О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 840
София, 13.06.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни двехиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 393/2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Ц. Т. М. ЕГН [ЕГН] от [населено място], с юридическа правооспособност, против въззивно решение на Софийски градски съд, ІV „г” състав № 5873/9.11.2011 г., постановено по гр. д. № 8516/2011 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, 72 състав от 16.05.2011 г. по гр. д. № 34389/2010 г., с което са отхвърлени предявените от Ц. Т. М. против Застрахователна компания „Български имоти”, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по посочени в 5 пункта правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Р. № 341/26.04.1995 г. на ВКС по гр. д. № 1627/94 г., ІІІ г. о.; Р. № 1440/3.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 974/03 г., ІІІ г. о.; Р. № 1678/1.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 570/99 г., ІІІ г. о. и Р. № 461/17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г., ІІІ г. о. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото във връзка и с измененията в Кодекса на труда, касаещи допълнителните условия за някои трудови правоотношения – раздел VІІІа-надомна работа и раздел VІІІб – работа от разстояние.
За ответника по касация Застрахователна компания [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адвокат А. П. жалбата е оспорена като недопустима до касационно разглеждане и неоснователна по съображения, изложени с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение констатира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
От 17.11.2005 г. между страните е сключен трудов договор, по силата на който ищцата е заемала длъжността „технически сътрудник” към „Правен отдел” на дружеството-работодател. Със заповед № Л 226/22.03.2010 г. на ищцата е наложено дисциплинарно уволнение за извършени системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неявяване на работа на 11.03.2010 г. и закъснения за работа на 2, 3, 4, 5, 8, 9, 10, 11, 12, 15, 16, 17.02.2010 г., 12, 15, 16 и 17.03.2010 г.
Твърдението на ищцата-касатор за неизпълнена от работодателя в съдебния процес доказателствена тежест за установяване нарушения на трудовата дисциплина, извършени от нея на посочените в заповедта за уволнение дати не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Доказано е по делото, че ищцата е нарушила трудовата дисциплина с многократно закъснение за работа и неявяване на работа на 11.03.2010 г. Закъсненията за работа са безспорно установени със справка от „Система за достъп и контрол на работното време”, данните от която кореспондират с показания на свидетел Г..
По първия правен въпрос „Допустимо ли е в индивидуалния трудов договор страните да уговарят работно време, различно от установеното с П. на предприятието” въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. С приложените към изложението решения на ВКС липсва произнасяне по този въпрос, следователно, те са неотносими. Въззивният и първоинстанционен съдебни състави са обсъдили твърдението на ищцата-сега касатор, че работното й време е сумирано, следователно, тя не е закъснявала за работа и правилно са приели, че това обстоятелство не се установява по делото нито от съдържанието на сключения между страните трудов договор, нито от допълнителните споразумения към него.
По втория въпрос „Сумираното изчисляване на работното време вид работно време ли е или е форма за изчисляване на работното време” въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно нормите на Кодекса на труда, уреждащи правилата за работното време с трудовия договор не може да бъде определено сумирано отчитане на работното време. Видовете работно време са три – работно време с нормална продължителност /пълно/; непълно работно време и намалено работно време. Понятието „сумирано работно време” изразява формата /начина/ на изчисляване на работно време при сменен режим на работа, при който продължителността на отделната смяна може да надхвърля 8 часа, но общото работно време в рамките на периода на сумиране, разделено на работните дни в месеца не трябва да надхвърля 8 часа на ден. Уговореното в трудовия договор между страните работно време „40 часа седмично” означава, че страните по трудовото правоотношение са уговорили работно време с нормална продължителност, което съгласно чл. 142, ал. 1 КТ се изчислява подневно, а не сумирано. Сумираното изчисляване на работното време съгласно чл. 142, ал. 2 КТ е изключение от правилото за подневно изчисляване и може да бъде въведено само едностранно от работодателя за определен срок и при определени предпоставки.
Третият въпрос „Каква е формата на изчисляване на работното време, когато то е уговорено като работно време с променливи граници” е фактически, а не правен въпрос от значение за изхода на делото. По този въпрос въззивният съд е изложил становище с оглед твърденията на ищцата.
Въпросът „В случай, че за работника или служителя не е изрично предвидено задължение да отчита началото и края на работния си ден със Система за контрол на достъпа, означава ли, че ако не е минал през обезопасения със Системата вход, то той не е влизал в сградата и не е бил на работа” е фактически, а не правен и по него липсва произнасяне от въззивния съд.
Въпросът „Следва ли да се кредитира от съда писмен документ, чиято истинност е оспорена с изрично направено писмено изявление от страна в процеса, но съдът не е открил производство по оспорване” по съществото си е касационно оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствени правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не е относимо към предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Не се касае за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд по този въпрос не се е произнасял.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав № 5873/9.11.2011 г., постановено по гр. д. № 8516/2011 г. по касационна жалба от Ц. Т. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: