О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
София, 30.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2037 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Д. З. от САК срещу решение № 54 от 08.01.2018 г. по гр.д. № 3270/2017 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 53 от 07.02.2017 г. по гр.д. № 371/2016 г. на Окръжен съд София, с което е отхвърлен иска на [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу П. на РБ за сумата от 239 239,20 лева, като обезщетение на пропуснати ползи от наложен на основание чл.12, ал.3 ЗМИП запор от 01.08.2006 г. върху банковата сметка на депозитаря С. А. Д.–Г. и са присъдени разноски по делото.
Касационна жалба срещу въззивното решение съдържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по процесуалноправния въпрос – „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест? Според касатора този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 97 от 10.07.2015 г. по т.д. № 1534/2014 г. на ВКС, ІІ ТО /без да са приложени по делото/.
От П. на РБ чрез юрисконсулт Т. Г. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора и счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с искане да се ангажира имуществената отговорност на прокуратурата, по чието искане е наложена обезпечителна мярка „запор” по реда на чл.12, ал.3 ЗМИП, но мярката е била необоснована, тъй като не е обезпечила действително възникнало и съществуващо държавно вземане. Според мотивите на съда, първоинстанционният съд неправилно е посочил правната квалификация на предявения иск, но се е произнесъл по всички заявени фактически твърдения в исковата молба правопораждащи спорното материално право, поради което няма нарушение на диспозитивното начало в гражданския исков процес. Въззивният съд е потвърдил решението за отхвърляне на иска за обезщетение от пропуснати ползи вследствие на обезпечението, като е приложил относимата според него правна норма с решението по спора – чл.403, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК., т.2, според което, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
Въззивният съд е съобразил указанията в цитираното тълкувателно решение като е приел, че при твърдения за причинени вреди от наложената обезпечителна мярка „запор” върху банковата сметка на посочения от ищеца, като заложен кредитор по договор за особен залог от 28.05.2004 г., депозитар по ЗОЗ – С. А. Д.–Г., която е отменена с определение от 07.11.2008 г. на САС, НО, 6 състав по в.н.ч.д. № С-87/2008 г., претенцията за ангажиране на имуществената отговорност на прокуратурата, по чието искане е допусната превантивната обезпечителна мярка по чл.12, ал.3 ЗМИП, е на основание чл.403, ал.1 ГПК и е на плоскостта на непозволеното увреждане. След като се е произнесъл по фактическите обстоятелства на ищеца в исковата молба, според въззивния съд произнасянето е в рамките на заявения предмет. Дадената правна квалификация на предявения иск е неправилна, но тъй като се е произнесъл по фактически твърдения на ищеца, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон и липсва нарушение на диспозитивното начало. Тези изводи на въззивната инстанция са изцяло в съответствие с практиката на ВКС – решение № 388 от 02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на ВКС, IV г.о., в което се приема, че съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. В същия смисъл е решение № 196 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на ВКС, III г.о., според което предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая, въззивният съд е приел, че не е обвързан от сочената правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически твърдения в исковата молба служебно да приложи материалноправната норма относима към случая, с което е съобразил изцяло съдебната практика на ВКС.
Предвид гореизложеното, поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
П. е поискала направените разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 08.01.2018 г. по гр.д. № 3270/2017 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на П. на РБ разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 300 (триста) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.