1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 839
гр. София, 22.11.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1788 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. В. А. и Л. Н. А. срещу решение № 215 от 02.02.2015 г. на САС, 9 състав по т.д. 2717/14 г., с което е потвърдено изцяло решение от 21.12.2013 г. по гр.д. 7057/13 г., СГС, І-1 състав за признаване, че А. В. А. и Л. Н. А. дължат на [фирма] сумата от 35 000 евро, на основание запис на заповед от 09.10.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 от ГПК – 14.03.2013 г. до окончателното плащане на главницата.
Сочат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно съдът бил приел, че по записа на заповед е налице задължение, без да е налице конкретна кауза. Описва подробно фактите, че между [фирма], Германия и [фирма] – дяловете, от което са собствени на А., е сключен договор за доставка на P. профили и принадлежности за производство на дограма, който е приложен още към писмения отговор. Процесният запис на заповед бил издаден по този договор. А съдът не разгледал тези правоотношения.
На второ място Софийски апелативен съд не отчел, че вземането на ищеца по каузалното правоотношение, обезпечено с менителничното такова е вече удовлетворено, поради което предявеният иск следвало да се отхвърли. Сочи, че между между [фирма] и [фирма] е сключен рамков договор № 07041701 за доставка на P. профили от 12.05.2008 г. за банков кредит при условие за поемане на кредитен ангажимент под формата на банкови гаранции и документарни акредитиви в размер до 300 000 евро. По силата на договор [фирма] се е задължило да заплаща дължимите суми по издадените гаранции и акредитиви за целия период на договора след представянето на изискуемите за целта документи от страна на бенефициера [фирма], Германия. Били удовлетворени всички вземания на [фирма] към [фирма] посредством плащания от [фирма] след постигната между [фирма], Германия и [фирма] съдебна спогодба. Счита, че следва да се докаже връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение. Такова доказване не било извършено, искът останал недоказан. От друга страна и двете инстанции не били извършили задължителни процесуални действия, а именно доклада по чл. 146 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест и указания на [фирма], че негова тежест е да докаже съществуването на дължимите по рамковия договор за доставка на P. профили и принадлежност и за производство на дограма суми. Позовава се на Тълкувателно решение 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че са допуснати процесуални нарушения, като въззивният съд не бил допуснал разпит на посочени свидетели, както и да се посочи т.д. 9475/12 г., СГС, ТО VІ-9 състав. Неоснователно било отхвърлено възражението за изтекла тригодишна погасителна давност, съгласно чл. 531 от ТЗ. Сочи, че решението било постановено в противоречие с решение № 120 от 05.11.2012 г. по т.д. 379/11 г., І ТО, тъй като записът на заповед бил ценна книга. Не било уважено и възражението, че записът на заповед е нищожен поради липса на съгласие или привидност.
Ответникът [фирма] в отговора си на касационната жалба сочи, че касационната жалба е недопустима и неоснователна. Изводът за наличие на необходимост от доказване на каузалното правоотношение бил неоснователен. Въззивният съд установил, че липсва връзка между въведеното от касаторите каузално правоотношение и процесния запис на заповед. Сочи, че наличие на връзка между каузалното правоотношение и записа на заповед не можело да се установи с разпит на свидетели съгласно забраната на чл. 164, ал. 1 т. 5 ГПК.
Нямало основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като било изцяло съобразено с Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Нямало противоречие на цитираното от жалбоподателя решение № 120 от 05.11.2012 г. на І ТО на ВКС. Счита, че нямало връзка между записа на заповед и каузалното отношение и не можело да се установява нищожност на записа на заповед.
Относно основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, ответникът се позовава на липсата на формулиран правен въпрос.
Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК сочи, че не е налице такова, защото поставеният въпрос бил фактически. Относно втория въпрос „релевантното обстоятелство ли е наличието на изискуемо вземане по каузалното, валутно правоотношение, независимо от споменаването на термина пасивна несъвършена делегация въпросът всъщност се свеждал до това дали съдът е длъжен да изследва изискуемост по каузалното отношение. Позовава се на тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 от ГПК срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и от страни, легитимирани да обжалват.
С решение № 215 от 02.02.2015 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав по т.д. 2717 /14 г. е потвърдено изцяло решение от 21.12.2013 г. по т.д. 7057/ 13 г., СГС, І – 13 състав като е признато за установено, че А. В. А. и Л. Н. А. дължат на [фирма] сумата от 35 000 евро, на основание запис на заповед от 09.10.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 от ГПК – 14.03.2013 г. до окончателното плащане на главницата. В мотивите си въззивният съд е приел, че искът е допустим като предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че не е задължен да разглежда релевираните от ответниците обстоятелства за наличие на каузални правоотношения между ищеца и третото лице. Доколкото въззивниците се били задължили по запис на заповед, без да е налице конкретна кауза, това не правел записа на заповед негоден да породи правни последици, предвид самия характер на ценната книга като абстрактна сделка, за действителността, на която не е изискуемо основание. Легитимирайки се като поемател по записа на заповед ищецът нямал задължение да установява произход и основание на вземането му, още повече, че същият не твърди каузално правоотношение в исковата молба. По възраженията за нищожност на ценната книга въззивният съд е разгледал възражението, обсъждайки всички законови изисквания за действителност на записа на заповед. Въззивният съд е приел, че доводите за нищожност, свързани с липса на съгласие и привидност били неприложими към настоящия случай, тъй като се отнасяли само за двустранни сделки. Възражението за погасителна давност е прието за неоснователно, тъй като нормата на чл. 531 от ТЗ изисквала начало на срока от датата на падежа. Посочено е, че предявяването е удостоверено от нотариус. Същото е извършено на 19.09.2012 г. в рамките на определения по реда на чл. 537 вр. 487, ал. 1, изр. 2 от ТЗ в записа на заповед срок за предявяване, от която дата е настъпил падежът и за двамата издатели, предвид поетата солидарна отговорност с оглед чл. 122, ал. 1 от ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите сочат основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК. Излагат обстоятелства за наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по приложението на Тълкувателно решение 4/18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС като излагат обстоятелства за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение. Сочат противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, която е изразена в решение № 120 от 05.11.2012 г. по т.д. 379/11 г., І ТО на ВКС. Липсата на произнасяне на въззивния съд по направените възражения за нищожност поради липса на воля и привидност, с аргумент, че не са приложими, е в противоречие с правилото, произтичащо от закона и разяснено с посоченото задължително на основание чл. 290 от ГПК решение на ВКС.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК излагат обстоятелства относно въпросите може ли към записа на заповед да се прилагат правилата за нищожност, предвидени в чл. 26 от ЗЗД – липса на съгласие и привидност. В решение № 1103/31.10.2014 г. по гр.д. 1825/14 г., РС – Стара Загора, 12 състав съдът бил се произнесъл по възраженията и ги приел за недоказани, както и в решение от 22.05.2013 г. по гр.д. 8606/2013 г. на Русенски районен съд и решение № 108 от 26.06.2012 г. по т.д. 320/12 г. на ОС Шумен. По отношение на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК в изложението се формулирани следните въпроси: 1. за да бъде съдът задължен да изследва каузалното правоотношение при предявен иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 417, т. 9 от ГПК и направено изрично възражение от страна на ответника за наличие на такова, следва ли да е налице пълна идентичност между издателя и поемателя по записа на заповед и страните по каузалното отношение. Ако издателите на ценната книга са трети лица, собственици на търговско дружество – страна по каузалния договор, като поводът е обезпечаване на вземания на доставчика по договора и същевременно поемател на записа на заповед, за съда съществува ли задължение да разгледа релевираните от ответниците обстоятелства за наличие на каузално правоотношение между ищеца и трето лице? 2. Ако в резултат на пасивна несъвършена делегация менителничната сделка се явява външно правоотношение за преценка на основателността на иска на делегатаря срещу делегата релевантно обстоятелство ли е наличието на изискуемо вземане по каузалното, валутно правоотношение? 3. Относими ли са към спора по менителнично задължение, поето като обезпечение на конкретно каузално правоотношение (рамков договор за доставка), обстоятелства и сведения за евентуално настъпило удовлетворяване в резултат на съдебна спогодба на каузалното вземане на доставчика- поемател чрез изпълнение от страна на трето задължено лице, а именно чрез усвоена банкова гаранция, предоставена от банкова институция по силата на договор за банков кредит под условие между същата и дружеството-длъжник по договора за доставка? Ако отговорът е положителен, то искът по чл. 422 от ГПК следва ли да се отхвърли, ако се установи, че поемателят вече е получил плащане или е новирал задължението? 4. Правилата за нищожност на договор поради привидност и липса на съгласие приложими ли са по силата на препратката по чл. 44 от ЗЗД и по отношение записа на заповед като вид едностранна сделка?
Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.2.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК, и специфичните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в зависимост, от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК.
С оглед на така изложеното по отношение на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторите не сочат процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК е направен анализ на относими според него тях към процесуалното отношение и конкретно въведените твърдения за каузално правоотношение между дружество [фирма], в което касаторите са съдружници и поемателя на записа на заповед [фирма], Германия, правни норми, изведени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че е налице нарушение на закона. Но не формулира въпрос. Допускането до касационно обжалване предпоставя касаторът да е посочил въпрос, който е разрешен от въззивния съд. Без формулиране на правен въпрос, разрешен от въззивния съд, не може да се допусне касационно обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозивното начало в гражданския процес. Формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които могат да се селектират касационните жалби. Констатациите във връзка с изведеното правило в т. 17 от Тълкувателно решение 4 /18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват посочване на процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд. Изложените обстоятелства не могат да са самостоятелно основание за определяне допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. Позоваването на определение № 856 от 30.12.2013 г. по т.д. 1411/2013 г. на ІІ ТО на ВКС и определение № 532 от 05.08.2013 г. по т.д. 1007/12 г. на ІІ ТО на ВКС не може също да обуслови посочване на правен въпрос, разрешен от въззивния съд. Двете сочени определения са постановени в производство по чл. 288 от ГПК. От тях не могат да се извлекат тълкувателни правила. Изразеното становище в определението по чл. 288 от ГПК не разрешава правен въпрос. Поради това като акт на специфична правораздавателна дейност, не може да съставлява обвързваща съдебна практика.
Констатациите на касаторите, че Софийски апелативен съд е отказал да разгледа по същество направеното възражение за нищожност на запис на заповед поради липса на воля и привидност като е използвал мотиви за неприложимост на правилата за договорите към едностранната сделка – запис на заповед, не съставлява формулиране на материалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и формирал решаващите му изводи. Въззивният съд е посочил, че направеното възражение на основание правоотношение между трето лице и ищецът не може да се разглежда. По същество този мотив обосновава липсата на възражения въз основа на факти, които дават основание да се приеме за релевантно към процеса основание за нищожност на записа на заповед- Обжалваното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основание констатации без посочен от касаторите въпрос или на основание различно от посоченото. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията и от сочените от фактите от касаторите и от изложените обстоятелства в касационната жалба. Поради изложеното не следва да се разглеждат изложените обстоятелства от касатора като поставени въпроси от него в рамките, на които следва да се разглежда допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторите са посочили, че е налице съдебна практика на различни съдилища, която е различна от изразените във въззивното решение мотиви. Няма посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд. Освен това не всички съдебни решения,които според изложението съставляват практика на съдилищата съдържат отбелязване за влизане в законна сила. Само влезли в законна сила съдебни решения, на различни съдилища, даващи различни разрешения по един и същи материалноправен или процесуалноправен въпрос може да обуслови основание за допускане до касационно обжалване. Поради това, че не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд и включен в предмета на делото, а само са посочени разрешения на различни по степен съдилища, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е изпълнил изискването на закона, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да формулира въпросът по отношение, на който може да се допусне въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното решение – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по което е формулиран въпрос 1 настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд като решаващ мотив, от който е изходил е от правилото, разяснено в т. 17 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че ищецът, легитимирайки се като поемател по запис на заповед няма задължение да доказва каузално правоотношение. Въззивният съд е приел, че не е релевантно обстоятелството за наличие на каузални правоотношения между ищеца [фирма], Германия и трето лице. Мотивите, изложени от съда са, че след като е налице поемане на задължение по запис на заповед липсата на конкретно каузално правоотношение не прави сам по себе си записа на заповед нищожен. Поставеният въпрос за задължението на съда да разгледа каузално правоотношение между ищеца и трето лице действително е обсъден във въззивното решение. Но поставеният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е общ. Наличието на каузални правоотношения съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение се релевират от страните с посочване на конкретни факти и обстоятелства, рефлектиращи върху породеното от редовен запис на заповед менителнично правоотношение. Поставеният общ въпрос за наличие на каузални правоотношения между поемателя на записа на заповед [фирма], Германия и трето за процеса лице [фирма], не може да бъде разрешаван абстрактно. Въззивният съд е приел в изводите си именно, че релевираните правоотношения между ищеца и трето лице, без конкретно посочване на факти от значение за менителничното правоотношение не подлежат на разглеждане. На така поставеният въпрос съществува ли задължение за съда да разгледа само по себе си каузално правоотношение между ищеца и трето лице е отговорено от въззивния съд, че не съществува такова задължение, което обуславя извод, че е разгледан от въззивния съд този въпрос. Но той не е обусловил крайния извод по разрешаване на спора по делото. Съдът е приел, че липсата на конкретна кауза не прави записа на заповед негоден да породи правни последици. А. на записа на заповед и липсата на конкретни възражения от ответника са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд е изходил от възраженията на ответниците, така както са формулирани в отговора на исковата молба, а именно условно, че може да са се задължили, евентуално да обезпечава задължението на притежаваното от тях дружество [фирма] към [фирма], Германия. Направеното оспорване е общо и въззивният съд е приел, че няма задължение да разгледа погасяване на задължения по каузални правоотношения между трети лица след като не е посочен факт, който да е доказан и да установява основание за наличие на правоотношение между касаторите и третото лице. Само в хипотеза на излагане на твърдение и доказване, установяващо действителни правоотношения по задължаване за чуждо задължение, може да има разрешаване на правен въпрос, свързан с наличие на основание за издаване на записа на заповед. При липса на такова разрешение във въззивното решение не съществува общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Липсата на общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не може да обуслови разглеждането на допълнителното сочено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Още повече, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е обосновал основанието „точно приложение на закона и развитие на правото“. Няма анализ на нормите, които според касатора се нуждаят от тълкуване, според действителния им смисъл или се нуждаят от осъвременяване.
По отношение на въпроса, посочен в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че въпрос като посочения не е разрешаван от въззивния съд. Отношенията между делегат (трето за правоотношението лице) да се задължи спрямо кредитора на длъжника (делегатаря) не са релевирани. Липсва идентичност между разрешения по делото материалноправен въпрос и пасивната делегация. Както бе посочено и по-горе общото и евентуално възражение на ответниците не е въвеждано в предмета на спора посочения въпрос. В т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е предвидено, че поставеният от касатора въпрос, следва да е включен в предмета на спора и да е разгледан от въззивния съд и да е обусловил изводите му. При липса на въведен в спора чрез възражение на такъв предмет, не може да се установи общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поради липса на общо основание не следва да се разглежда и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
По отношение на въпроса в т. 3 от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК въззивният съд не е разглеждал поставения въпрос. Съдът е приел, че релевантни са фактите и обстоятелствата, включени в предмета на спора. Касаторите като издатели на записа на заповед, се опитват да обусловят, че е налице нареждане на трето лице да се задължат да престират дължимото на поемателя по записа на заповед, на основание каузално правоотношение. Такъв материалноправен въпрос по делото не е разрешаван. Въззивният съд е приел, че липсва посочване на факт и обосноваване на възражение, което да доказва връзка между менителничното правоотношение и каузалното правоотношение между трети лица. В този смисъл въпросите за удовлетворяване на вземане на поемателя на записа на заповед не са разглеждани от въззивния съд. В този смисъл липсва разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решението по делото. Правоотношенията между доставчик и купувач, които са обезпечени с банков кредит и тегленето на банкова гаранция от доставчика, е прието, че не следва да се разглеждат, тъй като не са въведени в спора по правоотношението, основано на запис на заповед, издаден от касаторите в полза на поемателя като доставчик на стока на трето лице. В този смисъл не е разрешаван от въззивния съд въпрос като формулирания в т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК. При липса на общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не следва да се разглежда соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
По отношение на въпрос 4, поставен в изложението, за който е посочен допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че възраженията за привидност и липса на съгласие като основания за нищожност по чл. 44 вр. чл. 26, ал. 1 ал. 2 пр. 2 и пр. 5 от ЗЗД не могат да са теоретично въведени в предмета на спора. Разглеждането на възражения на посочените правни основания изисква посочването на конкретни факти, с които нормата свързва соченото основание. Само по себе си приложението на правилата за договорите към едностранните сделки на основание чл. 44 от ЗЗД следва пряко от закона. Но това приложение има правно значение само тогава когато възражението с конкретно посочване на факти е включено в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено и в анализа на посочения първи въпрос релевантни за спора при заявен иск по чл. 422 от ГПК са тези факти и обстоятелства, които са въведени в предмета на делото. Въззивният съд не е разгледал посочените въпроси и изводите му не са обусловени от отговора на посочените от касатора въпроси. Ето защо липсва общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поради липса общо основание не следва да се разглежда и допълнителното основание за допускане на решението до касационно обжалване.
При този изход на спора следва на основание чл. 78, ал.3 от ГПК следва да се уважи искането на ответника [фирма] , Германия да му се заплатят направените по делото разноски. Установява се, че е заплатено от [фирма] на адвокат Н. К. адвокатско възнаграждение в размер на 2 972,86 лв, за което се установява, че е потсъпило по банковата сметка на Н. К. от представеното извлечение от банкова сметка, издадено от [фирма].
По всички изложени съображения, Върховният касационен съд на Р България, Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 215 от 02.02.2015 г. по т.д. 2717/14 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОСЪЖДА А. В. А., ЕГН [ЕГН] и Л. Н. А., ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място], [улица], вх. В, ет. 2, ап. 23 да заплатят на [фирма], ФР Германия, М., Д. 8, 48324, З. сумата от 2 972,86 лв направените разноски по делото, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.