5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 840
гр. София, 16.06. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 830 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Република България (П.) срещу въззивно решение № 570/07.04.2011 г. по гр. дело № 881/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което, след постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 22/16.07.2010 г. по гр. дело № 244/2010 г. на Видинския окръжен съд (В.), жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца З. А. Н. още 10 000 лв. – над присъдените с първоинстанционното решение 5 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се излагат и доводи в тази насока.
Ответникът по касационната жалба З. А. Н. не е подал отговор на същата.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В изложението на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване са посочени два правни въпроса, а именно: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, а именно – противоречие в съдебната практика на съдилищата при тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД, което довело до различно решаване на еднородни случаи, като в тази връзка се сочат и са представени: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на ВКС, І-во гр.отд., решение № 284/09.06.2009 г. по гр.д. № 599/2008 г. на ВКС, ІІ-ро гр.отд. и решение № 34/04.02.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС.
Въззивното производство по настоящото дело е било образувано само по жалба на ищеца З. А. Н., подадена срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение – за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния предявен размер на иска от 97 000 лв., при изложено във въззивната жалба оплакване за нарушение на материалния закон – на чл. 52 от ЗЗД, с довод, че присъденото от В. обезщетение не репарира справедливо процесните неимуществени вреди. Като необжалвано от ответника по иска – касатора П., първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение основанието на иска и относно размера – за сумата 5 000 лв. Съгласно чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд е бил ограничен да се произнесе само относно останалата част от размера на иска – за разликата над 5 000 лв. до 97 000 лв., и като обсъди релевантните за това обстоятелства по делото – така, както те са приети за установени в първоинстанционното производство, предвид влязлата в сила част на първоинстанционното решение и предвид съдържанието на въззивната жалба.
Въззивният съд е посочил в мотивите към обжалваното решение тези рамки на въззивното производство, като е маркирал и установените по делото обстоятелства, представляващи основанието на иска: през 2002 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по сл.д. № 48/2002 г. на О.-В. за извършване на престъпление по чл. 282, ал. 2 от НК, за което е бил внесен обвинителен акт през 2004 г.; били са постановени осъдителни присъди на първоинстанционния съд, с които ищецът е бил признат за виновен в извършването на две престъпления по чл. 282, ал. 2 от НК; с присъда № 3/2008 г. на САС ищецът е бил оправдан за едното, а с присъда № 23/17.02.2009 г. на САС той е бил оправдан и за другото престъпление по чл. 282, ал. 2 от НК, за което е бил обвинен, като наказателното преследване е продължило общо седем години; видът, характерът и обемът на процесните неимуществени вреди са установени от показанията на разпитаните по делото свидетели.
Причинно-следствената връзка между особения деликтен състав по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и процесните неимуществени вреди също е елемент от фактическия състав на процесното непозволено увреждане, т.е. и тя е част от основанието на предявения иск, по което (и за размера до 5 000 лв.) между страните по делото се е формирала силата на пресъдено нещо на необжалваната част от първоинстанционното решение. Поради това въззивният съд не е имал процесуалните правомощия да пререшава въпроса относно наличието на такава причинно-следствена връзка (в този смисъл – и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд.). Поради това, и изтъкваната в изложението на касатора, липса на мотиви в обжалваното въззивно решение относно наличието на причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, не е в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (която акцентира върху решаващата, а не проверяваща правораздавателна дейност на въззивния съд по отменения ГПК от 1952 г., по който не се е и развило настоящото дело пред първата и въззивната съдебни инстанции).
Посоченият от касатора първи правен въпрос (относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД) не е разрешен от въззивния съд в противоречие и с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., или с т. 3 или т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Както вече беше посочено, както причинно-следствената връзка, така и коментираните в т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. хипотези на освобождаване и намаляване на отговорността на ответника по чл. 5 от ЗОДОВ в случая не са били и не са могли да бъдат предмет на въззивното производство, съгласно чл. 269, изреч. 2 от ГПК. Точка 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. представлява доразвитие на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с оглед спецификите на особените деликтни състави по чл. 2 от ЗОДОВ, като в нея е разгледана хипотеза на частично оправдаване, каквато не е налице по настоящото дело; прието е и че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, като се вземат предвид броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, както и тяхната тежест и съотношение, като обезщетението се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на провозащитните органи. Причинната връзка в случая е установена с влязлата в сила част на първоинстанционното решение, а изцяло в съответствие с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. въззивният съд, за да определи процесното обезщетение в общ размер 15 000 лв., в мотивите си е обсъдил и е взел предвид всички релевантни за това обстоятелства по делото, като (също предвид 269, изреч. 2 от ГПК – с оглед изложеното във въззивната жалба) е изтъкнал тези от тях, които не са били отчетени – изобщо или в достатъчна степен от първоинстанционния съд при определяне размера на обезщетението, а именно: публичното оповестяване в пресата на повдигнатите срещу ищеца обвинения; обстоятелствата, че той е бил обвиняем в качеството си на длъжностно лице – директор на Обл. дирекция „Земеделие и гори” и че вследствие наказателното производство е останал без работа; дългият период на наказателното преследване и фактът, че ищецът е бил обвинен в извършването на две тежки умишлени престъпления в качеството си на длъжностно лице; че обвинението е нарушило взаимоотношенията в семейството му, попречило е на политическата му изява като член на Б., като последиците от наказателното преследване са се отразили негативно, както на личния, така и на обществения живот на ищеца, разрушени са професионалната и политическата му кариера.
Съгласно задължителните за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени именно с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, обезщетението за неимуществени вреди и при особените деликтни състави по чл. 2 от ЗОДОВ се определя при прилагане на общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Както в обжалваното въззивно решение по настоящото дело, така и във всяко едно от посочените и представени от касатора три съдебни решения (решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на ВКС, І-во гр.отд., решение № 284/09.06.2009 г. по гр.д. № 599/2008 г. на ВКС, ІІ-ро гр.отд. и решение № 34/04.02.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС) са преценени и обсъдени конкретните обстоятелства, релевантни в съответния отделен случай при определянето на размера на обезщетението, дължимо на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, при прилагане на общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Именно поради това, че при всеки от тези случаи, тези конкретни обстоятелства са различни, то определяните от съдилищата различни размери на обезщетенията (в посочените решения, съответно: 35 000 лв., 4 000 лв., 25 000 лв. и по настоящото дело – 15 000 лв.) не представляват противоречиво разрешаване, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, на втория правен въпрос, посочен в изложението на касатора – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По горните съображения, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по делото не следва да бъде допускано.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението с № 570 от 07.04.2011 г., постановено по гр. дело № 881/2010 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.