4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
гр. София, 09.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 14.11.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Иванова т.д. №60080/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на
[фирма] срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №3790/15 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. Г. иск по чл.422 ГПК в частта, с която се иска да се признае за установено вземането на ищеца за главница в размер на 157 647 евро и вземането за лихва над уважения размер от 4 256 евро до пълния претендиран в заповедното производство размер от 20 128 евро, по обявен за предсрочно изискуем банков кредит.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Намира, че в противоречие с практиката на ВКС – ТР №4/13 г. ОСГТК, т.9 е решен от АС въпросът от предмета на спора: При настъпване на предсрочна изискуемост на вземане по банков кредит след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в производството по чл.422 ГПК следва ли да се приложи т.9 от ТР №4/13 г., а именно: следва ли съдът да се съобрази с настъпилата след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение изискуемост на вземането, предмет на заповедта и да уважи предявеният иск? В т.9 от ТР е посочено, че съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. По общото правило на чл.235, ал.3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти от значение за спорното право, вкл. настъпилите след предявяване на иска, каквато е настъпилата след заявлението предсрочна изискуемост на кредита. Ако ВКС не установи противоречие по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса, касаторът настоява, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на т.3 от с.р. и е решен противоречиво в т.9 и т.18 от тълкувателно решение №4/13 г. ОСГТК.
Касаторът сочи, че в противоречие с цитираната практика по чл.290 ГПК е решен от АС въпросът: Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд постанови решението си преди да изтече предоставеният на страните срок за представяне на писмени защити?
От съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, според касатора , са въпросите: ТР №4/13 г. ОСГТК приложимо ли е към заведените преди неговото постановяване искове по чл.422 ГПК? и Точка 18 от това ТР следва ли да се прилага в производството по чл.422 ГПК или само в заповедното производство? Намира, че по въпросите липсва съдебна практика на ВКС, позовава се и на цитирано особено мнение към тълкувателно решение №4/13 г. ОСГТК. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че в конкретния случай в разпоредбата на чл.17 от сключения между страните договор за банков кредит е уговорено, че при неплащане на което и да е задължение по кредита банката има право да обяви едностранно, без предизвестие, за предсрочно изискуем ползваният кредит, ведно с лихвата за просрочие. С оглед задължителните указания в т.18 от ТР №4/13 г. ОСГТК спорен между страните е въпросът за връчване на длъжника на обявлението за предсрочна изискуемост на кредита. Според АС поканата за доброволно изпълнение до длъжника не е достигнала до него. За неоснователен е приет доводът на ищеца, че по аналогия за връчването на съобщението от банката до длъжника следва да се приложи разпоредбата на чл.47 ГПК. Според АС тази разпоредба урежда връчването на съдебни книжа и съобщения, но не и извънсъдебната размяна на книжа между банка и длъжник и поради ограничения й/ процесуален/ характер не може да се приложи по аналогия за последните.
По първия въпрос:
Точка 18-та от ТР №4/13 г. ОСГТК гласи, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В практиката на ВКС по чл.290 ГПК, създадена след постановяване на ТР №4/13 г. – напр. решение № 7 от 15.04.2015 г., постановено по т. дело № 2703/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, като предпоставка за упражняване на правото по чл. 417, т. 2 ГПК и като последица – установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на задължението, трябва да предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В р. по т.д.№2602/14 г. на второ т.о. е отбелязано, че след като волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ не е извършено до датата на заявлението, установяваното с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вземане по договора за банков кредит, за което са издадени заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителният лист, не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание, затова искът подлежи на отхвърляне. Или относимостта на указанието в т.18 от ТР №4/13 г. към иска по чл.422 ГПК, когато се иска установяване на вземане по обявен за / превърнат в/ предсрочно изискуем банков кредит е разяснено в практиката на ВКС. В тази хипотеза предсрочната изискуемост на вземането следва да е настъпила преди подаване на заявлението, като за другите относими към съществуването и размера на вземането факти – напр. погасяване чрез доброволно плащане, прихващане и пр. важат общите указания на т.9, вр. с т.11в от същото ТР. Или въпросът не е решен от АС в противоречие с ТР №4/13 г.,т.9, като не се установява и противоречие между тази точка и т.18 от същото ТР, на която се е позовал въззивният съд.
По втория въпрос: в сочената от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №720/09 г. на четвърто г.о. и др., е прието, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания – без съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й. Следователно, когато съдът постанови решението си преди изтичане на предоставения на страната срок за представяне на писмена защита е налице съществено процесуално нарушение. Нарушението обаче не е съществено, ако в дадения от съда срок не е постъпила писмена защита от страната, както е в случая – по делото няма несъмнени данни, че в дадения на въззивника – сега касатор срок, той е представил писмена защита, която въззивният съд не е обсъдил в решението си.
По третия въпрос: отговор на въпроса е даден със закона – чл. 50, ал. 1 от Закон за нормативните актове, като нормата е ясна и недвусмислена. Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува, а приетото ТР се прилага по неприключилите към приемането му спорове, както е и в случая.
По четвъртия въпрос: отговор на въпроса е даден в самото ТР и в практиката на ВКС по чл.290, цитирана във връзка с въпрос първи. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №3790/15 г. от 8.02.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: