О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 10.02.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 2020 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ш. срещу решение № 787 от 19.04.2016г. по гр.д. № 3563/2015г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 4063 от 10.06.2015г. по гр.д. № 3638/2012г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от касатора срещу ЗК [фирма] иск с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 40 000 лева, представляващо претърпени имуществени вреди.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Ответникът ЗК [фирма] представя отговор, в който излага аргументи липсата на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че липсва пряката причинна връзка между понесените щети и застрахователното събитие. Не е установено при условията на пълно и главно доказване, че причиняването на щетите е настъпило на мястото и по начина, посочен от ищеца в декларираните пред застрахователя обстоятелства и описани в исковата молба. За изясняване механизма на произшествието пред първата инстанция са изслушани три експертизи, като последните две от тях са в разширен състав. Две от тези експертизи /единична и в разширен състав от три вещи лица/, както и едно от вещите лица в повторната разширена експертиза категорично изключват декларираният механизъм на произшествието да кореспондира с констатираните увреждания по двата леки автомобила, а от там и настъпването им по описания в исковата молба начин. Твърдението, че липсва съприкосновение между двата автомобила се обосновава с липсата на обичайните след удара следи от боя по автомобилите. Заключението на двама експертите в разширената експертиза, които допускат настъпването на удара по начина описан в протокола за ПТП, не са кредитирани от решаващия състав, като недостатъчно конкретни относно т.нар. „вторични удари“ – кои детайли на автомобилите са осъществили контакт и какви деформации са настъпили. С оглед на това, въззивният съд е възприел заключенията на другите експерти, които категорично изключват описания в протокола за ПТП механизъм да кореспондира с документираните увреждания по автомобилите. Съдът правилно не е кредитирал и показанията на свидетеля Г. И., поради липсата на последователност и яснота относно последвалия друг удар от автомобил, за участието на който липсва отразяване в протокола за ПТП, като е взета предвид вероятността свидетелят да е заинтересован като участник в същото ПТП. Представено пред въззивната инстанция влязло в сила наказателно постановление, с което е ангажирана административно-наказателната отговорност на водача Г. И. не е взето предвид при разрешаването на спора, тъй като не попада в хипотезата на чл.300 ГПК, поради което няма обвързваща за гражданския съд сила.
С оглед на горното, въззивният съд е приел от фактическа страна, че времето, мястото и механизма на настъпване на застрахователното събитие не са такива, каквито са описани от ищеца, въз основа на което е извел правото на застрахователя по чл.211, т.2 КЗ /отм./ да откаже изплащането на претендираното застрахователно обезщетение. Посочено е, че задължението на застрахования по договора за застраховка да изложи достоверните обстоятелства за настъпването на застрахователно събитие следва от клаузата на т. 6.3, б. „д“ от Общите условия на ЗК [фирма] за застраховка „Каско“, които са част от застархователния договор на осн. чл. 186, ал.1 КЗ и съобразно писмено изявление на застрахования в текста на застрахователната полица, че е запознат с тях и ги приема. Направен е извод, че с декларирането на недостоверни данни за настъпилото застрахователно събитие, застрахованият не е изпълнил тази клауза от общите условия. Решаващият състав е счел, че с това е изпълнена първата от кумулативно предвидените в чл. 211, т.2 КЗ предпоставки за отказ да се изплати застрахователно обезщетение, а също и че следва да се приеме за осъществена и втората предпоставка по чл. 211, т.2 КЗ – неизпълнението на задължението на застрахования да изложи достоверните обстоятелства за настъпването на застрахователното събитие е значително, с оглед интереса на застрахователя. Прието е, че точното установяване на времето, мястото и механизма на причиняването на вредите на застрахованото имущество е от съществено значение за преценката за наличие или липса на основание за заплащане на застрахователно обезщетение. Достоверността на предоставената от застрахования информация дава възможност н застрахователя да прецени възникнало ли е право на застрахователно обезщетение и налице ли са клаузите от Общите условия за неговото намаляване или отказ от изплащане. С оглед на това изпълнението на задължението на застрахования да предостави достоверна информация за застрахователното събитие е от съществено значение за осъществяване на дейността на застрахователя. С оглед изложените съображения, въззивната инстанция счела, за неоснователна претенцията на ищеца, тъй като ответникът е упражнил надлежно правото си по чл. 211, т.2 КЗ /отм./
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси: /1/ В какво се състои материалната доказателствена стойност/сила на протокола за ПТП и на влязлото в сила наказателно постановление и задължителни ли са те за гражданския съд в конкретния случай? Правилно и законосъобразно ли е решение на съда, което пренебрегва тази доказателствена сила?; /2/ Може ли гражданският съд, сезиран с иск за обезщетение на имуществени вреди (по каско застраховка) да се произнася като наказателен съд и да твърди в решението си наличие на застрахователна измама, на основание чл. 211, т.2 КЗ /отм./? Правилно и законосъобразно ли е това решение?; /3/ Допустимо ли е съдът да се произнася свръхпетитум и извън правомощията си като граждански съд по въпроси, по които не се представят доказателства? Правилно и законосъобразно ли е такова съдебно решение?; /4/ Може ли граждански съд да се произнася по въпроси, които касаят компетентността на наказателния съд по отношение на възникването на застрахователното събитие? Правилно и законосъобразно ли е такова решение?; /5/ Задължително ли е и обвързва ли съда влязлото в сила наказателно постановление, относно установеното в него за механизма на ПТП, деянието, дееца и виновността?; /6/ Правилно и законосъобразно ли е решение, при което съдът произнесъл решението не е спазил /не се е съобразил/ с установената обвързваща доказателствена сила на протокола за ПТП и на влязлото в сила наказателно постановление?; /7/ Правилно и законосъобразно ли е решение, при произнасянето на което са игнорирани и приети за ирелевантни официални документи, издадени от надлежен орган /протокол за ПТП, АУАН и НП/, както и свидетелски показания, събрани по реда на ГПК?; /8/ Правилно и законосъобразно ли е конституирането на третото лице- помагач след като няма реализирана суброгация /няма плащане/?; /9/ Правилно и законосъобразно ли е да се допускат доказателства по делото, изхождащи от лице, което не е в хипотезата на суброгация? Твърди се, че поставените въпроси са решени в противоречие с Определение № 467 от 29.07.2009г. по т.д. № 424/2009г. на ВКС, II ТО, Определение № 210 от 20.04.2010г. по т.д. № 1040/2009г. на ВКС, II ТО, решение № 110 от 04.09.2013г. по т.д. № 194/2012г. на ВКС, II ТО, решение № 8997 от 23.07.2015г. по адм.д. № 176/2015г. VII отд. на ВАС, ТР № 51 от 29.12.1978 по н.д. № 50/1978г. на ОСНК на ВС, решение № 9199 от 21.06.2013г. по адм. д. № 4753/2013г. на ВАС, решение № 216 от 29.05.1989г. по гр.д. № 156/1989г. на ВКС, V ГО.
Въпроси едно, пет и шест, свързани с доказателствената сила на протокола за ПТП и на влязлото в сила наказателно постановление, въпреки че са обуславящи за спора и покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като не са осъществени наведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Дадените от съда разрешения по тези въпроси са в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, като липсват промени на обществените условия или на законодателството, които да обуславят необходимост от промяната им. Съгласно разяснителната част на т.15 от Тълкувателно решение № 6/ 2012г. от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, понятието „присъда” по см. на чл.300 ГПК е само съдебен акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние. С наказателното постановление, съобразно цитираното от самия касатор Тълкувателно решение № 51/ 29.12.1978г. по н.д. № 50/1978г. на ОСНК на ВС, няма произнасяне относно наличието на престъпно деяние, поради което то не попада в обхвата на приложение на чл.300 ГПК. По въпроса дали протоколът за ПТП като официален свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както е отразено в този протокол, е формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика, вкл. и служебно известна на настоящия състав, материализирана в решение № 24/ 10.03.2011г. по т.д. № 444/2010г. на ВКС, I ТО, решение № 85/ 28.05.2009г. по т.д. № 768/ 2008г. на ВКС, II ТО, решение № 73/ 22.06.2012г. по т.д. № 423/ 2011г. на ВКС, I ТО, решение № 98 / 25.06.2012г. по т.д. № 750 / 2011г. на ВКС, II ТО и решение № 15 / 25.07.2014г. по т.д. № 1506 / 2013г. на ВКС, I ТО. Даденото правно разрешение на въпроса е, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с цитираната задължителна практика, като е приел, че констатациите в протокола отнасящи се не за установените от съставителя му факти, а за направените от него изводи за механизма на ПТП, са оборени от останалите събрани по делото доказателства, вкл. въз основа на приетите експертизи, които са допуснати именно в изпълнение на постановките, залегнали в задължителната практика на ВКС относно начина на установяване на механизма на ПТП. О. по чл.288 ГПК и актовете на административните съдилища не формират практика по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което са неотносими към наведените от касатора основания за допускане на касационния контрол.
Въпроси втори и четвърти от изложението не са относими за спора, тъй като произнасянето на съда е в кръга на компетентността и сезирането му относно фактическия състав на чл.208 КЗ /отм./ и във връзка с направените от ответника възражения, като няма изземване на правомощията или произнасяне на състава като „наказателен съд”. Отговор на въпроса, дали решението е правилно и законосъобразно, съдържащ се във въпроси 2,3, 8 и 9, като относим към правилността на акта, не може да бъде даден във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като основанията за допускане на решението до касация са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК. Липсва и твърдяното във въпрос трети произнасяне на въззивния съд – свръхпетитум, извън неговата компетентност, и по въпроси, за които не са ангажирани доказателства, поради което въпросът дори само на това основание не предпоставя допускането на касационното обжалване.
Седми въпрос също не обуславя допускането на въззивното решение до касация, тъй като не е налице посоченото във въпроса игнориране на доказателства или незачитане на доказателствената им сила. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото и подробно е изложил мотиви, както относно доказателствената им сила, така и кои доказателства кредитира, предвид наличието на противоречия в дадените от вещите лица заключения, съответно между заключенията и свидетелските показания.
Следва да се има предвид, че обуславящият крайния изход на спора е изводът на апелативния съд за осъществяването на състава на чл.211, т.2 КЗ /отм./ и пораждане на право отказ в полза на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение по полицата, във връзка с елементите на който състав обаче няма формулиран от касатора въпрос.
С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, като касаторът следва да заплати на ответното дружество по 100 лева – направените за касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение, определени съобразно чл.78, ал.8 ГПК по чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за плащане на правната помощ.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 787 от 19.04.2016г. по гр.д. № 3563/2015г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА К. Д. Ш., ЕГН [ЕГН], да заплати на Застрахователна компания [фирма] разноски в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.