5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
[населено място] ,13,11,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в закрито заседание на девети ноември,през две хиляди и петнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 935 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. П. против решение № 2208 / 19.12.2014 год. по гр.д.№ 1406 / 2014 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 1017 / 10.03.2014 год. по гтр.д.№ 581 / 2013 год. на Районен съд Пловдив и е отхвърлен приедявеният от Н. С. П. против Г. В. Н. иск, с правно основание чл. 92 ал.1 ЗЗД , предявен като частичен – за сума от 25 000 лева – част от вземане в общ размер от 200 000 лева, ведно със законната лихва върху същата,считано от предявяването на исковата молба .Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , с доводи за постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила / порок неправилно квалифициран, с оглед заявените в обосноваването му обстоятелства,като противоречие с материалния закон /,както и като необосновано. Касаторът твърди, че въззивният съд не е изследвал задълбочено и във връзка едни с други представените по делото доказателства и е игнорирал въведени в предмета на спора релевантни факти и обстоятелства.Така според страната е игнорирал напълно релевантния факт,че първоначалните купувачи на акциите – физически лица,различни от страните по спора, са посочени именно от тия страни и в този смисъл необосновано е отречено наличието на последващо валидно изменение на волята на страните, уговореното в чл.6.1 от договора да е относимо и при посочени от П. и Н. приобретатели – физически , а не само юридически лица, каквато е редакцията на разпоредбата.В тази връзка,касаторът намира неправилно игнориран и факта,че прехвърлителя на акциите е [фирма] – дружество,в което страните по спора са съдружници и управители , т.е. са в течение на извършените сделки и очевидно са се съгласили с последиците им.Страната счита, че при тълкуването на чл.6.2 от договора относно съдържанието на поетото от ответника задължение в обещаване действието на трето лице, въззивният съд е приложил неправилно нормата на чл.20 ЗЗД.Касаторът е навел обстоятелства за приложимост на чл.293 ал.3 вр. с ал.6 ТЗ ,с оглед уредбата на правните последици от неизпълнение задължението на ответника по чл. 6.2 от споразумение от 12.05.2011 година,предвид изменението на чл.6.1, но не в писмена форма.
Ответната страна – Г. В. Н. – оспорва касационната жалба, като не счита обосновано основание за допускане на касационното обжалване.Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът предявява частичен иск,за присъждане неустойка съгласно чл.14 от сключено между страните по спора споразумение от 12.05.2011 год.. Съгласно чл.6.1 от същото , в изрично определен срок е уговорено да се извърши прехвърляне на акциите на [фирма] , собственост на [фирма], от последното дружество / което впрочем не е страна по процесното споразумение / , в полза на всяка от настоящите страни – П. и Н., по 41 % ,в качеството им на физически лица или на посочено от всеки от тях юридическо лице.При последващо прехвърляне на акциите,съгласно чл.6.2 от споразумението, е поето задължението продавачът първо да предложи при идентични условия изкупуването им от другия съдружник / акционер /.Това задължение ищецът твърди,че ответникът не е изпълнил,при прехвърлянето на придобити акции от капитала на [фирма] от лицето А. И. / посочено като първоначален приобретател от ответника / в полза на приобретателя [фирма] / дружество, собственост на съпругата на ответника Г. Н. /, поради което се претендира неустойката , уговорена в чл.14 за неспазването на която и да е от клаузите на споразумението .
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска, въззивният съд е приел,че прехвърлянето на акциите от капитала на [фирма] от притежателя им [фирма] не е извършено в съответствие с уговореното в чл.6.1 от споразумението – в полза на физическите лица Н. П. и Г. Н. , нито на посочено от тях юридическо лице,тъй като са придобити от други физически лица – Р. Д. и А. И., макар посочени от ищеца,съответно ответника.Независимо от последното,обаче, въззивният съд е счел, че ответникът не би могъл да се санкционира за неизпълнение на задължението по чл.6.2 от споразумението, с оглед последващото прехвърляне на придобитите от А. И. акции в полза на [фирма], тъй като и съгласно чл.6.2 вр. с чл.6.1 от споразумението не е обещавал действието и задължаването на физическо лице – първоначален приобретател на акциите, различен от себе си.След като всяка от страните е била неизправна по отношение задължението си за първоначално прехвърляне на акциите,съгласно чл. 6.1 от споразумението, за никоя от тях не е възникнало задължение по силата на чл. 6.2 при последващото им прехвърляне.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, обобщавайки че въззивното решение засяга въпроси, свързани с приложното поле на чл.23 ЗЗД и „ правните последици, които търпи лицето,обещало задължаването или действието на трето лице,ако третото лице откаже да се задължи или не извърши обещаното действие„, както и „ свързани с обхвата на проверката, обема и анализа на доказателствата, тълкуване на договорни клаузи и пр. по повод установяване наличие или отсъствие на неизпълнение на задълженията,договорени между страните с конкретното споразумение „. Сочи се неправилно игнориране от въззивния съд на доказателствата за изменена, макар чрез конклудентни действия воля на страните, досежно персоналния обхват на първоначалното придобиване на акциите, съгласно чл.6.1 – в полза и на посочени от страните по споразумението физически, а не само юридически лица.В аспект на последното е развито съображението ,че неспазването на законоустановената писмена форма при изменение на договора не води автоматично до недействителност на договора или съответната клауза.Липсата на писмено волеизявление за изменение съдържанието на чл. 6.1 от договора не води до изключване правните последици на това изменение, установимо с конклудентни действия, каквито се сочат обаче самите прехвърлителни сделки в изпълнение задължението за прехвърляне акции от капитала на [фирма] , от притежателя им [фирма]. Поради това страната твърди въззивното решение постановено в противоречие с реш.№ 71 по т.д.№ 11 / 2009 год. на І т.о. ВКС и определение № 76 по ч.т.д.№ 2023 / 2013 год. на ВКС .Сочи се допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, обоснован с противоречието между решенията на двете инстанции в настоящия спор, както и хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , с оглед приложението на чл.23 ЗЗД , но изхождайки от спецификата на конкретния казус .
Неформулирането на конкретен правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение, обосноваващи основания по чл. 281 т.3 ГПК, различни от основанията по чл.280 ал.1 ГПК.Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав би могъл единствено да конкретизира и уточни ясно изводим от изложението правен въпрос по смисъла на т.1 от същото Тълкувателно решение – отговорът на който е включен в предмета на спора и обосновал решаващ извод от въззивното решение. Такава възможност изложението не предоставя.По начало въззивният съд не е прилагал правни последици по смисъла на чл.23 ЗЗД,а приел, че е обещано действието на трето лице различно от действителния приобретател на акциите,последващо прехвърлил ги,без спазване условието на чл.6.2 от споразумението за предлагането им първо на другия акционер / съдружник /. Не е излагал съображения за недоказаност на последващо изменение на волята на страните относно персоналния обхват на възможните приобретатели по чл. 6.1 от споразумението, нито обосновавал нищожност на договорна клауза или твърдяна от страните по спора, като уговорена не в писмена форма,клауза по изменението на договора. Изложените в тази връзка съображения,очевидно насочващи към приложение на правните последици на чл.293 ал.6 вр. с ал.3 ТЗ, са напълно неотносими към процесния спор.Разпоредбата касае хипотези на неспазена форма за действителност и предвижда обвързване с правните последици на нищожна на това основание сделка, от търговци – страни по същата, в случай че не са оспорвали действителността на изявлението. По своето съдържание споразумението от 12.05.2011 год. не кореспондира на формална търговска сделка, т.е. писмената му форма е форма за доказване. Въззивният съд не е имал повод да тълкува договорна клауза, нито пък е обосновавал изводи за изпълнение или неизпълнение на задължения по споразумението,като решаващият му извод е за невъзникнало за ответника задължение по смисъла на чл. 6.2 от споразумението, като обусловено от осъществяване фактическия състав по чл.6.1 от споразумението, но така,както е уговорен между страните по същото, което не се е осъществило.
Следователно, дори да биха били конкретно формулирани, въпроси с предмета съгласно развитите в изложението съображения не биха обосновали общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като не кореспондират с решаващ мотив на въззивното решение,нито с процесуално действие или бездействие,предпоставило решаващ извод,за което при това да би било наведено конкретно касационно основание по чл. 281 т.3 ГПК в касационната жалба.Необосноваването на общия селективен критерий изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по сочените допълнителни селективни критерии. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е недостатъчно за удовлетворяване изискването за обоснованост,съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , но по начало страната визира необходимост от тълкуване на чл.23 ЗЗД,която разпоредба , както се посочи по-горе,не е намерила приложение от въззивния съд – като регулираща последици на развило се на основание същата правоотношение, нито е доказано да е възприемана в съдебната практика като непълна, неясна или противоречива, бидейки предмет на противоречиво тълкуване. Хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не е налице, тъй като и съгласно т.3 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , противоречивите решения на предходните инстанции по делото – предмет на касационно производство – са изключени от съобразимата в същата хипотеза противоречива практика , като невлезли в сила съдебни актове.Определение № 76 по т.д.№ 2025 / 2013 год. е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява задължителна съдебна практика, съгласно т.1 на ТР № 2 / 28.09.2011 год. по тълк.дело № 2 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС.Цитираното решение № 71 по т.д.№ 11 / 2009 год. на І т.о. на ВКС е задължителна за въззивния съд съдебна практика,обосноваваща хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по приложението на чл.293 ал.3 ТЗ , но този въпрос е относим към спора единствено според касатора,не и с оглед решаващите мотиви на съда, нито с оглед действително дължимите такива, според настоящия състав,по преждеизложените съображения.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2208/ 19.12.2014 год. по гр.д.№ 1406 / 2014 год. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. С. П. , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на Г. В. Н. разноски за настоящата инстанция, в размер на 1000 лева – платено адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :