О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 839
София, 20.09.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 390/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. А., В. Д. К. и В. Д. К. чрез техния процесуален представител адв. Д. М. против решение № 249 от 19.1.2009 г. по в.гр.д. № 498/09 г. на Пернишкия окръжен съд. В жалбата са релевирани доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на недвижим имот, представляващ УПИ V-846 в кв. 11 по плана на [населено място] и на построената върху него жилищна сграда поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са разрешавани от съдилищата. Като такива са формулирани въпросите може ли да се приеме, че реконструкцията на част от съсобствена сграда в съсобствен имот е приращение към главната вещ или става собственост на строителя, както и може ли, без пред въззивната инстанция да са ангажирани нови доказателства, въззивният съд да обсъди само част от събраните в производството пред първоинстанционния съд и въз основа на тях да направи различни фактически и правни изводи по спора. Касаторите се позовават на решение № 883 от 17.11.2009 г. по гр.д. № 812/09 г. на І г.о. на ВКС, решение № 1229 от 16.01.2009 г. по гр.д. № 4889/07 г. на І г.о. на ВКС, решение № 87 от 30.08.1988 г. на ОСГК на ВС, решение № 1796 от 03.06.1996 г. по гр.д. № 2657/95 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 1805 от 08.08.1963 г. по гр.д. № 1249/63 г. на І г.о. на ВС, решение № 748 от 21.07.2009 г. по гр.д. № 39/09 г. на І г.о. на ВКС, решение от 07.12.2009 г. по гр.д. № 1608/09 г. на Районен съд Стара Загора и решение от 16.02.2009 г. по гр.д. № 405/08 г. на Разградския окръжен съд.
Ответниците по касация Н. Г. В., С. Г. С. и В. С. В. не са взели становище.
Върховният касационен съд, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
За да отхвърли иска за делба на жилищната сграда, построена в УПИ V- 846 в кв.11 по плана на [населено място] въззивният съд е приел, че същата е придобита по давност от наследодателя на ответниците С. В. И.. Сградата е била съсобствена между С. В. и наследодателя на жалбоподателите И. А. И., които са живеели в нея със семействата си. Впоследствие И. И. построил нова къща и се преместил да живее в нея, като разрушил частта от старата къща, която обитавал. Наследодателят на ответниците С. В. възстановил разрушената част и оттогава в нея са живяли само той и неговите наследници. През 1969 г. И. И. и С. В. подали молба до ОНС- П. дворното място, в което се намирала жилищната сграда, съставляващо парцел VІ, пл. 181 в кв. 13 по тогава действуващия регулационен план, вместо на името на двамата, да бъде отредено като собствено само на името на С. В.. През 1983 г. С. В. и И. И. се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка за право на собственост върху описаните в него недвижими имоти пл.№ 181 и 182 по плана на селото. Преценявайки тези обстоятелства въззивният съд е направил извод, че наследодателят на ответниците е манифестирал намерението си да владее жилищната сграда за себе си с факта на възстановяването й и след това със самостоятелното й ползуване и поддържане. Приел е, че след като другият съсобственик-наследодателят на жалбоподателите, не се е противопоставил на това владение, то и въпросът за отблъскване на владението му не се поставя, тъй като не е имало такава нужда.
По отношение на дворното място, в което е построена жилищната сграда, съдът е приел, че в същото е съсобствено между страните, но е отхвърлил иска за делба по съображения, че в него съделителят Н. Г. е построил втора самостоятелна сграда – автотенекеджийска работилница, без отстъпено право на строеж, поради което по приращение тя е станала съсобствена на страните. При наличието на две самостоятелни сгради в съсобствения урегулиран поземлен имот, които принадлежат на отделни съсобственици на парцела, делбата на дворното място е недопустима. При формиране на този извод въззивният съд се е позовал на постановките на ППВС № 2/82 г.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос дали реконструкцията на част от съсобствена сграда в съсобствен имот е приращение към главната вещ или става собственост на строителя, е неотносим към изхода на спора и в този смисъл не може да обоснове достъп до касационно обжалване на въззивното решение. Изложените от въззивния съд съображения, с които обосновава извода си за неоснователност на иска за делба на жилищната сграда, са изцяло в друг смисъл. Въззивният съд не е приел, че възстановявайки разрушената част от сградата наследодателят на ответниците е придобил право на собственост върху нея, а че по този начин е обективирал намерението си да свои цялата сграда за себе си и след като това владение е продължило явно и необезспокоявано в предвидения от закона давностен срок, е придобил собствеността на основание давностно владение. Българското законодателство допуска да се притежава право на собственост върху сграда отделно от земята/ чл. 63 ЗС/. Обстоятелството, че дворното място и сградата са били съсобствени, не е пречка само сградата да бъде придобита по давност от единия съсобственик.
Не са налице предпоставките на чл. 288, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по поставения в изложението процесуалноправен въпрос може ли въззивният съд да обсъди само част от събраните в производството пред първоинстанционния съд доказателства и въз основа на тях да направи различни фактически и правни изводи по спора. Не се установява този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като относимите към спора писмени и гласни доказателства са били обсъдени. Твърди се в касационната жалба, че при разрешаване на спора за собственост върху жилищната сграда въззивният съд не е взел предвид представения по делото нотариален акт от 1983 г., с който двамата наследодатели били признати за собственици на дворното място, но видно от мотивите на обжалваното решение, решаващият съд се е спрял на това доказателство, като е придал значение на факта, че в този нотариален акт жилищната сграда не е посочена. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства относно обстоятелствата, при които наследодателят на ответниците е установил фактическа власт върху сградата. Според трайно установената практика на ВКС, като съд по същество на спора въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелен анализ не само на събраните пред него доказателства, но и на тези, събрани пред първата инстанция, в резултат на което може да направи различни фактически и правни изводи от първоинстанционния.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основание за това.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против решение № 249 от 19.1.2009 г. по в.гр.д. № 498/09 г. на Пернишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: