О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 09.05.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 387 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 125184 от 02.10.2017 г., подадена от А. К. З. чрез адвокат А. М. от САК против определение № 22204 от 30.08.2017 г., постановено в з.з.24.08.2017 г. по в.ч.гр.д.№ 5486/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ състав. С въззивния акт е потвърдено определение № 76685 от 29.03.2017 г. по гр.д.№ 56687/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав, с което е върната исковата молба и производството е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Препис от частната касационна жалба е връчен на ответника по иска и по касация К. П. З., който не е депозирал отговор.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С атакуваното определение въззивният съд е съобразил, че производството по гр.д.№ 56687/2016 г. на СРС, 128 състав е образувано по предявен на 10.10.2016 г. от А. К. З. срещу К. П. З. положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот. С разпореждане от 17.01.2017 г. е даден 1-месечен срок за вписване на исковата молба, което е съобщено на пълномощника на ищцата на 20.02.2017 г. Указанието не е изпълнено, като на 20.03.2017 г. е постъпила молба с искане за удължаване на срока, оставено без уважение с определение от 27.03.2017 г. по съображения, че още на 14.10.2016 г. е изготвено придружително писмо за вписване на исковата молба, като обстоятелството дали ищцата е освободена от държавна такса за исковото производство е ирелевантно за вписването предвид указанията, дадени с т. 10 от ТР № 7/2012 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед бездействието на ищцата да изпълни указанията за вписване на исковата молба, въззивният съд е приел, че на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и при съблюдаване указанията по ТР № 3/2010 г. по тълк.д.№ 3/2009 г. на ВКС, ОСГК правилно районният съд е постановил връщане на исковата молба и прекратяване на производството по гр.д.№ 56687/2016 г. на СРС, 128 състав. В заключителната част на обжалваното определение е отбелязано, че въззивният съд не изключва възможността с инициираното производство да се преследват последиците на симулиран процес, доколкото страните по делото са дъщеря и баща, като ответникът е признал иска преди даване ход на исковата молба и връчването й за отговор.
Допускането на касационното обжалване се иска с довод за недопустимост на въззивното определение и очевидна неправилност, както и по формулирани питания, а именно: относно възможността въззивният съд да въвежда други фактически основания за връщане на исковата молба и съставлява ли такова съмнението за симулиран процес (с довод за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); относно задължението на съда да оказва съдействие на страните (с довод за противоречие с Определение № 53 от 20.01.2011 г. по ч.т.д.№ 872/2010 г. на ВКС, І т.о.); относно задължението на съда да даде пълни и точни указания (с довод за противоречие с Определение № 438 от 27.06.2013 г. по ч.т.д.№ 2134/2013 г. на ВКС, І т.о.); относно задължението на съда да даде ново указание за вписване на исковата молба, след като не е уважено искане за издаване на съдебно удостоверение (с довод за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и допустимо ли е въззивният съд да пристъпи към решаване на предявената частна жалба, без преди това да реши искането за освобождаване от внасяне на държавна такса (с довод за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Касационното обжалване не следва да се допуска по следните съображения:
Доводът за недопустимост на въззивното определение се обосновава с твърдението, че въззивният съд е разгледал частната жалба срещу определение № 76685 от 29.03.2017 г. на СРС, 128 състав, без преди това да се е произнесъл по искането на А. К. З. за освобождаването й от задължението да внесе държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на СГС. Видно от материалите по делото, твърдението е неоснователно. С разпореждане от 24.08.2017 г., обективирано върху подадената от З. молба вх.№ 81555 от 16.06.2017 г., СГС се е произнесъл по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, като го е удовлетворил. Този му акт, като позитивен за страната, не подлежи на обжалване, респ. – и на съобщаване. Доколкото въззивният съд се е произнесъл след надлежно сезиране и в рамките на същото, въззивното определение е процесуално допустимо. Изложеното означава още, че последният от формулираните в изложението на касационните основания въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. Последното важи и по отношение на първия от въпросите в изложението, защото изложените в заключителната част на обжалваното определение разсъждения не съставляват решаващ мотив и не са обусловили извода на СГС за произнасяне на СРС в съответствие с чл. 129, ал. 3 ГПК.
С Определение № 53 от 20.01.2011 г. по ч.т.д.№ 872/2010 г. на ВКС, І т.о. е даден отговор на процесуалния въпрос относно правомощията на съда, когато констатира неточно изпълнение на дадено от него указание за редовност на жалбата и в частност неизпълнение на указание държавната такса да бъде внесена по сметка на съда, който ще разгледа жалбата. Изводът за незаконосъобразност на обжалваното пред ВКС определение е основан на констатацията, че в определения срок страната е предприела действия в изпълнение на указанията и е представила документ за внесена държавна такса, с оглед на което е прието, че е следвало да се дадат допълнителни указания относно съда, по сметка на който следва да бъде внесена таксата. Изложените в цитирания акт съображения по приложението на чл. 7, ал. 1 ГПК са неотносими към разглеждания случай, в който исковата молба е върната при липса на каквито и да е доказателства за обективно предприети действия в изпълнение на указанието за вписване на исковата молба. Ето защо по отношение на втория въпрос от изложението отсъства допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С Определение № 438 от 27.06.2013 г. по ч.т.д.№ 2134/2013 г. на ВКС, І т.о. е даден отговор на процесуалния въпрос дали непредставянето в указания срок на вписан препис от исковата молба представлява основание за връщането й по чл. 129, ал. 3 ГПК, когато това задължение не е указано на ищеца, а исковата му молба е вписана в този срок. В настоящия случай не се установява исковата молба да е била вписана в указания от съда срок, поради което даденото с Определение № 438 от 27.06.2013 г. тълкуване на закона е неотносимо към разглеждания казус и не обосновава наличието на основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В разглеждания случай касаторът не е обосновал с какво произнасянето по четвъртия въпрос от изложението би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. По тази причина следва да се приеме, че отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Липсва и основанието за допускане касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 2 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г.), тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидната му неправилност – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост. Определението е постановено в съответствие със задължителната практика, обективирана с ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д.№ 3/2009 г. на ВКС, ОСГК, което изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 22204 от 30.08.2017 г., постановено в з.з.24.08.2017 г. по в.ч.гр.д.№ 5486/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: