О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.842
гр. София, 23.11.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№916 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №576 от 03.12.2015 г. по гр.д.№398/2015 г. на ОС Смолян. С обжалваното решение е потвърдено решение №210 от 12.06.2015 г. по гр.д.№26/2015 г. на РС Смолян, с което е обявен за относително недействителен спрямо [фирма], договор за покупко-продажба от 27.10.2014 г., обективиран в нотариален кат №71, т.II, рег.№3133, д.№241/2014 г. на нотариус К., с район на действие РС С., с който [фирма] е прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху поземлен имот, ведно с построената върху него сграда.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях. 2. Длъжен ли е съдът да изследва действителността на твърдяното вземане и следва ли то да бъде посочено от кредитора с всички индивидуализиращи белези на източника на правоотношението, от какъв юридически факт произтича, да бъде индивидуализирано по време и място, субекти и характеризиращи престации. 3. Кога е налице увреждане на кредитора в хипотезата на чл.135, ал.1 от ЗЗД и дали има увреждане на кредитора при всяко разпореждане с недвижим имот независимо дали длъжникът притежава достатъчно друго имущество, с което да погаси задължението си или наличието или липсата на увреждане следва да се преценяват във всеки конкретен случай, с оглед установените п делото обстоятелства.
По отношение първи и втори от поставените въпроси се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективиран в решение №323 от 18.05.2010 г. по гр.д.№1338/2009 г. на ВКС, ГК и решение №494 от 15.06.2010 г. по гр.д.№673/2010 г. на ВКС, ГК, а спрямо третия въпрос – наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с оглед необходимостта да се измени формиралата се по поставения въпрос задължителна, но неправилна практика на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
[фирма] не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства установяват наличие на кумулативно предвидените предпоставки на чл.135, ал.1 от ЗЗД: ищецът [фирма] е кредитор на ответника [фирма] за индивидуализираните в исковата молба вземания, произтичащи от извършени, но неплатени СМР и неоснователно задържани парични гаранции за добро изпълнение след прекратяване на договора за строителство, както и законната лихва върху тези вземания, като по отношение доводите на ответниците съдът е посочил, че за да притежава качеството кредитор, за ищеца е достатъчно да твърди факти, които обосновават наличие на възникнало и неудовлетворено вземане, което не е необходимо да е ликвидно и изискуемо или още по-малко да е установено със сила на пресъдено нещо; длъжникът е извършил увреждащо действие /установяващо се от приложения по делото, сключен между ответниците договор за покупко-продажба/, тъй като се е лишил от имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора, като съдът не следва да изследва в това производство имуществото на длъжника, който не разполага с възможност за избор срещу което имущество да се насочи принудителното изпълнение; презумпцията по чл.135, ал.2 от ЗЗД не е оборена.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният от касатора първи въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС е и възприетото от въззивния съд становище за наличие на кредиторово качество у ищеца за вземания, които видно от исковата молба са индивидуализирани в достатъчна степен с посочването на източника и размера им, поради което касационно обжалване не може да се допусне и по втория от поставените от касатора въпроси. Съобразно визираната практика в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдяните факти, като може да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо. Ако впоследствие качество на кредитор на ищеца бъде отречено /напр. защото сделката има порок/ или отпадне/ напр. защото е погасено чрез плащане/, непротивопоставимостта на извършеното от длъжника действие спрямо кредитора губи смисъл. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите актове на длъжника е предоставено при наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Страната, поискала отмяната по чл.135 ЗЗД има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес.
По трети въпрос, свеждащ се до това кое действие е увреждащо, за правото на кредитора да избере начина, по който да се удовлетвори от имуществото на длъжника и за релевантността на притежаваното от длъжника имущество след извършване на увреждащата сделка, е налице константна, формирана с множество решения по реда на чл.290 от ГПК, практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав и изключва наличието на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280 ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно визираната практика отменителният иск по чл.135 от ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, като длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл.135 от ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът разполага с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 от ЗЗД.
Предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на [фирма] сумата от 2 300 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №576 от 03.12.2015 г. по гр.д.№398/2015 г. на ОС Смолян.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 2 300 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.