О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
гр.София, 21.07.2009г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юли, две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N885 описа за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 04.03.2009г. по гр.д. № 3726/2007г. на Софийски градски съд, с което е уважен иск на Л. Д. Х. срещу Д. Г. Д. с правно основание чл.240 ЗЗД
Жалбоподателят Д. Г. Д. поддържа, че решението съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като констатира, че към жалбата липсва изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, прие следното:
Касационното обжалване не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд e уважил искове на Л. Х. срещу Д. Г. за сумата 5200 лева, главница по договор за заем от 04.09.2001г. , както и 810,51 лева лихви с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Съдът е приел за установено, че видно от съдържанието на приета като доказателство по делото нотариално заверена декларация от 21.09.2001г., изходяща от Д. Г. и гласните доказателства по делото, последната е получила процесната сума от Л. Д. в заем, с уговорка да ги върне до юни 2002г., поради което като не е изпълнила това свое задължение е осъдена с обжалваното решение да върне заетата сума, заедно с лихвата за забава.
Като е обжалвал решението на въззивния съд с касационна жалба на 09.04.2009г. процесуалния представител на жалбоподателя е приложил и становище по допустимостта на касационното обжалване. В същото поддържа, че касационното обжалване на решението е допустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален правен въпрос, касаещ допустимостта на гласните доказателства за установяване характера на договора, а именно пренебрегвайки факта, че същият е реален такъв и е постановил решението си в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд, а именно като не е взел предвид същата, че предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката и не може да се установява със свидетелски показания. Поддържа също така, че е разрешен правен въпрос от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Прилага решение от 25.06.1969г. по гр.д. № 32/1969 ОСГК, в което е прието, че не може да се презумира, че предаването на сума от едно лице на друго винаги става на основание договор за заем, а е необходимо това да се установи с допустими от закона средства.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване визирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Въззивният съд именно в съответствие с трайната практика на ВКС е приел, че в случая са допустими гласни доказателства за установяване точната воля на страните при сключване на процесния договор помежду им. Ограничението в допустимостта на свидетелските показания, установено в чл. 133, ал.1, б.”в” ГПК/отм./, не се отнася до процесния случай, тъй като свидетелските показания са допуснати не за установяване на договор на стойност над 1000 лева, а само досежно точното установяване на фактите, свързани със неговото сключване, такива каквито са те в действителност. Съгласно чл. 133 ГПК/отм./ свидетелски показания се допускат във всички случаи вън от ограниченията, постановени от закона. Трайната практика на ВКС, намерила израз и в представените от жалбоподателя решения, приема, че общото правило за допустимостта на свидетелите във всички случаи, освен когато законът ограничава или изключва свидетелски показания, осигурява възможността за пълното разкриване на истината по фактите пред съда. Това дава възможност на съда да открие обективната истина, да установи фактите такива, каквито те са в действителност. Процесуалния закон насърчава почти без ограничение страните по процеса да искат доказателства, поощрява тяхното събиране, като задължава и съда да вземе активно участие в дейността по събиране на доказателствата, стига тия доказателства да са от значение за разкриването на действителните отношения между страните. В случая с обжалваното решение въззивният съд действително се е произнесъл по процесуален въпрос от значение за правилното решаване на спора, а именно относно допустимостта на гласни доказателства за установяване на факт, че предаването на парична сума се извършва въз основа на заем, но е дал разрешение на същия в съответствие с трайната практика на ВКС.
Не е налице и соченото основание за допустимост на касационното обжалване обхванато от хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно да е разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на процесиялния закон и за неговото развитие. Жалбоподателят не сочи, че по повдигнатия въпрос не съществува съдебна практика, нито прави обосновка защо следва да бъде променена съществуваща трайна и безпротиворечива такава, поради това че са променени обществените и икономическите отношения наложили същата.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.03.2009г. по гр.д. № 3726/2007г. на Софийски градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по жалба на Д. Г. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: