид установеното по делото: създаването на почивната база с ПМС от 2003 г. със статут на юридическо лице с издръжка от собствени приходи и от бюджетни средства; с ПМС от 2006 г. почивната база е второстепенен разпоредител с бюджет към министъра на земеделието и храните, трудовото правоотношение с ищеца, прекратено от министъра на земеделието и храните на основание чл. 19а, ал. 2 ЗА по преценка на органа на назначението без предизвестие, е счетено за незаконосъобразно. Макар заповедта да е издадена от компетентен орган, ищецът не е счетен да попада в кръга на лицата по чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА – ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на МС, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт, означаващо осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Независим от обстоятелството, че ищецът е заемал длъжността ръководител (управител) на държавна институции, със статут на юридическо лице, създадено с постановление на МС, тази институция не представлява част от държавния апарат за осъществяване на изпълнително-разпоредителна дейност, нито представлява териториална администрация, която да осигурява провеждането на регионално равнище на държавната политика във връзка с почивното дело. Заключено е, че възложената на ответника функция като ръководител на почивна база не може да бъде определена като такава с властнически характер и във връзка с реализиране на държавното управление, не може да бъде дефинирана като такава по пряко реализиране на изпълнителна власт или във връзка с осъществяване на тази власт.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Неоснователно на първо място е твърдението, че решението е нищожно. Касаторът счита, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 19а ЗА е по целесъобразност и по него законът дори не предвижда закрилата по чл. 333 КТ и в този смисъл се цитира определение № 960 по гр.д. № 3331/2013 г., ІІІ г.о., ВКС. В закона липсва дефиниция кога съдебният акт е нищожен, но съдебната практика приема, че нищожен е онзи съдебен акт, който не може да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост.
В случая касаторът фактически твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като неправилно съдът се е занимал с въпроса за законосъобразността на атакуваното уволнение. Законът в цитираната му норма (чл. 19а, ал. 2 ЗА) не изключва съдебния контрол изобщо, а вменява на работодателя да прекрати трудовото правоотношение по целесъобразност, което означава, че при оспорване на уволнението, не може да бъде слушано възражение, свързано с мотивите на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Нормата предвижда, че, след като съответното лице заема длъжност, попадаща в кръга на тези изрично изброени длъжности по закона, работодателят суверенно може да взема решение за прекратяване на трудовото правоотношение, без мотивите му да подлежат на последваща преценка, и в този именно смисъл е становището на ВКС, дадено в определение № 960 по гр.д. № 3331/2013 г., ІІІ г.о., което обаче няма задължителен характер, тъй като е постановено в процедура по чл. 288 ГПК. По настоящото дело обаче спорът не е свързан изобщо с мотивите на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, а с това дали всъщност ищецът е лице от кръга на изрично изброените в закона лица, чието правоотношение може да бъде прекратено по описания начин.
Извън твърдението за нищожност на въззивния съдебен акт, касаторът не е успял да постави обусловил изхода на спора правен въпрос. Твърденията му изцяло имат характер на оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК: не е обсъдена приложената по делото съдебна практика, липсва основание за тълкуване на въпроса дали „управител на почивна база „Зора” попада в обхвата на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА, министърът на земеделието и храните е компетентният орган, който може по своя преценка да прекрати възникналото с ищеца трудово правоотношение. Посочените от касатора оплаквания по никакъв начин не съставляват правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС заключава, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне, а сочената от касатора практика не е необходимо да бъде съобразявана.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените разноски от 630 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, касационният съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 247 от 12 октомври 2016 г., постановено по в.гр.д. № 470/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА П. „З…” [населено място], към М…., БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на П. И. Ф., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 630,00 (шестстотин и тридесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: