О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
Гр.С., 23.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.2055 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и Столична Община /СО/ срещу решение №.9004/12.12.16 по г.д.№.7590/16 на Софийски градски съд, ІІ Е състав – с което, след частична отмяна на решение от 8.03.16 по г.д.№.30791/12 на СРС, І ГО, 34с., касаторите са осъдени да платят солидарно на основание чл.49 ЗЗД 5500лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно с лихви и разноски.
Ответната страна С. Д. Г. оспорва жалбите; претендира разноски. СО не оспорва жалбата на [фирма].
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД за солидарно осъждане на двамата ответника е основателен, тъй като спрямо всеки от тях са налице визираните в разпоредбата условия. От фактическа страна е намерил за установено /на база свидетелски показания, техническа и медицинска експертизи/, че: на 26.02.12 ищецът е пострадал при инцидент, настъпил на паркинга пред хотел ”В.”, [населено място] – паркирал автомобила си на паркомясто от паркинга и след като излязъл от вратата му, ударил главата си в метален ръб на рекламен тотем, поставен от ответника [фирма] и изграден с разрешение на СО; инцидентът се е състоял поради обстоятелството, че тотемът е бил така монтиран, че голяма част от площта му, вкл. два от алуминиевите ръбове, са стърчали над площи, до които широката общественост е имала достъп и в които са се паркирали автомобили /могъл е да бъде избегнат от слизащо от автомобил лице само ако то лази на колене или става приведено, тъй като ръбът му е бил монтиран на височина 1,70м. от земята/; според проекта табелата /с размери 130/100/25см./ е трябвало да се монтира на 170см. от земята, като навлиза в паркомястото с цялата си площ на едната си колонка и въздушно с 52,50см.; така поставена тя е създавала реална заплаха за телесната неприкосновеност на гражданите, слизащи от паркиращите автомобили /пътна маркировка и знаци, забраняващи паркирането на автомобили в процесните паркоместа, няма/; вследствие на инцидента на ищеца е причинено кратковременно разстройство на здравето, останал му е белег на видимата част на челото – козметичен дефект, който ще загрозява до края на живота – и това обстоятелство го притеснявало много повече от самата рана на главата. При така установените факти съдът е приел, че действията по изработване на проект за поставяне на рекламен тотем и изпълнението му от [фирма] – независимо от обстоятелството, че тотемът е монтиран на място и по начин, одобрен от административен орган – обективно съставлява противоправно поведение. Позовал се е на разпоредбите на чл.57 ал.1 ЗУТ /предвиждащ, че върху недвижими имоти могат да се поставят рекламни, информационни и монументално-декоративни елементи въз основа на разрешение за поставяне, издадено по ред, установен с наредба на общинския съвет по чл.56 ал.2 ЗУТ/, чл.4 ал.1 от Наредбата за преместваемите обекти, за рекламните, информационни и монументално-деколаритивни елементи и за рекламната дейност на територията на СО /отм./ /съгласно който преместваемите обекти и рекламните елементи трябва да отговарят на устройствените и строителните правила за безопасност и за формиране на благоприятна жизнена среда и добър естетически облик на СО/, чл.4 ал.3 от Наредбата /техническите правила за поставяне на рекламни елементи и преместваеми обекти са определени в Приложение №.11/, точка 5.1. от Приложение №.11 към чл.4 ал.3 от Правила за поставяне на рекламни елементи и преместваеми обекти /съгласно която същите трябва да са на височина минимум 2,50м. от нивото на терена до долния ръб на табелата/. Приел е, че е налице виновно противоправно поведение, доколкото презумпцията за виновност не е оборена. Във връзка с жалбата на [фирма] е посочил, че действително управителят на дружеството може да се е доверил на констатациите на компетентните административни органи за безопасност на рекламния елемент, но в случая създадената опасност от монтирането му по описания начин е очевидна и влезлият в сила административен акт не може да премахне обективната противоправност и причинените вреди, нито да обоснове от субективна страна липса на вина у управителя, поискал и получил разрешение за монтиране на тотема на посоченото място и по посочения начин /тотемът явно е стърчал на ниска височина с металния си ръб над място, където ежедневно паркират автомобили и излизат хора/. Поради това физическите лица, които със свои правни действия пред административен орган са получили разрешение за поставяне на тотема, отговарят по чл.45 ЗЗД за вредите на ищеца-а доколкото тези лица са служители на [фирма], то дружеството отговаря гаранционно-обезпечително за претърпените от него вреди. Съдът е намерил за неоснователно възражението за съпричиняване, тъй като, предвид обстоятелството, че табелата е на 1,60м. от земята и с ръбове навлиза в паркомястото, излизащият от автомобила ищец по никакъв начин не може да съобрази предстоящата заплаха – поради което и не е налице небрежно поведение от негова страна и няма съпричиняване. Във връзка с възражението за претърпените неимуществени вреди и техния размер, въззивната инстанция се е позовала на т.ІІ ППВС 4/68, реш.№.55/ 11.03.13 по г.д.№.1107/12, ІV ГО, реш.№.316/14.10.13 по г.д.№.121/13, ІV ГО, като е посочила, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; такива са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания/продължителност и интензитет на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно-медицинската прогноза за разивието му, евентуални осакатявания, загрозявания и др. – като конкретно причинените вреди се определят в съответствие с конкретно установените факти. Съобразила е, че в случая е било засегнато – макар и временно и неопасно за живота – здравето и интегритета на ищеца, от раната е останал козметичен дефект – загрозяващ белег на видно място на челото – който е пожизнен, търпени са били неприятни преживявания-болки и притеснения от травмата, вкл. от загрозяващия белег – като последните ще продължат дълго във времето; начинът на причиняване на травмата – в значителна степен обществено укорим – пренебрегнати са основни житейски правила за безопасност на обществената среда и инфрастуктурата, като е монтирана рекламна табела на опасна височина, навлизаща с острите си ръбове в съществена част от паркомястото. При тези обстоятелство за репариране на претърпените неимуществени вреди е определена сумата 5500лв.
Във връзка с ангажирането на отговорността на ответника СО съдът е посочил, че твърденията са, че чрез действия и бездействия служителите на общината са допуснали на тротоара, ползван за паркинг, да се монтира табела с височина, която е опасна за слизащите шофьори. Тази височина и разположение нарушават нормативните изисквания за безопасност и това на чл.51 от Наредбата за организация на движението на територията на СО – рекламните табели на паркинг да не затрудняват и/или препятстват преминаването, спирането, престоя и/или паркирането на ППС и/или пешеходци на паркинга. Поради това СО отговаря на основание чл.49 ЗЗД за допуснатото нарушение на нормативните изисквания за безопасност при разрешаване на монтиране на табела върху обект, собственост на общината /паркоместата са изградени върху тротоара и част от пътното платно- чието изграждане, поддържане и т.н. в урбанизираните територии се организира от съответната община/, респективно за виновни действия на служители на ответника по одобряване на предложения проект за рекламен тотем с това разположение и на тази височина. Съдът е разграничил приложното поле и хипотезите на чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД, приел е, че обстоятелството, с което е обоснован искът и за което са събрани доказателства, не е дефект, породен от свойствата на вещта /рекламна табела/, а неизпълнение на задължения на служители на СО да осигурят изграждане на табела на място и по начин, безопасен за гражданите, и е формирал извод за ангажиране на отговорността на общината на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД. Посочил е, че доколкото двамата ответника отговарят на различни самостоятелни основания за едни и същи вреди /налице е причиняване на деликт от неколцина извършители – пасивна солидарност съгласно чл.53 ЗЗД/, те следва да бъдат осъдени да платят пълния размер на претендираните вреди /5500лв./ солидарно.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. [фирма] се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като извежда следните въпроси, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /т.1, т.4, т.5/ и са от значение за точното приложение ан закона и развитието на правото /т.2, т.3/: 1.”Допустимо ли е да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД на лице, което е изпълнило възложената му работа съгласно надлежно издадените от компетентния административен орган строителни книжа при спазване на всички, действащи към момента на извършване на тази работа, нормативни изисквания?” /ППВС 7/29.12.58, ППВС 7/30.12.59, ППВС 4/30.10.75 по г.д.№.5/75, реш.№.370/11.11.11 по г.д.№.1740/10, ІV ГО./; 2. „Допустима ли е съдебна експертиза за преоценка на действащ, влязъл в сила подзаконов нормативен акт досежно изискванията за поставяне на рекламен тотем, в производство по непозволвено увреждане по чл.49 ЗЗД? Може ли със заключение на вещо лице-съдебно-техническа експертиза да бъдат ревизирани нормативни изисквания на строителни правила и норми за осъществяване на определен вид работа? Може ли съдът при неоменен подзаконов нормативен акт да обоснове решението си не на действието на нормативните уредби, а на заключение на съдебно-техническа експертиза?”; 3. ”Подлежи ли на личностна преценка надлежно издадено по предвидения от закона ред и съобразено със закона разрешение на лицето, искащо такова разрешение за поставяне на рекламен тотем и ангажира ли това неговата вина и отговорност?; 4.”Допустимо ли е съдът при изграждане на решаващите си изводи да се позовава на доказателства, които не са събрани в производството по делото и не са приобщени към доказателствения материал по установения в ГПК ред?” /реш.№.385/10 по г.д.№.1183/09, ІІІ ГО, реш.№.31/12 по г.д.№.502/11, ІІІ ГО, реш.№.265/12 по г.д.№.703/11, ІV ГО, реш.№.81/8.07.14 по г.д.№.5665/13, ІІІ ГО/. 5. „Следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД, да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, които носят обективна характеристика?” /т.11 ППВС 4/68, ППВС 17/18.11.63, реш. №.142/5.06.13 по г.д.№.419/12, ІV ГО, реш.№.55/11.03.13 по г.д.№.1107/12, ІV ГО, реш.№.316/14.10.13 по г.д.№.121/13, ІV ГО на ВКС/.
К. СО се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Отговаря ли общината за вреди, причинени от фирмен елемент, за който е издала разрешение за поставяне, когато към момента на издаване на разрешението за поставяне няма конкретно нормативно определени показатели за височина, които да бъдат съобразени при одобряване на внесените проекти”, както и „относно отговорността на общината за вреди, причинени от собствени вещи”.
По жалбата на [фирма]
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Цитираната практика касае общите предпоставки за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, няма за предмет посочения от касатора въпрос и е неотносима към него. Същевременно по повод на хипотеза на причинени вреди във връзка с дейност, за която е издадено разрешение на административен орган, ВКС вече е имал възможност да се произнесе със задължителна практика по чл.290 ГПК /реш.№.48/8.02.11 по г.д.№.545/10, ІV ГО/ – като е приел, че извършването на разрешена от администрацията дейност, от която са нанесени повреди на чуждо имущество и вреди на лица, различни от възложилия дейността и участващите в нея, съставлява противоправно поведение, дори когато няма отклонения от предписанията в разрешенията; искането и даването на разрешения от администрацията имат за цел проверка и осигуряване на обезопасяването, но когато въпреки предписаните от разрешенията предохранителни и предпазни дейности са нанесени вреди /имуществени или неимуществени-отрицателни преживявания, заболявания/, те подлежат на обезщетяване. Приетото от въззивният съд, че наличието на административен акт само по себе си не изключва противоправността и вината, е в съответствие с тази практика.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е излагал мотиви във връзка с поставените въпроси и не е формирал изводи съобразно посоченото по-горе; липсва и процедиране по описания във въпросите начин. По делото не е приемано, че действащ нормативен акт би могъл да бъде преоценен чрез съдебна експертиза, респективно, че със заключение на вещо лице могат да бъдат ревизирани нормативни изисквания на строителни правила и норми за осъществяване на определен вид работа. Заключението на техническата експертиза е дадено по поставени задачи, които не включват преоценка или ревизия на нормативна уредба /такива не се и съдържат в заключението/, а изясняване, въз основа на писмени доказателства /проект относно местоположението на тотема, регулационен план и др./ и оглед на място, на местоположението /вкл. маркировката и действащ регулационен план/ и характеристиките на тотема, респективно възможността с оглед на същите той да причини процесното нараняване при слизане от автомобил. Същевременно съдът е основал правните си изводи на цитирани в решението правни норми, а на заключението на техническата експертиза се е позовал доколкото е обсъждал фактите, свързани с местоположението, начина на монтиране и характеристиките на процесния тотем.
Във връзка с третия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице. На практика се повдига поставения с първия въпрос проблем относно това дали наличието на издадено административно разрешение изключва вината и противоправността. Във връзка със същия вече е формирана задължителна практика, цитирана в отговора на първия въпрос /реш.№.48/8.02.11 по г.д.№.545/10, ІV ГО/. Приетото от въззивният съд, че наличието на административен акт само по себе си не изключва противоправността и вината, респективно не препятства присъждане на обезщетение за нарушаване на общата забрана да не се вреди – при претърпени вреди, е в съответствие с тази практика.
По отношение на четвъртия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната практика установяването на спорните обстоятелства в процеса се извършва с помощта на описаните в закона доказателствени средства, а доказателствата се приобщават по делото по установен с императивни процесуални норми ред. В случая въпросът се задава в контекста на твърдения, че съдът се е позовал на експертизи – техническа и медицинска – които са изградили заключенията си на снимков материал, който е оспорен като негодно доказателствено средство и не е приобщен към доказателствата по делото по надлежен ред. Настоящият състав намира, че въззивният съд не е процедирал в отклонение от посочената задължителна практика. И двете експертизи са работили на база приложените по делото писмени документи, включително проект на тотема – който не се спори, че е бил точно изпълнен, респективно медицинска документация, и оглед на място, съответно преглед на ищеца. Ползваните от съда данни относно височината и местоположението на рекламния елемент са основани на информация от проекта /приложен към отговорите на исковата молба/ – в който е описано местонахождението на табелата, обстоятелството, че навлиза с 52,5см. в паркомястото, и височината й – както и на изричните показания на разпитаните свидетели. За установяването на тези обстоятелства приложеният снимков материал за онагледяване е ирелевантен, респективно горепосочените ползвани от съда данни не са основани на него. Аналогичното важи и за изводите на медицинската експертиза. Вещото лице е дало заключение за вида на увреждането – в това число местоположение на раната (в средата на челото), характер (разкъсно-контузна рана с два лъча), размери на лъчите (4см. и 2 см), хирургическа обработка /с тъканно лепило/, площ на отока /8/5см./ и останалия белег /цикатрикс с розово-синкав цвят, с форма, подобна на знака на „Мерцедес” – почти отвесен лъч 30мм, лъч наляво 5мм по-груб от първия, трети лъч на дясно 15мм) в центъра с хлътване, който е видим от разстояние предвид хлътването в мястото на събиране на лъчите – на база медицинско удостоверение №.455/12 и медицинско направление от „Пирогов” /представени с исковата молба/, и извършен личен преглед от вещото лице малко повече от година след инцидента /относно приложените снимки експертът изрично е заявил в съдебно заседание, че е установил действителното положение чрез преглед – на който снимките съответстват/. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд не е изградил изводите си на доказателствен материал, несъбран по делото, респективно че решаващите му изводи, доколкото са основани на заключения на техническата и медицинската експертизи, касаят установяването от същите на факти на база надлежно събрани по делото писмени доказателства, показания на свидетели и непосредствено извършен от вещите лица оглед и преглед.
Петият въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Съгласно същата обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, като са определени критериите за това понятие. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер /ППВС 4/23.12.68/. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, взел е предвид релевантните факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – временно, макар и неопасно за живота, засягане на здравето и телесния интегритет на ищеца, последиците от това засягане и перспективата за подобрение – обстоятелството, че е налице загрозяващ белег на видно място на челото на ищеца, който ще остане за цял живот /евентуална твърдяна от ответника възможност за извършване на пластична операция – във връзка с каквато изобщо не са събирани доказателства, вкл. експертни становища на компетентни вещи лица, и която пострадалият не би могъл да бъде задължен да предприеме–не заличава факта, че вследствие на увреждането е останал белег на видно място, който, дори и след избледняване, няма да изчезне/, болките и неприятните изживявания от травмата – вкл. обстоятелството, че притесненията от загрозяващия белег ще продължат и по-дълго във времето. Приложената от касатора практика /реш.№.81/8.07.14 по г.д. №.5665/13, ІІІ ГО – с което на основание чл.49 ЗЗД е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000лв./, освен, че е ирелевантна към поставения въпрос, не съставлява такава по сходен случай /по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г.д.N.1898/09, ІV ГО/ – с цитираното решение се присъжда обезщетение за увреждане, което е различно по вид, последици и време на извършване (настъпило е 10 години по-рано от процесното). Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие със сочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
По жалбата на Столична община:
Първият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда, респективно съдържа условие, което не е било приемано от въззивния съд. Във връзка с подадената от този касатор въззивна жалба съдът не е приемал, че към момента на издаване на разрешението за поставяне не е имало конкретно определени показатели за височина. Решаващите мотиви на въззивната инстанция за ангажиране на отговорността на СО на основание чл.49 ЗЗД са свързани с обстоятелството, че са налице действия и бездействия на служители на общината, които са допуснали на тротоара, ползван за паркинг, да се монтира табела с височина и разположение, които нарушават изисквания за безопасност, вкл. чл.51 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община – изискващ рекламните табели на паркинг да не затрудняват и/или препятстват преминаването, спирането, престоя и/или паркирането на ППС и/или пешеходци на паркинга /идентична разпоредба се съдържа и в предходната редакция на Наредбата – чл.44 ал.8/. Следва да се има предвид, че общите изисквания за създаване на безопасна градска среда, респективно за премахване на съоръжения/елементи, които не отговарят на изискванията за опазване на здравето и живота на хората и безопасна експлоатация, са нормативно закрепени в законови разпоредби – чл.56 ал.2, чл.57 ал.1, чл.57а ал.1 т.4, чл.169 ал.1 т.3-т.4 З.. Те обвързват ответника независимо от това дали са възпроизведени в съответни общински наредби, респективно общината не се освобождава от отговорност независимо от това дали и какви конкретни правила относно височина/ местоположение на дадени рекламни елементи е приела, ако служителите й, във връзка с поставянето на тези елементи, не спазват предвидените в закона изисквания за безопасност. Същевременно, касаторът не обосновава наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – разглеждането на поставения въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения на законодателството и обществените условия, както и да е от значение за развитието на право предвид непълни, неясни или противоречиви разпоредби, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството или обществените условия /т.4 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/.
Доколкото в жалбата е формулиран въпрос относно „отговорността на общината за вреди от собствена вещ”, същият е неотносим към решаващата воля на съда – който е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.49 ЗЗД – по който се е и произнесъл. Цитирането на разпоредбата на чл.50 ЗЗД е само в контекста на разграничението между отговорността по чл.49 и чл.50 ЗЗД и е без значение за изхода на спора на предявеното основание.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържат и твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, преповтарящи отразените в касационната жалба оплаквания за неговата неправилност – които съставляват доводи за неправилност и не могат да бъдат квалифицирани като правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР 1/09, ОСГТК на ВКС/ – а не в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски пред касационната инстанция – по 500лв. платен адвокатски хонорар за отговор по всяка от касационните жалби.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.9004/12.12.16 по г.д.№.7590/16 на Софийски градски съд, ІІ Е състав.
ОСЪЖДА Столична община да плати на С. Д. Г. 500лв. /петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] да плати на С. Д. Г. 500лв. /петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: