О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№844
гр.София, 05.12.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1583по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. В. Ц. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адв. М. М., против въззивно решение от 20.11.2018 г. по възз.гр.д. № 7839/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 22.02.2018 г. по гр.д. № 25618/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което е уважен предявения от А. К. Ц. срещу Н. В. Ц. осъдителен иск по чл.243 ЗЗД за освобождаване и предаване владението върху предоставен в заем за послужване недвижим имот – апартамент №87 в [населено място], ведно с принадлежащото му избено помещение.
Жалбоподателят счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – А. К. Ц., подаден чрез адв. С. И.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявява претенция за разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна с интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което Н. В. Ц. е осъден да освободи заетия имот – апартамент №87 в [населено място], ведно с принадлежащото му избено помещение и да върне същия на А. К. Ц..
Установени са твърдените от ищцата прехвърлителни сделки в нотариална форма с процесния недвижим имот в[жк], по силата на които ищцата А. К. и Н. В. са запазили за себе си вещното право на ползване върху жилището докато е жив и последния от двамата, като с тази тежест имотът е придобит в собственост от ответника пред 1997 г. –тогава малолетен, роден 1992г., със съгласието и чрез представляващата го по сделката негова майка. Бракът на родителите на ответника е бил прекратен по взаимно съгласие на 08.02.2016 г. Установено е също, че в процесното жилище наред с ищцата и нейния съпруг, още от 1992г. най-рано е живеело и семейството на техния син и детето им-ответника Н. Ц. от раждането му. Към 1992г. жилището още е собственост на ищцата и съпруга й, които на 30.12.1993г. прехвърлят голата собственост на сина си, със запазване доживот на вещното право на ползване върху жилището, което се запазва и при последващото прехвърляне правото на гола собственост от сина им към внука –ответника Н. Ц. с н.а. 168/3.11.1997г.
Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства, и съвпадащите си твърдения на страните, сочат, че още към 1992г. е сключен неформален, устен договор по заем за послужване, между ищцата/заедно тогава със съпруга й/, и родителите на ответника, за ползване от семейството на сина на собствениците, на процесното жилище. Приел е, че след раждането на ответника, същият, като част от семейството на родителите си, и допуснат да обитава жилището от собствениците –негови баба и дядо, също е бил обвързан от вече сключения договор по заем за послужване на жилището от неговите родители, съгласно чл.25, ал.2, вр. чл.73, ал.1 от Семейния кодекс/СК/ от 1985 г., /отм./ но приложим в случая като действащ до 01.10.2009г., и чл.3, ал.2 от Закона за лицата и семейството, доколкото малолетното дете се представлява от своите родители, и за сключването на договор за заем за послужване и в полза на малолетното дете, няма ограничение по чл.73, ал.2 и 3 от приложимия СК от 1985г./отм./ . Съдът е изложил съображения, че няма данни по делото така сключеният неформален договор- с конклудентни действия чрез фактическото предоставяне на жилището за ползване като е допуснато семейството на сина в жилището, страни по който договор като заематели са родителите на ответника и самия ответник, да е бил прекратен нито към датата на прехвърляне правото на гола собственост на бащата на ответника, нито към момента на прехвърляне на голата собственост на самия ответник. Посочено е, че не се е налагало след навършване на пълнолетие от ответника, да се сключва с него отново договор за заем за послужване с ищцата, нито по-късно-при напускане на жилището и от двамата му родители в началото на 2016 г., да се сключва нов договор за заем за послуждане с него от ищцата, след като ищцата като наемодател не е демострирала такова искане, нито искане за промяна в начина на ползване на жилището от ответника, до момента на отправяне на нотариалната покана около 2 месеца след развода на родителите ответника. Посочено е от съда, че няма твърдения и данни от страните по делото, ответникът в някакъв момент – било чрез родители докато е бил малолетен, било след това със съгласие на едни от родителите като непълнолетен, било след пълнолетието му сам, да е обективирал несъгласие относно установеното отпреди, още от раждането му правно положение, даващо му право да ползва жилището по силата на договор за заем за послужване, както приема съда. Поради това е прието, че след напускане на процесното жилище от ищцата и съпругът й около 2006, но преди 2009г., в жилището за останали да живеят заемателите- ответникът и родителите му, и срещу продължаваното от тях общо ползване на заетото жилище не е имало противопоставяне от заемодателите- ищцата и съпругът й, т.е. договорът за заем е продължил да действа. Изложени са съображенията на съда, че след развода на родителите на ответника и напускане на жилището от тях, същото е продължило да се ползва от ответника по силата на сключения договор по заем за послужване, което е било необезпокоявано до връчването му на нотариалната покана от ищцата-заемодател, на 26.04.2016 г. дори и да не беше връчвана такава изрична покана, изискуемостта на задължението за връщане може да настъпи и след покана, каквото функция има исковата молба. Посочено е, че извод в различна насока от тази, че ответникът-който не оспорва, че държи жилището, трябва да го върне на ищцата като заемодател, не следва от притежаването от ответника на право на собственост върху същото жилище, тъй като по изрична уговорка в договора за покупко-продажба, легитимиращ го като собственик–н.а.168/1997г., е изключено правомощието ползване-последното запазено от ищцата и съпруга й, за което ответникът чрез законния си представител-майка, е изявил съгласие.
При тези данни е прието за неоснователно възражението за липсата на съгласие между страните за ползването на жилището – самите действия на страните обективират подобно съгласие, което не е задължително да бъде изрично изразено, а може да бъде изразено и чрез конклудентни действия.Посочено е, че що се отнася до това дали страните са постигнали съгласие за срока за ползване на жилището, същото не е от значение за това дали има сключен договор за заем за послужване, тъй като при него е допустимо времето на ползване да не бъде определено – видно от изричната разпоредба на чл. 249, ал. 2 ЗЗД. По смисъла на чл. 243 ЗЗД временният характер на ползването е част от естественото съдържание на този договор и той се изразява в това, че заемодателят винаги може да поиска връщането на вещта от заемателя, а не че срокът на ползване следва да бъде изрично уговорен. Поради това въззивният съд приема за доказано, че ответникът ползва процесното жилище по силата на договор за заем за послужване с ищеца без определен краен срок и безвъзмездно. При това положение същият може да бъде прекратен от заемодателя по всяко време – чл. 249, ал. 2 ЗЗД, което ищцата е сторила с нотариалната покана. Ответникът следователно дължи връщане на жилището на заемодателя-ищцата. След като по делото не се установява връщането на фактическата власт към приключване на устните състезания, искът се явява основателен и подлежащ на уважаване.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „следва ли при заведен иск за опразване на помещение по чл.310, ал.1, т.2 ГПК производството по това дело да бъде спряно, ако има висящ спор, с който се оспорва материалното право върху имота на легитимиращия се като наемател/заемател за послужване“. Така поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Отнесен към допустимостта на въззивното решение /съгласно приетото с ТР №1/2017г. по т.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС/, настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо поради това, че не спряно производството по делото до приключване на производството по предявения от Н. Ц. срещу А. Ц. иск за установяване несъществуването на учредено в нейна полза вещно право на ползване върху същия недвижим имот.
В това отношение настоящият състав споделя съображенията за липса на преюдициалност, изложени в определение по ч.гр.д.№11279/2017г. на СГС, с което е отменено определението на първоинстанционния съд по настоящия спор за спиране на производството по делото, като е прието за неоснователно искането на ответника по иска за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, т.к. развитието на облигационното отношение, възникнало от сключен договор за заем за послужване и породеното от прекратяването му задължение за връщане на вещта не зависят от принадлежността на вещните права върху имота. В тази насока са изложени мотиви и в обжалваното въззивно решение: че основателността на иск по чл. 243 ЗЗД е предпоставена от установяването на следните факти: постигане на съгласие между страните за безвъзмездното ползване на описания по-горе имот; в тежест на ответника е, при доказване на горните факти, да докаже евентуалните си правоизключващи и правопогасяващи възражения, в частност, че е върнал държането на имота. Както е посочил въззивният съд, в това производство въпросът за собствеността върху имота, или за вещното право на ползване върху имота, не подлежи на изследване и установяване със сила на пресъдено нещо, нито като елемент на претенцията, имаща облигационноправен, а не петиторен характер, нито чрез инцидентен установителен иск за наличие, респ. липса на право на собственост/вещно право на ползване върху предоставения въз основа на договора за заем за послужване имот.
В тази насока е трайно установената съдебна практика, че е без значение дали заемодателят е собственик, респ. носител на вещно право на ползване, след като се претендира връщането на вещта въз основа на облигационно правоотношение, което е било прекратено.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като сочи, че „очевидната неправилност на посочения съдебен акт може да се извлече от обстоятелството, че изводите на съда влизат в пряко противоречие с действително установените факти в рамките на съдебното производство“, както „поради своята принципна и дълбока необоснованост поради обстоятелството, че от всички събрани по делото доказателства така и не беше установено наличието на договор за заем за послужване…“.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание.
Сключването на договор за заем за послужване не е подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и чрез конклудентни действия, стига последните недвусмислено да сочат, че волята на съконтрахентите е именно обвързването им със същия. Изводът на въззивния съд относно наличието на облигационно правоотношение между страните, породено от договор за заем за послужване е изграден в рамките на преценката на конкретния доказателствен материал по делото, и съобразно възложената му правораздавателна функция на съд по съществото на спора, въз основа на която е формирано и становището за доказаност на твърдяната облигационна връзка, вкл. чрез осъществените от страните конклудентни действия. В този смисъл разрешението в обжалваното въззивно решение относно неформалния характер на договора за заем за послужване и за доказателствените средства за установяването му е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на чл.249 ЗЗД.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл.81 ГПК и с оглед изхода на настоящото производство в тежест на касатора следва да бъдат възложени сторените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв., които са платени в брой на 19.03.2019 г., видно от сключения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.11.2018 г. по възз.гр.д. № 7839/2018 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Н. В. Ц. с ЕГН 9204296661да заплати на А. К. Ц. с ЕГН [ЕГН] сумата 550лв., представляваща съдебни разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.