4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 841
София, 28.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 669 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П….., чрез прокурор С. Д. от Софийска градска прокуратура, против решение № 9032 от 14 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 3058 по описа на Софийския градски съд за 2016 г. в частта, с която е отменено решение № I-35-142 от 10 август 2015 г., постановено по гр.д. № 15607/2014 г. по описа на районния съд в [населено място], и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на Е. М., гражданин на САЩ, постоянно пребиваващ в България, допълнително сумата от 4000 лева неимуществени вреди, произтекли от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че в решението не се съдържа отговор защо именно сумата от общо 7000 лева е приета за справедлива обезвреда по настоящия спор и защо се е наложило значително завишаване в двоен размер на първоначално присъденото обезщетение от районния съд. Касаторът счита, че не са обсъдени доводите и възраженията на ответника за непълнота на доказването на заявените неимуществени вреди, липса на доказване на причинно-следствена връзка между вредите и незаконното обвинение, както и за занижен интензитет на претърпените негативни последици, сравнително краткият и разумен срок на провеждане на досъдебното производство. Сочи се, че присъденият размер на обезщетението не съответства на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, а освен това не са отчетени в достатъчна степен важни обстоятелства по делото, които сочат по-нисък интензитет на търпените вреди от незаконното обвинение, а именно липсата на изпълнявана най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се претендира, че са обусловили изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
В отговор на касационната жалба ответникът Е. М., гражданин на САЩ, постоянно пребиваващ в България, представляван от адв. Е. Н. и адв. А. И., поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба по същество.
С обжалваното решение е съобразено, че с постановление от 21 юни 2005 г. М. е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 211, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 НК, и му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция”. Пред районния съд в [населено място] е образувано НОХД № 52/2006 г. по изготвен и внесен от прокуратурата обвинителен акт, приключило с оправдателна присъда. Срещу нея е подадена жалба от частния обвинител, но не и от прокуратурата. С решение от 5 октомври 2007 г. Софийският градски съд е отменил първоинстанционната присъда и е върнал делото за разглеждане от друг състав, а впоследствие съдебното производство на два пъти е било прекратено заради допуснати процесуални нарушения и върнато на прокурора. С присъда от 7 октомври 2010 г. по НОХД № 1254/2009 г. на районния съд в [населено място] подсъдимият отново е бил оправдан. Срещу присъдата е подадена частна жалба и протест на прокурора, като тази присъда е потвърдена от СГС и е влязла в сила на 17 юни 2013 г. Предвид тези данни в обжалваното решение се излагат съображения, че при определянето на размера на дължимото на ищеца обезщетение първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца притеснения и преживян стрес, а от събраните доказателства се установява фактът на причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживени негативни чувства, проблеми в семейството, чести скандали, проблеми със сърцето и кръвното, притеснения и тежка депресия. Освен това спрямо ищеца е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, наказателното производство е продължило повече от осем години, по отношение на него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” и воденото срещу него наказателно производство е довело до социална изолация, проблеми в семейството, съсипана психика и тежка депресия, поради което е заключено, че размерът на обезщетението следва да се завиши и да се определи на сумата от общо 7000 лева.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Касаторът приема, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., І г.о., и решение № 321 по гр.д. № 2516/2014 г., ІV г.о. Касаторът поддържа, че в обжалваното решение не се съдържа подробна мотивировка защо именно сумата от общо 7000 лева е приета за справедлива обезвреда по конкретния спор и защо се е наложило значително завишаване (в над двоен размер) на първоначално присъденото от районния съд обезщетение от 3000 лева. По поставения въпрос изричните съображения на въззивния съд са, че при определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца притеснения и преживян стрес (сочени са свидетелски показания), както и че повдигнатото обвинение е било в извършване на тежко умишлено престъпление, с продължило наказателно производство повече от осем години, взета мярка за неотклонение „парична гаранция” и сложила се социална изолация, проблеми в семейството, съсипана психика и тежка депресия. Тези изводи са в противовес с приетото от първата инстанция – за установени са приети само: вреди върху семейните отношения на ищеца, дълъг период от време на провеждане на наказателното производство, с протестиране на оправдателната присъда от страна на прокуратурата единствено по второто дело, взета лека мярка за неотклонение, липса на данни за накърнена професионална реализация и влошено здраве. Съпоставката на двете разрешения води до извода, че въззивният съд е изложил своите мотиви защо приема, че присъденото от първата инстанция обезщетение е недостатъчно за удовлетворяване на изискването на чл. 52 ЗЗД. При това положение не е налице допуснато противоречие с практиката на ВКС в сочените от касатора решения.
Вторият въпрос е как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Поддържа се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о., решение № 832 по гр.д. № 593/2010 г., IV г.о., и решение № 87 по гр.д. № 5379/2007 г., ІV г.о. Касаторът сочи, че присъденият от въззивния съд общ размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не е еквивалент на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. За неотчетени се сочат неналагане на най-тежката мярка за неотклонение въпреки тежестта на повдигнатото обвинение, липсата на рестриктивни мерки за процесуална принуда, сравнително краткият и разумен срок на провеждане и приключване на наказателното производство в досъдебната му фаза, както и че оправдателната присъда сама по себе си представлява морално обезщетение и компенсира до известна степен негативните последици от незаконното обвинение. Поставеният въпрос е общ и не е относим към следващите го разяснения от страна на касатора. По въпроса е налице изобилна и последователна практика на ВКС, изразена в решенията, посочени към първия въпрос, и съобразена в обжалваното решение. Всъщност съображенията на касатора и по този, формално заявен, въпрос, са относими към първия – вместо както в предходния случай да се твърди, че не е ясно защо размерът на обезщетението е двукратно завишен, при втория въпрос са обяснени кои факти опровергават, според касатора, извода за справедливия размер на обезщетението. Ето защо следва да се приеме, че допускането на касационното обжалване не се обосновава.
Мотивиран от изложеното, касационният съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 9032 от 14 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 3058 по описа на Софийския градски съд за 2016 г. в обжалваната му част.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: