2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
гр. София, 19 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2305 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Столичен електротранспорт“ ЕАД срещу решение № 1721/11.03.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 5881/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която СГС е обезсилил частично първоинстанционното решение № 16131/17.10.2016 г. по гр. дело № 12590/2015 г. на Софийския районен съд (СРС) – в частта, с която е било признато за установено, че М. М. К. дължи на жалбоподателя суми в общ размер 8 705.96 лв. за наем и разходи, свързани с ползването на жилище в общежитие в [населено място] през периода месец ноември 2012 г. (частично) – месец юли 2013 г., както и разноски в заповедното производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по частно гр. дело № 70065/2014 г. на СРС; като въззивният съд е прекратил в същата част исковото производство (първоинстанционното и въззивното) по делото, образувано по подадената по реда на чл. 422 от ГПК, искова молба с вх. № 3742/12.03.2015 г. на дружеството-касатор срещу М. К.. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен насрещният иск за сумата 2 107.02 лв., предявен от М. К. срещу дружеството-касатор.
Касационната жалба на „Столичен електротранспорт“ ЕАД е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: следва ли при пълна идентичност на исковите претенции в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба по чл. 422 от ГПК, при надхвърляне на периода на исковата претенция, да бъде върната цялата искова молба, материализираща съвкупност от обективно съединени искове в хипотезата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като в изложението си поддържа доводи, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а в касационната си жалба сочи практика на ВКС по въпроса.
Ответницата по касационната жалба М. М. К. в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваната част от въззивното решение, градският съд е намерил, че исковата молба на дружеството-касатор е нередовна и подлежи на връщане съгласно чл. 129, ал. 3 от ГПК, съответно – първоинстанционното решение подлежи на обезсилване в тази част като недопустимо и производството по делото по тази искова молба подлежи на прекратяване. За да достигне до тези изводи, въззивният съд е установил, че въпреки двукратно даваните указания на касатора-ищец с определения във въззивното производство, същият не е отстранил нередовностите на исковата си молба, отнасящи се до конкретизиране на претенциите му за консумативни разходи по вид и факти, от които произтича всяко вземане за консумативни разходи, и от какво произтича изискуемостта на същите. В тази връзка СГС е приел, че с двете уточнителни молби на касатора такова уточнение не е направено. Наред с това въззивният съд е установил и че с тези две уточнителни молби, макар и в рамките на цената на иска (предвид и частичното му оттегляне пред първата инстанция), ищецът е посочвал и претенции за месеците ноември и декември 2012 г., които излизат извън исковия период по исковата молба – с начало месец януари 2013 г. С оглед последната си констатация градският съд е приел и че първоинстанционното решение – в тази му част е недопустимо постановено – в нарушение на диспозитивното начало по чл. 6 от ГПК – за период извън посочения в исковата молба и в заявлението по чл. 410 от ГПК, според които началният период на исковата претенция е месец януари 2013 г.
От изложеното е видно, че решаващият мотив на въззивния съд за обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по делото в частта по исковата молба на дружеството-касатор, е неотстраняването на нередовностите на тази искова молба, въпреки двукратно дадените от съда указания за това. При това положение, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос (следва ли при пълна идентичност на исковите претенции в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба по чл. 422 от ГПК, при надхвърляне на периода на исковата претенция, да бъде върната цялата искова молба, материализираща съвкупност от обективно съединени искове в хипотезата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД) не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като този въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд за постановяването на обжалваната част от решението му и е без значение за изхода на делото (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Наред с горното, обжалваната част от въззивното решение е мотивирана и постановена в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ? пред касационната съдебна инстанция, в размер 2 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1721/11.03.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 5881/2018 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която е обезсилено частично първоинстанционното решение № 16131/17.10.2016 г. по гр. дело № 12590/2015 г. на Софийския районен съд и е прекратено в същата част исковото производство (първоинстанционното и въззивното) по делото, образувано по подадената по реда на чл. 422 от ГПК, искова молба на „Столичен електротранспорт“ ЕАД срещу М. М. К..
В останалата част, постановена по насрещния иск, въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА „Столичен електротранспорт“ ЕАД с ЕИК121683785 да заплати на М. М. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 2 000 лв. (две хиляди лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: