3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 841
София, 12.07.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 94/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Плевенският районен съд, с решение от 11. 05. 2011 г. по гр. д. № 8182/2010 г. е осъдил [община] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 8743.44 лв. обезщетение за пропуснати ползи от нарушено владение на 8 модула за периода от 1. 12. 2005 г. до 28. 02. 2006 г., със законната лихва върху сумата от 30. 11. 2010 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, както и да заплати на [фирма] сумата 5530.31 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 8743.44 лв. за периода от 1. 12. 2005 г. до 28. 02. 2006 г.. Със същото решение Плевенският районен съд е отхвърлил исковете на [фирма], както следва: иск за сумата 9234 лв. обезщетение за пропуснати ползи от нарушено владение на 19 рекламни пана на спирка „Д. на кн.”, [населено място] за периода 01. 12. 2005 г. до 28. 02. 2006 г.; иск за сумата 5 862.30 лв. мораторна лихва върху главницата 9234 лв. за периода 01. 12. 2005 г. до 30. 11. 2010 г.. Плевенският окръжен съд с въззивно решение от 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 624/2011 г. е потвърдил решението в частта, с която е уважен искът за сумата 8743.44 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 8 модула и в частта, с която са отхвърлени исковете за сумата 9234 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 19 рекламни пана и и за сумата 5862.30 лв. мораторна лихва върху главницата от 9234 лв.. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска за сумата 5530.31 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 8734.44 лв., отхвърлен е искът за сумата 5530.31 лв. и след извърщена компенсация е осъдено [фирма] да заплати на [община] сумата 779 лв. разноски по делото.
Касационни жалби срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд са подадени от двете страни. Ищецът [фирма], [населено място] обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 9234 лв. обезщетение за пропуснати ползи от нарушено владение на 19 рекламни пана. Към жалбата е приложено изложение на основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът [община] обжалва решението на окръжния съд, в частта с която е потвърдено решението на районния съд и [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 8743.44 лв. обезщетение за пропуснати ползи от нарушено владение на 8 модула. Към досието на делото е приложен писмен отговор от дружеството –ищец, с който оспорва касационната жалба на ответната община като неоснователна и прилага решения на различни съдилища.
След проверка, касационният съд приема следното:
Изложението за допускане на касационно обжалване, представено от ищеца, съдържа искане по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Посочено е, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Фактически, изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК съдържа три въпроса – 1. дължал ли е въззивният съд произнасяне по въпроса дали Наредба № 4 за рекламната дейност на територията на Плевенска община като поднормативен акт противоречи на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност 2. дължал ли е въззивният съд произнасяне относно законосъобразността на Наредба № 4 на Плевенската община 3. следва ли да бъде прилаган поднормативен акт – Наредба № 4 на Плевенската община, когато в конкретния случай са спазени изискванията на закона – Закон за устройство на територията.
Така заявеното искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Както е посочено в чл. 280, ал. 1 ГПК и в т. 1 на ТР № 1/2009 г. ОСГКТК на ВКС, допускането на касация предполага произнасяне на въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и е разрешен в обжалваното въззивно решение. В случая, въззивният съд не се е произнасял и по трите въпроса, защото те не са били заявени като защитна теза на ищеца срещу възражението и позоваването на ответната община на Наредба № 4, както в първоинстанционното, така и във въззвивното производство. При това положение, не са налице формалните предпоставки за допускане на касационно обжалване – липсва произнасяне на въззивния съд. Спазване на изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК, че съдът е длъжен да основе решението си върху закона, е обстоятелство, което може да бъде преценявано в производство по чл. 293 ГПК, при вече допусната касация на въззивното решение, но не е основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е искането на ответника [община] за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част. То е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасяне на въззивния съд по правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Уточнено е, че въззивният съд се е произнесъл по искането за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от 8 модула при неправилно прилагане на чл. 82 ЗЗД, който изисква правомерност на придобивното основание и сигурност на увеличаване на имуществото. Жалбоподателят се позовава на липсата на тези условия по настоящото дело. Твърди, че поради забрана за преотстъпване на ползването, съгласно Наредба № 15 за реда и условията за поставяне на преместваеми съоръжения на територията на [община], ищецът няма придобивно основание, а поради липса на доказателства за сключени между ищеца и трети лица наемни договори за ползване на модулите, не е налице и условието за сигурно увеличаване на имуществото му. Изложените твърдения и доводи не се отнасят до разрешение на принципен въпрос във връзка с приложението на чл. 82 ЗЗД, а до конкретните фактически изводи на решаващия съд на базата на събраните по делото доказателства и обосноваността на въззивното решение, с което е прието, че забраната по Наредба № 15 се отнася за общинските терени, върху които се разполагат съоръженията, но не и за ползването на самите съоръжения и че от писмените доказателства са налице данни, че общината е получавала наемите за съоръженията от лицата, които са техни наематели, вместо ищцовото дружество – собственик на процесните модули. Изложението на общината по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, всъщност, представлява оспорване на правилността на въззивното решение, която може да бъде проверявана по реда на чл. 293 ГПК, но след като е допуснато касационно обжалване.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 624/2011 г. по жалбата на [фирма], [населено място] и по жалбата на [община].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: