О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 841/18.11.2019
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2960 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 871/ 15.04.2019 г. по гр.д. № 4448/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 31/ 12.07.2018 г. по гр.д. № 95/ 2018 г. на Видински окръжен съд, е отхвърлил исковете на П. К. М. срещу Л. Д. Й. с правна квалификация съответно чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД за сумата 30 000 лв. – платеното от ищеца като солидарен длъжник с ответника – кредитополучател по договор за земеделски кредит № 180-454454/ 16.05.2008 г. и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 3 000 лв. (част от вземане в пълен размер 30 057.52 лв.).
Решението се обжалва от П. К. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси (първите два – процесуално-правни, а третия – материално-правен): 1. При оплакване за необоснованост на обжалваното решение длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, като изложи мотиви върху кои изгражда фактическите си констатации, а в правните си изводи по спора да обясни кои доводи и възражения на страните споделя и кои отхвърля? 2. Каква е разликата между довод, възражение и фактическо твърдение по спора в аспекта на преклузивните срокове по ГПК? и 3. Когато кредитът е отпуснат за лични нужди на единия съпруг и само той се е възползвал от него, а другият е плащал вноските за връщане на кредита, следва ли да се приеме във вътрешните отношения между съпрузите, че платеното надхвърля дължимото? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд, на които се позовава. По същество се оплаква, че решението е неправилно, като постановено при съществено процесуално нарушение (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 133 ГПК) и в нарушение на материалния закон (чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Претендира разноските по делото.
От ответника по касация Л. Д. Й. не е постъпил писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска за лихвоносната главница над 5 000 лв. и не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а искът е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
В исковата молба П. К. М. е обосновал качеството на кредитор с твърденията, че по договор от 16.05.2008 г. „ПроКредит Банк – България“ АД е отпуснала на ответника Л. Д. Й. земеделски кредит в размер на 30 000 лв. за отглеждане на едър рогат добитък. Макар по време на брака на страните, сключен на 30.10.2002 г. и прекратен с развод през януари 2017 г., кредитът ответникът е усвоил изцяло за дейността си като животновъд, а не за нужди на семейството. Ищецът е изплатил вноските за връщане на кредита. Интересът произтича от договора, по който се е съгласил да е солидарен длъжник с ответника, а плащанията е извършвал с лични негови средства.
В писмения отговор на исковата молба ответникът е оспорил единствено твърдението, че ищецът е погасил кредита с лични средства. Той е твърдял, че е предоставял доходите от животновъдната дейност с поръчката ищецът да ги внася по сметката на ответника, от която банката е събирала дължимите вноски за кредита.
Въззивният съд е намерил, че при тези твърдения страните не спорят, че са били в брак от 30.10.2002 г. до януари 2017 г., но отпуснатият кредит е обслужил животновъдната дейност на ответника, а не нужди на семейството, а с договора ищецът се е съгласил да е солидарен длъжник в задълженията на ответника-кредитополучател към банката. Заключил е, че солидарността на страните има за източник договора, а не закона (чл. 25 от СК от 1985 г.) и е намерил, че спорът се концентрира върху произхода на средствата, които ищецът е внасял по сметката на ответника, от която банката е събирала дължимите вноски по кредита. Съобразил е, че твърденията на страните изключват извод за семеен произход на внасяните суми и е приел, че по предявения иск ищецът следва да докаже личния характер на внасяните суми по банковата сметка на ответника, за да се приеме, че съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД ответникът дължи да му ги възстанови.
Пристъпил е към обсъждане на доказателствата. Намерил е, че от заключението на вещото лице се установява, че в периода на действие на договора (16.05.2008 – 27.06.2011 г.) ищецът е внесъл по сметката на ответника, от която банката е събирала дължимото по кредита, обща сума в размер 34 757.32 лв., достатъчна за погасения кредит. Съобразил е, че спорът между страните не е за това. Намерил е, че въпреки дадените указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК ищецът не е ангажирал доказателства за реализираните от него лични (собствени) доходи през периода на внасяните от него суми по сметката на ответника, а са доказани твърденията по възражението чрез гласните доказателства, събрани от разпита на свидетелите И. И., М. М. и И. И.. Техните показания въззивният съд е обсъдил в тяхната взаимна връзка, намирайки ги за логични, кореспондиращи с доказателствата от заключението, поради което ги е счел за достоверни. Посочил е, че и тримата свидетелстват, че в периода на действие на договора ответникът е бил плътно ангажиран с отглежданите от него 60 крави в [населено място]. Ищецът, който е живеел в [населено място], е идвал в селото всеки петък за по час-два. Свидетелите са присъствали на разговори, когато ответникът е давал на ищеца средства от своите доходи и му е заръчвал да ги внесе по банковата му сметка в града за погасяването на кредита. Посочил е, че показанията кореспондират със заключението, от което се установява вноските ищецът да е правил 3-4 пъти месечно, а не само на дати, предхождащи падежа на задълженията към банката. Посочил е, че от гласните доказателства и от заключението се доказва верността и на твърденията на ответника, че е предоставял средства от своите доходи и на други лица, които са ги внасяли по банковата му сметка в града (например на Я. В., изкупвач на млякото и на свидетеля И. И.).
Така въззивният съд е достигнал до крайния извод, че средствата, които ищецът е внасял по сметката на ответника, са били лични – от доходите от животновъдна дейност, а искът по чл. 127, ал. 2 ЗЗД е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос (процесуално-правен) обуславя решението, но въззивният съд го е решил в съответствие с решенията на ВКС в приложението на чл. 12, вр. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които му отговарят положително. Той е обсъдил доводите и възраженията на страните, релевантни за правния спор и е направил логично и задълбочено обсъждане на събраните доказателства. Действително, нарочно и отделно не се е спрял на оплакването в жалбата, че необосноваността на първоинстанционното решение следвала от опитно правило, съгласно което този, който внася средства в брой (ищецът) по банкова сметка внася лични средства. Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира обаче, че подобно опитно правило има, особено когато средствата се внасят по чужда банкова сметка (на ответника). За това, че с резултата по правния спор, въззивният съд е намерил за неоснователно и това оплакване, е достатъчно да се посочи, че е поставил в тежест на ищеца доказването на твърденията по исковата молба за личен произход на внасяните средства. Следователно по първия повдигнат въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория повдигнат въпрос (също процесуално-правен) настоящият състав намира, че действително въззивният съд е отказал да обсъди довода в писмената защита на ответника пред първата инстанция, че приобщените към делото съдебни книжа по приключилото дело за развод, включително влязлото в сила решение, установяват фактическа раздяла на съпрузите в периода на действие на договора. Приел е, че е преклудиран. Настоящият състав намира, че е излишно да обсъжда дали този извод на въззивния съд съответства на практиката на Върховния касационен съд, разясняваща разликата между довод, възражение и фактическо твърдение в изясняване на предметния обхват на преклузивните срокове по ГПК. Фактическата раздяла е обстоятелство, което опровергава извода за семеен произход на средствата, с които съпрузите разполагат. В никой етап от развитието на спора обаче не са въвеждани твърдения за семеен произход на вноските, които ищецът е правил по сметката на ответника, от където банката е събирала дължимото по кредита. Следователно повдигнатия въпрос не обуславя решението, а е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационнния контрол.
Третият повдигнат въпрос (материално-правният) обуславя решението. На него се основават твърденията в исковата молба, с които ищецът е обосновал качеството си на кредитор на ответника по предявения иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД. В решение № 232/ 12.08.2014 г. по гр.д. № 7488/ 2013 г. ВКС, IV-то ГО на въпроса е даден положителен отговор. Това обаче не означава противоречие на обжалваното решение с решението на ВКС. Въззивният съд е отхвърлил предявения иск, защото е намерил твърденията в исковата молба за недоказани, а за доказани – онези, въведени от ответника. След обосновано, логично и прецизно обсъждане на събраните по делото доказателства, установимо от изложените мотиви, той е достигнал до извода, че когато кредитът е отпуснат за нужди само на единия съпруг, а другият е плащал вноските за връщане на кредита, но със средства на съпруга-кредитополучател, искът по чл. 127, ал. 2 ЗЗД е неоснователен. Следователно и по този въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават сторените пред Върховния касационен съд разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 871/ 15.04.2019 г. по гр.д. № 4448/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.