5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
[населено място] ,05,11,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на трети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1081 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. [фирма] против решение № 2191 / 27.11.2013 год. по гр.д.№ 2332 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГО – 8 състав, с което е потвърдено решение от 28.03.2013 год. постановено по гр.д.№ 9990 / 2012 год. на СГС . С последното е уважен изцяло предявеният от Й. П. Н. иск по чл.226 ал.1 КЗ за сумата от 25 100 лева,обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от ПТП на 10.10.2011 год.,причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество лек автомобил по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„.Касаторът оспорва допустимостта, в евентуалност – основателността на въззивното решение, като счита, че приспадайки установения процент съпричиняване на ищеца от определен от съда размер на дължимо обезщетение,с оглед действителния обхват на търпимите неимуществени вреди, вместо от размера, посочен с исковата молба, съдът се е произнесъл в противоречие с принципа за диспозитивното начало в процеса ,излизайки извън рамките и начина на поисканата от ищеца защита на субективното му право.Твърди решението постановено и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.2 ГПК, чл. 236 ал.2 ГПК – в аспект на възприетия процент съпричиняване от ищеца / 1/5 /, вместо възприемане на изключителна негова вина за настъпването на ПТП.В тази връзка касаторът твърди решението постановено в противоречие и с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД .
Ответната страна – Й. Н. – оспорва касационната жалба и счита,че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт . За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният състав е възприел изводите за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, като нарушил разпоредбата на чл.113 от ЗДвП,тъй като не е пропуснал движещото се МПС,управлявано от водача на застрахования при ответника лек автомобил и с това е създал опасност за движението по пътя , която е могъл и е бил длъжен да предвиди. Определил е 1 / 5 степен на съпричиняване.Съдът е мотивирал по-висока степен на обществена опасност на поведението на водача на лекия автомобил, в нарушение на чл.20 от ЗДвП ,тъй като същият е могъл да възприеме пешеходеца като потенциална опасност, с оглед конкретните обстоятелства, и от момента на възприемането му е могъл да реагира по начин да предотврати удара, изхождайки от скоростта му на движение,съответна на ограниченията в конкретния пътен участък. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза съдът и позовавайки се на задължението за определянето му по справедливост,съгласно чл.52 ЗЗД, е приел справедлив за възмездяване на вредите размер на обезщетение от 42 000 лева, спрямо който размер е приложил процента на прието съпричиняване и доколкото принципът на диспозитивното начало не позволява присъждане на по-висок от претендирания от ищеца размер,макар същият да се явява занижен спрямо размера на справедливо дължимия,с приспаднато съпричиняване – 36 000 лева,е счел иска за изцяло основателен в претендирания размер от 25 100 лева.В отговор на доводите на ответника, основно обосноваващи и касационната му жалба – за отклонение от принципа на диспозитивното начало, въззивният съд е изложил съображението,че съдът не е обвързан с твърдението на ищеца относно действително дължимия размер на обезщетението,а е длъжен да го съобрази с обстоятелствата по делото,както и „с последващите твърдения на ищеца,в които се отстъпва от позицията му,че в сумата от 25 100 лева не е отчетено и евентуално съпричиняване„, каквито твърдения, впрочем, настоящата инстанция не откри .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Когато ищецът, предявил иск по чл.226 ал.1 КЗ, е оценил собствените си болки и страдания до определена сума, може ли съдът по своя преценка да преоцени болките и страданията и да приеме друга сума за по-справедлива от тази на която ищецът е оценил субективните си преживявания? ; 2 / Налице ли е „ плюс петитум „ когато съдът се произнесе по непредявен в петитума на исковата молба иск за 45 000 лева,вместо по предявен такъв за 25 100 лева ? ; 3 / Нарушава ли се принципа на диспозитивното начало,ако съдът обоснове уважаването на иска по чл.226 КЗ с факта , че „ справедливото „ обезщетение следва да е в по-висок размер от посоченото от самия ищец? ; 4 / Следва ли да се вземе предвид влошеното здравословно състояние на ищеца преди ПТП , както и по-големия му принос при определяне на справедливо обезщетение и задължително ли е решаващия съд да извърши конкретна преценка на посочените обстоятелства или има право само бланкетно да се позове на тях ? ; 5/ Когато по делото съдебният състав е приел, че е налице съпричиняване от страна на ищеца, от коя сума следва да се приспадне процента съпричиняване – от тази посочена с петитума на исковата молба или от размера , справедлив според субективната преценка на съда? и 6/Доколкото прякото право на увредения,предявимо с иска по чл.226 ал.1 КЗ,възниква с правото на деликтно обезщетение и е функционално обусловено от него,следва ли да се вмени обезщетяването на неивмуществените вреди в отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите„, ако увреденото лице се е възползвало от право по чл.343 ал.2 НК ?
Първите три въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с твърдяно противоречие на въззивното решение с постановени по реда на чл.290 ГПК решения : № 89 по т.д.№ 700 / 2008 год. на І т.о. на ВКС и № 176 по т.д.№ 118 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.Четвъртият от въпросите е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с противоречие с ППВС № 4 / 1968 год. и реш.№ 158 по т.д.№ 157 / 2011 год. на І т.о. на ВКС.Последните два въпроса са обосновавани с формално позоваване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първите три въпроса , макар формулирани различно, са относими към довода за недопустимост на въззивното решение,поради постановяването му в противоречие с принципа на диспозитивното начало, за която недопустимост съдът следи служебно и без обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване – т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Няма вероятност за недопустимост на съдебното решение.Съдът се е произнесъл на правното основание и до размера,до който е бил предявен иска,като правните му доводи относно формиране размера на претенцията в съответствие с правилото на чл.52 ЗЗД,вкл. с прилагане на спорния според касатора механизъм на приспадане приетото съпричиняване от справедлив размер на обезщетението,различен от претендирания от ищеца,са относими към правилността,не към допустимостта на съдебното решение.По начало първите три въпроса са непълни спрямо предмета на наведения касационен довод, свързан именно с извършеното от въззивния съд приспадане на съпричиняването от по-висок от претендирания от ищеца,приет за действително справедлив,по субективната преценка на съда,размер.Релевантен такъв е петият от формулираните въпроси,но по същия е необоснован допълнителния селективен критерий ,с формалното посочване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК всякога изисква посочването на неясна,непълна или противоречива правна норма,по приложението на която е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива такава,но с обосноваване необходимостта от преодоляването й, с оглед развитие на обществените отношения или промени в законодателството,с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът не е посочил релевантна правна норма,а ако такава се приеме нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД,касаторът не е посочил, нито на настоящия състав е известна противоречива съдебна практика по приложението й,в отговор на така формулирания правен въпрос.
Четвъртият въпрос касаторът е обосновал с липсата на произнасяне от въззивния съд по всички наведени възражения с въззивната жалба относно относимите за определяне приноса на ищеца факти и обстоятелства и доказателствата за същите. В този смисъл се твърди „бланкетно позоваване”,обуславящо немотивирано ,макар при формално даден отговор по възраженията,въззивно решение. Касае се обаче за твърдяно процесуално нарушение,спрямо което така формулираният въпрос е ирелевантен, тъй като цели фактологичен отговор на въпроса за влошеното здравословно състояние на ищеца , като преценим при определянето на размера на обезщетението фактор / по същество материалноправен въпрос , на който въззивният съд не е давал отговор,но като последица на твърдяно от страната процесуално нарушение, предвид т.2.2 от въззивната жалба /, както и на въпроса за правилността на извода му за наличието на съпричиняване от съответната степен, какъвто еднозначен отговор по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД не би могъл да се даде извън конкретиката на спора.Предвид непокриването на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,излишно, а и невъзможно е изследването на допълнителния селективен такъв в хипотезата на чл.280ал.1 т.1 ГПК.
Предметът на последния от формулираните въпроси не е въведен с въззивната жалба като довод, по който въззивният съд и в съответствие с чл.269 пр. второ ГПК , е дължал произнасяне, поради което и отговор на същия не се съдържа в мотивите на въззивното решение . Последното изключва релевантността му и оттук характеристиката му на правен въпрос по смисъла на т.1 ТР№ 1 / 2010 год. по т.д. 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2191 / 27.11.2013 год. по гр.д.№ 2332 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГО – 8 състав.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :