8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
София, 20.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3945/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 183/24.06.2013 г. по гр. д. № 2164/2011 г. Бургаският окръжен съд уважил предявен от държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областния управител на [населено място], иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като:
– приел за установено по отношение на Общината [населено място], че държавата е собственик на 1 804.94 кв. м. ид. ч., от които 1 799.94 кв. м. сухоземна площ и 5 кв. м. водна площ – вътрешни морски води, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.149, целият с площ от 3 353 кв. м., както и на 341.24 кв. м. ид. ч., от които 30.24 кв. м. сухоземна площ и 311 кв. м. водна площ – вътрешни морски води, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.148, целият с площ от 387 кв. м., двата имота съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2007 г., и общината е осъдена да предаде на собственика им владението на описаните имоти;
– приел за установено по отношение на [фирма] [населено място], че държавата е собственик на 956.83 кв. м. ид. ч., от които 717.83 кв. м. сухоземна площ и 239 кв. м. водна площ – вътрешни морски води, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.151, целият с площ от 1 330 кв. м., съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2007 г., и осъдил ответника да предаде на собственика му владението на описания имот;
– приел за установено по отношение на [фирма] [населено място], че държавата е собственик на 291.59 кв. м. ид. ч., от които 151.59 кв. м. сухоземна площ и 140 кв. м. водна площ – вътрешни морски води, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.147, целият с площ от 511 кв. м. съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2007 г., и осъдил дружеството да предаде на собственика му владението на описания имот;
– отменил акт за частна общинска собственост № 320/09.07.2002 г.
С решение № 51 от 13.05.2016 г. по в. гр. д. № 205/2015 г. Бургаският апелативен съд:
1. обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отменен като неверен акт за частна общинска собственост № 320/09.07.2002 г. и прекратил производството по делото;
2. отменил частично първоинстанционното решение и отхвърлил исковете:
– за разликата над 1 014.63 кв. м. ид. ч. до 1 804.94 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 67800.505.149, и над 30.24 кв. м. ид. ч. до 341.24 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 67800.505.148, срещу община [населено място];
– за разликата над 402 кв. м. ид. ч. до 956.83 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 67800.505.151, срещу [фирма] [населено място] и
– за разликата над 151.59 кв. м. ид. ч. до присъдените 291.59 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 67800.505.147, срещу [фирма] [населено място].
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалба както от ищеца по делото – държавата, така и от ответниците – Общината [населено място], [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място].
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което не попада в изключенията от касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и са допустими.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Делото е за втори път във Върховния касационен съд, след като с решение № 23/10.07.2015 г. по гр. д. № 4642/2014 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., първоначално постановеното въззивно решение е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
І. Държавата е обжалвала въззивното решение в отхвърлителната част на исковете. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:
1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност;
2. може ли да бъде обект на съсобственост между държавата и частноправен субект имот, представляващ изключителна държавна собственост;
3. длъжен ли е съдът да изложи мотиви за причините, поради които не уважава част от иска при положение, че в мотивите на решението е прието, че ищецът притежава права дори в по-голям размер от завения обем.
При обосноваване на първия въпрос касаторът твърди, че въззивният съд изцяло е пренебрегнал съдържанието на претенцията на държавата, която касае както сухоземна територия, така и водни площи, игнорирал е заключението на комплексната експертиза, приета в първоинстанционното производство, и писмените доказателства, и е кредитирал, и то при неправилна интерпретация, становището на вещите лица във въззивната инстанция, като е приел за оборено твърдението части от имотите, предмет на иска, да съдържат водни площи. Счита, че по този начин съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с представени към изложението решения по чл. 290 ГПК, според които съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение и кои приема за установени, фактическите констатации и правните изводи на съда.
Поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика. От мотивите към обжалваното решение се установява, че съдът е изложил съображения защо приема за опровергано твърдението за наличие на водни площи, като се е позовал на вещите лица, според които при всички графични измервания на отделните кадастрални планове настъпилите в бреговата ивица промени се дължат на засипвания, увеличаващи сухоземната част, така че се касае за усвоена водна площ, а не за част от вътрешните морски води; обсъдил е и корекцията на границите на имот № 67800.505.96 /от който произхождат четирите спорни имота/ със заповед № 18-8802/11.06.2014 г., при която от имота се отнемат 347 кв. м.; съобразил е данните за усвоената от морето площ от 793 кв. м., показана в плана като имот № 1795 от 641 кв. м., а останалата част – частично отнета от морето и попадаща в друг имот. Отделно от това, съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По тези съображения следва да се приеме, че по първия поставен въпрос касационно обжалване не може да се допусне.
Във връзка с втория въпрос касаторът твърди в изложението, че при определяне собствените на държавата идеални части от процесните имоти, съдът, в противоречие със събраните по делото доказателства, не е обсъдил и взел предвид факта за наличие на водни площи, а в два от имотите – и усвоени площи, представляващи изключителна държавна собственост; че при определяне частта на всеки от съсобствениците следвало да изключи от общата площ на имотите, водните площи – вътрешни морски води и усвоените от морето територии. Поставеният въпрос не съответства на тази обосновка; той не съответства и на искането, заявено с исковата молба и последвалите изменения и уточнения на иска, а именно ищецът – държавата да бъде признат за собственик на идеални части от поземлени имоти, всеки от които включва в площта си както сухоземна, така и водна площ. При това положение въпросът не обосновава наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос касае определения от въззивния съд размер на притежаваните от държавата идеални части от всеки от процесните имоти. Видно от касационната жалба, касаторът счита за правилен подхода на съда при определяне частите на съсобствениците в съсобствен имот, а именно – съотношението между правата им и площта на целия имот към момента на възникване на съсобствеността. Това е станало с първата продажба по н. а. № 190/1999 г., когато [фирма] – непряк праводател на ответника [фирма], е закупило 8 730 кв. м. терен, ведно с построени в него сгради. Съобразно площта на имот № 532 /по плана от 1989 г./ – 12 518 кв. м., съдът е определил правата на приватизационния купувач на 8 730/12 518 ид. ч., като същите запазват размера си, независимо от последвалите корекции на имота с последващите кадастрални планове и кадастрални карти, защото за тях не е установено друго правно положение относно собствеността. Макар да приема така приетото процентно съотношение, касаторът сочи, че съдът не е изложил мотиви къде – в кои имоти, се намират всичките собствени на държавата 3 788 кв. м. ид. ч., при присъдени съобразно заявеното искане 1 598.46 кв. м. ид. ч. /и признати общо 1 6889.25 кв. м. ид. ч./, което води до необоснованост на постановения съдебен акт и препятства правото на защита на страните в процеса. Въпросът не е свързан с предмета на делото и поради това не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съдът е длъжен да отговори в рамките на заявеното искане, а в случая то е да определи правата на ищеца в спорните имоти, което е и сторил, и не е бил длъжен да определя местонахождението на останалата част от притежаваното от него право на собственост.
ІІ. Общината [населено място] е обжалвала въззивното решение по уважения срещу нея иск за собственост и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя на първо място въпроса: как следва съдът да определи предмета на правен спор и следва ли решаващият състав да се произнесе по твърденията на ответника /в случая [община]/ за това, че върху процесния /в случая държавен/ имот попада терен, отреден по ЗРП за автогара, ако и в представения от ответната страна титул за собственост /А./ да е описан имот, различен от този, който ищецът /държавата/ заявява като обект на спорното право – поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.
Въпросът изхожда от предпоставката, че при определяне предмета на правния спор въззивният съд е изходил не от твърденията на ищеца, който обосновава претендираното право на собственост върху имот, предмет на акт за държавна собственост № 24/1950 г., а от акт № 320/2002 г., с който за общински е актуван имот с площ от 2 700 кв. м. като част от имот № 1751. Тя, обаче, не е налице, поради което и не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Изясняване местоположението на имота с площ от 2 700 кв. м. е част от спорния по делото предмет, а не от индивидуализацията на претендираните от ищеца имоти. То е било наложително с оглед правното твърдение на ищеца, че част от бившия държавен имот, която е предмет на акта от 2002 г., не е станала общинска собственост, тъй като не са били налице предпоставките на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, посочен като правно основание за съставяне на акта.
Вторият въпрос е: следва ли съдът при изграждане на своите крайни изводи и при постановяване на своето решение да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа се поради противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І-во г. о.
Относими към този въпрос са оплакванията в касационната жалба по т.т. 2.1, 2.2 и 2.3. Според т. 2.1 не е съобразена първата изслушана от апелативния съд съдебно-техническа експертиза на инженер-геодезист М. М. и приложение № 2 към него. Тази експертиза обаче /като част от комплексната експертиза, изготвена заедно с вещото лице арх. М. С./, не е приета по съображения, че заключението съдържа множество неизяснени въпроси – определение № 19/11.01.2016 г. на л.л. 116-117 по гр. д. № 205/2015 г. на Бургаския апелативен съд. Заменена е с нова експертиза с вещи лица арх. В. Д. и инж. Д. Д., на които е възложено да работят по допуснатите от съда задачи. Ето защо неприетото заключението не би могло да бъде обсъждано и поставяно в основата на съдебния акт по делото. Обясненията на експертите в съдебното заседание на 13.04.2016 г., че „… плановете припокриват едни и същи места и графично този паркинг /към автогарата/ попада върху тази територия, която е била описана в стария акт за държавна собственост от 1950 г. …”, според касатора не са съобразени от съда и те съставляват т. 2.2 от оплакванията в касационната жалба. Изявлението на вещите лица не може да се тълкува само за себе си, а във връзка със заключението, според което имотът по акт от 1950 г. попада в няколко имота, но предвиждането за паркинг към автогарата е извън имотите, предмет на спора. Оплакването по т. 2.3 е за това, че съдържанието на самия акт за общинска собственост, във връзка с посочените в него граници, било преценено от съда неправилно. Тъй като в акта като граници на частта от 2 700 кв. м. са посочени границите на имот № 1751, от който актуваната площ е само част, то само на база записа в акта не могат да се направят самостоятелни изводи по въпроса за местонахождението на предвидената по плана автогара, към каквото са насочени оплакванията по т. 2. В обобщение на всичко изложено, не съществува основание да се приеме, че при изясняване на посочения спорен въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с представената от касатора задължителна съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е: задължителни ли са за въззивния съд при повторното разглеждане на делото указанията на ВКС, дадени в съответното отменително решение, и следва ли въззивният съд да допусне направени от страните доказателствени искания за установяване на онези факти, за които е дал указания ВКС – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е подкрепено с позоваване на решение № 740/26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Въпросът е обоснован с отказ на съда да допусне изслушването на поискана от касатора експертиза за установяване разположението на проектираната автогара, съобразно указанията в отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото. Действително, зададените от ответната община въпроси не са били поставени на вещите лица така конкретно, но това не е равнозначно на процедиране в противоречие със задължителната съдебна практика /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, защото те са част от по-общите въпроси по т.т. 4 и 8, формулирани в задачата на експертизата с определение № 19/11.01.2016 г.
Последният четвърти въпрос се състои от две части:
1. Кой е релевантният момент, към който следва да се преценява наличието на предпоставките по пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА и на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС: моментът на влизането в сила на цитираните норми или моментът на съставянето на съответния акт за общинска собственост;
2. Приложими ли са разпоредбите на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА и на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС и може ли общината да придобие собствеността върху такива имоти, които попадат в приложното поле на цитираните норми, но в които държавата е само съсобственик.
Касаторът твърди, че не е открил съдебна практика на ВКС по тези въпроси, но същите са от съществено значение за правилното тълкуване и прилагане на материалния закон и поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поддържаното основание не е налице по първата част на въпроса, защото нормата на закона е ясна и е приложена от въззивния съд според точния й смисъл и сьдебната практика по приложението й, а именно предпоставките за трансформиране на държавната собственост в общинска са преценявани от съда към момента на влизане в сила на закона-пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, и само при кумулативно наличие на законовите изисквания възниква правото на собственост на съответната община, което пък обосновава съставянето на акт за общинска собственост. Нормата на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА е счетена за ненамираща приложение в случая, тъй като теренът е индивидуалициран единствено по площ с посочване на границите на целия имот, от който той е част, и отсъства посочване на реализираното мероприятие, обект или съоръжение така, както са изброени в пар. 7.
Втората част на въпроса е намерила обосновката си в неправилно тълкуване на част от мотивите към въззивното решение. След като е обсъдил липсата на предпоставките на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА и пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, съдът е заключил, че [община] не е придобила на законно правно основание 2 700 кв. м. ид. ч. от имот пл. № 1751 по кадастралния план на града от 1989 г. и той е запазил принадлежността си към държавата като част от държавния имот, описан в А. № 24/1950 г., съобразно правата й на съсобственост в имот пл. № 1751, защото към 2002 г., когато е съставен актът за общинска собственост, държавата не е вече изключителен собственик на целия имот. Заключението, че „… когато е съставен актът за общинска собственост, държавата не е вече изключителен собственик на целия имот…”, се отнася към правата на държавата, която по причина на проведена приватизация и последващи сделки не е едноличен собственик на бившия държавен имот. То не означава, че разпоредбите на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА и на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС са неприложими за имоти, в които държавата е само съсобственик, в какъвто смисъл това съждение е изтълкувано от касатора. Ето защо тази втора част на четвъртия въпрос не може да обоснове общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
ІІІ. [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] са обжалвали решението относно уважената част на претенцията и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставили въпросите:
1. по приложението на чл. 294 ГПК:
– при връщане от касационната инстанция на делото за ново разглеждане, разполага ли въззивният съд с правомощия служебно да събира доказателства относно факти и обстоятелства, по отношение на които касационният съд е приел, че са установени по делото;
– при формирането на различни изводи относно фактическата страна на спора, от тези на първоинстанционния съд, длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе със самостоятелен отменителен и отхвърлителен диспозитив по отношение на онази част от ищцовата претенция, съобразно приетото за установено в хода на новото въззивно производство.
Въпросите са поставени във връзка с мотивите към отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото за основателност на исковете на държавата по отношение на частите от имотите, заети от водни площи, и във връзка с твърдението на касаторите за липса в диспозитива на въззивното решение на изрично произнасяне по основателността на предявените искове в частта им, касаеща водните площи, въпреки наличието на такъв извод в мотивите към обжалвания съдебен акт.
Правен интерес от поставяне на първия въпрос има ищецът, а не ответниците по иска. Липсата на отхвърлителен диспозитив за водните площи е съответна на приетото в мотивите към обжалваното решение, че такива не са включени в имотите, предмет на спора. Като поставени при липса на правен интерес и в несъответствие на данните по делото, двата въпроса не покриват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.
2. по приложението на чл. 235, ал. 3, чл. 175 и чл. 237 ГПК:
– когато в хода на въззивното производство се установи настъпването на нови факти и обстоятелства, свързани с промяна в площта, границите, конфигурацията и местоположението на спорните имоти съгласно кадастралната карта, възникнали след предявяването на иска, по искане и съгласие на всички страни в процеса, следва ли въззивният съд да остави исковата молба без движение, като укаже на ищеца да индивидуализира своята претенция съобразно настъпилото с негово участие изменение на кадастралната карта;
– проведеното по реда на ЗКИР производство за изменение на кадастралната карта в хода на спорното гражданско производство, инициирано от ответниците по делото и при участието на ищеца, с цел удовлетворяване на ищцовата претенция, следва ли да се счита за признание на иска и длъжен ли е съдът да съобрази своя съдебен акт с обстоятелствата, сочещи на извънсъдебно разрешаване на спора.
Въпросите са поставени във връзка с довода за проведена процедура по изменение на кадастралната карта с цел освобождаване на заснетите като сухоземна територия водни площи, чрез което спорът за собственост по отношение на акваториалната територия на практика бил решен извънсъдебно и като резултат спорната сухоземна територия е отразена върху кадастралната карта като нови имоти с нови граници, местоположение, конфигурация, площ и нови кадастрални идентификатори.
Д. за наличие на нови кадастрални единици следва да се разгледа от аспект допустимост на обжалваното решение, защото ако търсеният имот не е индивидуализиран съобразно актуалния му статут, исковата молба би била нередовна, а това е пречка да се постанови допустимо съдебно решение. В случая с оглед данните по делото следва да се приеме, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо.
Обектът на спорното право се индивидуализира от ищеца в исковата молба. Когато искът е за собственост на недвижим имот, индивидуализацията включва посочване на местонахождение, граници, градоустройствен статут, площ. В разглеждания случай при предявяване на исковата молба имотите са индивидуализирани съобразно изменението на кадастралната карта и кадастралните регистри по заповед № КД 14-02-573/20.04.2010 год. на началника на С.-Б., представляват такива с идентификатори 67800.505.147, 67800.505.148, 67800.505.149 и 67800.505.151 и това е била актуалната им индивидуализация към посочения момент. Извършеното впоследствие изменение на кадастралната карта е без участието на ищеца – държавата, и макар да е довело до формиране на нови кадастрални единици, не може да послужи като основание да се приеме исковата молба за нередовна, нито да се разглежда като признание на иска, както считат касаторите.
3. Във връзка с оплакванията за неправилност на изводите при индивидуализация на имотите, предмет на спора, са поставени въпросите:
– при отсъствието на кадастрален и регулационен план или друг картен материал, по който да е отразен имотът, идеална част от който се претендира, както и при отсъствието на материализирани на терена граници, допустимо ли е неговото местоположение, конфигурация и граници да бъдат установявани с помощта на вещи лица на базата на предположения;
– когато претенцията на ищеца е за идеална част от един цял имот, за изследване на предпоставките на пар. 42 от ЗИД на ЗОбС следва ли същата да бъде индивидуализирана, като се посочат точните граници на частта от имота, за която се твърди, че не са или че са налице предпоставките на пар. 42;
– когато претенцията на държавата – ищец е за идеална част от един имот, с оглед изследване наличието на предпоставките на пар. 42 от ЗИД на ЗОбС, следва ли да бъдат обследвани градоустройствените отреждания за целия имот съгласно легитимиращия държавата като собственик акт за държавна собственост или само за претендираните идеални части от него.
По първия въпрос е налице трайна съдебна практика, включително и задължителна /напр. решение № 672/10 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, І-во г. о./, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и съобразно всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. За индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица за проследяване на отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. По този начин е процедирано и в разглеждания случай, като вещите лица са се запознали с приложените по делото документи, прегледали са всички налични планове в общината и в областната администрация – а това са плановете от 1955, 1965, 1989, 2001 г., кадастралната карта от 2007 г. и измененията й, и са съобразили нанесените трайни ориентири – сгради, улици, дървесна растителност, извършили са справки в Агенцията по кадастъра, както и оглед на място. Изготвеното от вещите лица заключение е възприето от въззивния съд като компетентно и обосновано. Наличието на задължителна съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за приложението на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС е въведен във връзка със съставения от ответната община акт за общинска собственост. Като ползващ се от този акт, ответникът е този, който следва да въведе обстоятелствата, съставляващи основанието за съставяне на акта, като посочи къде е разположен този терен, който към момента на влизане в сила на закона твърди да е бил отреден по плана за обществени и благоустройствени мероприятия на общината. Задължение за индивидуализация на този терен ищецът няма, поради което поставеният втори въпрос не е свързан с предмета на делото и не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Тази предпоставка не е налице и по третия поставен въпрос, който е поставен в противоречие на данните по делото – за разрешаване на възникналия спор за собственост са изследвани градоустройствените отреждания за целия имот, а не само за претендираните от държавата идеални части от него.
С оглед изхода на спора, разноските следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 51 от 13.05.2016 г. по в. гр. д. № 205/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: