Определение №836 от 14.11.2014 по ч.пр. дело №2067/2067 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 836

гр. С., 14,11,2014 година

Върховният касационен съд на Република България, търговска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч. гр. дело № 2067/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу определение № 588 от 13.03.2014 г. по ч. гр. дело № 479/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба- [фирма]- [населено място] не е заявил становище.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, предполага установяване от касатора на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В приложеното към частната касационна жалба изложение на тези основания, касаторът е поставил въпроса- „Приключва ли производството пред съответната инстанция по смисъла на чл. 80 ГПК в случай, когато окръжен съд прекратява производството по реда на чл. 118 ГПК във връзка с чл.104, т. 4 ГПК и го изпраща за разглеждане на районен съд”. Така поставеният въпрос не е релевантен. Съобразно установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че с определение от 17.10.2013г. първостепенния съд е прекратил изцяло производството по образуваното пред него дело, като е постановил, че по отношение претендираните от ищеца / сега ответник по жалбата/разноски, следва да изпрати делото на районен съд, с оглед цената на иска.С определение от 21.10.2013г., съставът на първостепенния съд е отменил определението си за изпращане на делото на районен съд и сам се е произнесъл по реда на чл. 248, ал.1 ГПК по отношение на претендираните пред него разноски от ищеца, като е извършил преценка, че разноските остават в негова тежест, поради това, че същият е оттеглил исковете си. Едва след провеждането на тези процесуални действия с молба от 30.10.2013г. настоящият касатор – ответник по исковете е предприел въвеждане на претенция за разноски, както и е ангажирал доказателства за плащане за адвокатска защита след прекратяване на делото. В отговор на това сезиране е било постановено и определението, предмет на настоящата касация доколкото същото е потвърдено от въззивния съд. Следователно, поставеният въпрос е фактически и правно неотносим към повдигнатия процесуален спор, тъй като определението, с което съдът се е произнесъл по разноските на противната страна не е предмет на обжалване.С оглед обстоятелството, че въпросът не е релевантен не следва да се обсъждат доводите на страната по т. 3 на чл. 280 ГПК, като обоснован от нея допълнителен критерий по този въпрос.
Страната е поставила въпросът: „Кой е релевантният момент, към който следва да се приеме, че е налице своевременно предявена претенция за присъждане на разноски при производства, които са прекратени преди устните състезания ? Следва ли искането за разноски по смисъла на чл. 81 ГПК, когато производството по делото приключва в закрито заседание поради отказ – оттегляне на иска, задължително да бъде направено преди постановяване на определението за прекратяване на делото или е възможно същото да бъде заявено с молба, депозирана по реда и в срока по чл. 248 ГПК?” Страната е посочила, че процесуалния спор пред САС бил- към кой момент е преклудирано правото й да представи доказателства за направените разноски по делото пред СГС. Така е мотивирала разбирането си, че формулираният въпрос бил включен в предмета на спор. Въззивният съд, за да постанови обжалваният резултат е приел, че ответника не е направил искане за присъждане на разноски, нито с отговора на исковата молба, нито след уведомяване за определението за прекратяване на производството по главния иск, нито в съдебното заседание, в което първостепенният съд е прекратил производството и по акцесорния иск / т.е. изцяло/, поради което приложените към молбата по чл.248 ГПК доказателства – фактура за направени разноски, както и самият факт на плащането след прекратяване на делото, налагат извод за несвоевременното заявяване на претенцията. С оглед тези мотиви поставените въпроси могат да бъдат приети за релевантни, но по тях страната не обосновава допълнителен критерии, нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като тези въпроси са разрешени със задължителна практика – ТРОСГТК № 6/2012 г.В този смисъл и цитираното определение – №736 от 13.11.2013г. по ч. гр.д. №5823/13г. на ВКС, ІV г.о./ и другите в същият смисъл/ не обосновава извод за противоречиво разрешаване на поставените въпроси. С това определение ВКС, е приел,че при прекратяване на производството правото на разноски може да бъде реализирано и по реда на чл.248, ал.1 ГПК, поради което неговото упражняване не зависи от това дали е представен списък по чл.80 ГПК. Въззивният съд не е приел нищо, което да противоречи на този извод, само е съобразил,това че искането за тази акцесорна претенция следва да бъде валидно направено / като искане/ до приключване на производството в хипотеза когато прекратяването му е осъществено в открито съдебно заседание, както и да обхваща, съобразно приетото с т.1 ТРОСГТК №6/12г. само тези разноски осъществени за защита на страната по време на висящността на процеса пред съответната инстанция. С тези определения на ВКС е отчетена единствено възможността, направените и поискани разноски/ и без да е представен списък по чл.80 ГПК/ да бъдат установени и реализирани с молба по реда на чл.248, ал.1 ГПК, но не обхваща хипотезите/ или поне такива не са разгледани изрично от съставите на ВКС/при които, претендираните разноски са направени и поискани след прекратяване на производството т.е. след приключване на делото пред съответната инстанция. Разрешаването на поставените въпроси със задължителна практика, чиято приложимост се обосновава, прави посочената от касатора казуална практика ирелевантна. Още повече, че тази практика е тълкувана и интерпретирана неправилно в контекста на собствената му теза за основателност на искането му, а не в смисъла, в който са разгледани правните въпроси от съставите на ВКС. Доколкото съставът на Софийски апелативен съд се е съобразил с установеното в т. 1 и 11 на ТРОСГТК № 6/12г, то касаторът не би могъл по този начин да обоснове допустимост на касационното обжалване.
Правно необосновано е подробно изложеното разбиране на страната относно противоречие на мотивите на САС на цитираното тълкувателно решение. Касаторът е поддържал фактически неверния довод, че въззивният състав е приел за недопустима молбата по чл. 248 ГПК съгласно т. 9 от ТР № 6/2013 г. Въззивният съд изобщо не е разглеждал тази хипотеза. Както вече бе обсъдено съдържанието на определението на въззивната инстанция, в мотивите му не е разглеждана необходимост от представяне на списък за разноски от страната. Констатацията в обстоятелствената част на мотивите, че след прекратяване на делото е представен списък, фактура и платежно нареждане е третирано единствено като несвоевременно направено искане за присъждане на разноски, но не с оглед наличието или липсата на такъв списък, а с оглед неговото представяне след приключване на делото в първата инстанция. Страната противоречиво е направила и довод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е твърдяла противоречие с решение № 104/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което било прието, че своевременна претенция за присъждане на разноските е тази, която е заявена до приключване на устните състезания. Въззивният съд не е приемал нищо по- различно, а приетото от него е в съответствие с така посочения мотив интерпретиран от касатора. Още повече, че производството пред първата инстанция е било прекратено, поради оттегляне на исковите претенции в открито съдебно заседание на 13.10.2013 г. на което страните са присъствали/ а касаторът е бил представляван от двама адвокати/ и съдът е констатирал, че производството е било висящо само по отношение присъждането на разноски на противната страна. Дотолкова, доколкото с прекратяване на производството по делото, същото е приключило пред съответната инстанция, а процесуалните представителни на настоящия жалбоподател не са въвели валидно процесуално искането си, не са ангажирали доказателства за направените от тях разноски по време на неговата висящност/ макар и в едни последващ момент/, не се обосновава довода им, че липсата на провеждане на устни състезания означава, че делото не е приключило пред съответната инстанция и поради това е налице и възможност да договорят и заплатят разноски след неговото прекратяване. Освен това тези оплаквания нямат относимост към предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК и следва да се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване..
Касаторът е поставил въпрос, отбелязан като № 3 и формулиран по следния начин – „ Има ли правомощие първоинстанционния съдебен състав да се самосезира и да отмени свое определение за изпращане на делото за разглеждане от друг съд в частта за присъждане на съдебните разноски„ Този въпрос, както вече бе отбелязано по повод на друг аналогичен въпрос е извън разглеждания процесуален спор а и въззивният съд е приел, че тези оплаквания на касатора, поддържани и пред него, са без правно значение. Следователно, въпросът не е релевантен, тъй като е мотивиран не с решаващите изводи на въззивната инстанция, а с оплакване за неправилност на процедиране на първата инстанция и то по произнасяне досежно разноските на противната страна, което не е предмет на настоящия спор. Ирелевантни са и изброените от страната определения, третиращи както самата тя е отбелязала, различни хипотези на спорове за подсъдност, какъвто спор не е повдиган в случая.
Необосноваването на основания по чл.280, ал.1 ГПК има за последиц
а недопускане касационно обжалване на определението.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 588 от 13.03.2014 г. по ч. гр. дело № 479/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top