1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 843
гр. София, 27.07. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2331/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 14889/05.02.2015 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя О. Р., чрез пълномощника му адв. С. Б. от АК-София против въззивно решение № 19214 от 17.12.2014 г., постановено по гр.д. № 1305/2014 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, IV “Д” въззивен състав, с което е отменено решение № 78-346 от 20.01.2013 г., постановено по гр. д. № 38127/2012 г. по описа на Софийския районен съд, II ГО, 78 състав в частта му, с която по чл. 128, т. 2 КТ са отхвърлени исковете за сумата до 13 881, 02 лева, в частта, с която исковете по чл. 245, ал. 2 КТ са отхвърлени за сумата до 1 543, 89 лева, в частта, с която искът по чл. 221, ал. 1 КТ е отхвърлен за сумата до 21,94 лева и в частта, с която исковете по чл. 224, ал. 1 КТ са отхвърлени за сумата до 460, 80 лева, като вместо това е осъден [фирма], София да заплати на П. С. П. от [населено място]: на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 13 881, 02 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 09.08.2009 г. до 31.05.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане; на основание чл. 245, ал. 2 КТ мораторната лихва върху неизплатеното в срок трудово възнаграждение, за периода месец октомври 2009 г. до 31.05.2012 г., в размер на 1543, 89 лева; на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата 21, 94 лева, ведно със законната лихва върху нея от предявяване на исковата молба – 09.08.2012 г. до окончателно й изплащане; на основание чл. 224, ал. 1 КТ парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2010 и 2011 години в размер на 460, 80 лева, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба – 09.08.2012 г. до окончателно й изплащане, като потвърждава решението в останалите му части. Жалбоподателят [фирма], [населено място], обжалва въззивното решение, като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по подробно изложени в касационната жалба съображения.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и обусловения от него иск по чл. 245, ал. 2 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ „Възможно ли е съдът да присъди трудово възнаграждение при липса на доказателства за положен труд от страна на ищеца” и 2/ „Може ли да се определи обема на дължимото трудово възнаграждение за три годишен период без назначаване на счетоводна експертиза при положение, че сам ищецът признава за получени суми в определен период от време и може ли да се начисли мораторна лихва отново без вещо лице, за същия период от време“.
Ответникът по жалбата П. С. П. от [населено място], чрез пълномощника си адвокат Л. В. от АК – В., я оспорва като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразено становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна в обжалваната част като подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лева.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответното дружество на длъжност „Търговски представител” до 31.05.2012 г., когато трудовият му договор е бил прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Приел е, че в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото трудово възнаграждение действително е било изплатено на работника, като извършената кражба на папка, съдържаща счетоводни документи, не го освобождава от доказателствената тежест да установи извършеното плащане с допустимите от процесуалния закон доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Изложени са съображения, че съгласно представената по делото и неоспорена справка от НОИ за осигурителния доход на ищеца за посочения период – 09.08.2009 г. до 31.05.2012 г., неизплатеното от работодателя трудово възнаграждение на ищеца възлиза на сумата от 13 881, 02 лева, поради което исковете по чл. 128, ал. 2 КТ следва да бъдат уважени до този размер, ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до окончателното й изплащане, като за периода от 30.05.2009 г. до 09.08.2009 г. за разликата над тази сума, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Съдът е уважил като частично основателни и акцесорният иск по чл. 245, ал. 2 КТ – мораторна лихва върху главницата, както и исковете по чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие и по чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за платен годишен отпуск, в която част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила. Обжалваното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете по чл. 226, ал. 2, вр. с ал. 3 ГПК за заплащане на обезщетение поради незаконно задържане на трудовата книжка и по чл. 226, ал. 1. т. 1 и 2 КТ за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на работника или служителя, поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, свързани с трудовото правоотношение и поради вписване на неверни данни в издадените документи, както и по иска по чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на допълнително споразумение към трудовия му договор за намаляване на трудовото му възнаграждение, които също не са предмет на касационното обжалване.
На касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда и който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В конкретния случай като основание за допускане на касационно обжалване до касация на въззивното решение в обжалваната му част се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице тази хипотеза, съобразно приетото разрешение в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В случая не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като първият поставен въпрос не обуславя изхода на спора, доколкото съдът е приел за установено, че между страните няма спор, че ищецът е престирал реално уговорената работа, доколкото с отговора на исковата молба ответникът е признал, че независимо от факта, че съобразно сключения между страните трудов договор, местоработата на ищеца е била в София, той е пребивавал в [населено място] и оттам е осъществявал трудовата си дейност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, тъй като не е налице неточно прилагане на процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, вещо лице се назначава по искане на страната или служебно от съда, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. В този смисъл с Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 3 е уеднаквена съдебната практика, като е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
В случая въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на ищеца предвид настъпилата преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Още повече, че при оценка на заключението на вещото лице, съобразно чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да го възприеме, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В конкретния случай съдът е определил размера на дължимото трудово възнаграждение на ищеца въз основа на други представени и неоспорени писмени доказателства/справка от НОИ/, както и е изчислил мораторната лихва върху главницата, т.е. не се е нуждаел от специални знания, за да назначи счетоводна експертиза при разрешаване на спора.
Въз основа на изложеното, следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция при осъществена безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. в минималния размер, съгласно Наредба № 1/2004 г., възлизащ на сумата от 745 лв., съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19214 от 17.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1305/2014 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, IV “Д” въззивен състав, по касационна жалба вх. № 14889/05.02.2015 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на П. С. П. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 745 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: