О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 845
София, 23.112016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 732/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение от 07.01.2016 г. по гр.д.№2389/2015 г. на СГС, с което е отменено Решение №ІІ-61-202 от 17.12.2014 г. по гр.д. № 49780/2014 г. на СРС, 61 с., с което е отхвърлен искът чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [фирма] за 21 407.94 лв. – цена за достъп, основанието за плащане на която е отпаднало, със законната лихва от 11.09.2014 г. и е отхвърлен искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за 2604.32 лв., и е постановено друго, с което исковете са уважени в посочения размер, с оплакване за недопустимост, необоснованост и неправилност. Жалбоподателят обосновава довода за недопустимост с постановяване на решението по недопустим иск – сочи, че институтът на неоснователното обогатяване има приложение, когато между страните не съществува договорна обвързаност, съгласно Р.№246/ 27.05.2011 г. по гр.д.№ 1265/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи въпрос, решен в противоречие със съдебната практика: Какви са последиците от отмяната на индивидуален административен акт, с който е бил определен размера на задължението на едната страна по договор с продължително изпълнение – може ли обратното действие на отмяната да рефлектира спрямо договорното отношение; може ли да засегне вече изпълнената от двете страни част от договора. Цитира Р.№1015/25.05.2015 г. по гр.д. № 363/2015 г., Р.от 27.07.2015 г. по гр.д. № 1483/2015 г. и Р. от 03.12.2014 г. по т.д.№1692/2014 г. – всички на ОС – Варна и обосновава, че въпросът намира различно решение и че съществуващата противоречива съдебна практика не е уеднаквена с тълкувателно решение или решение по чл. 291 ГПК. Поддържа, че в постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК три решения е даден отговор на въпроса за действието във времето на решение на ВАС за отмяна на индивидуален административен акт, но от фактическа страна делата не са идентични и може да се стигне до различни правни изводи и с тези решения не е дадено разрешение на сега формулирания въпрос; обсъжда приетото от ВКС в Р. № 212/23. 12.2015 г. по т.д.№ 2956/ 2014 г. на І т.о. и Р.№ 155/11.01.2016 г. по т.д.№2611/2014 г. на ІІ т.о. и иска да се допусне касационно обжалване на основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
По въпроса: при отмяна с обратна сила на индивидуален административен акт, с който е определен размера на цената за достъп, отпада ли задължението за плащане на вече престираната услуга, жалбоподателят поддържа, че липсва решение по чл. 290 ГПК. Аргументира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Р. от 17.12. 2014 г. по гр.д.№ 2412/ 2014 г. на ОС-Варна и Р. от 04.12.2015 г. по гр.д.№12 946/2015 г. на СГС -основание за допускане по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
По въпроса: за основателността на иск по чл. 55 ал.1 ЗЗД и в какво се изразява основанието, като елемент от фактическия състав, който да поражда вземане за неоснователното обогатяване и когато „отпада” основанието, не се ли има предвид отпадането за двете страни и възможно ли е да отпада само за едната, жалбоподателят поддържа, че въззивното решение противоречи на Р.№139/25.01.2012 г. по т.д.№ 678/2010 г. на ВКС,ІІ т.о.; ППлВС №1/ 28.05.1979 г.; Р. №580/06.10.2004 г. по гр.д.№1996/2003 г. на ВКС, ТК – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а ако не се приеме – основание по чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК.
По въпроса: може ли индивидуален административен акт, с който е определен размера на задължението на една от страните по договор с продължително изпълнение, да има значение на основание по смисъла на чл. 55 ал. 1 ЗЗД, изразява несъгласие с приетото от въззивния съд и сочи противоречива съдебна практика: Р.№1015/25. 05.2015 г. по гр.д.№363/2015 г., Р.от 27.07.2015 г. по гр.д.№1483/ 2015 г., Р. от 26.05.2015 г. по гр.д.№850/2015 г., Р.№468/16.03.2015 г. по гр.д.№ 3/2015 г.- всички на ОС-Варна и Р. от 04.12.2015 г. по гр.д. №12 946/2015 г. на СГС и счита, че е налице противоречива практика между различни съдилища, евентуално – между отделни състави на ВКС. Обсъжда приетото в ППлВС №1/28.05.1979 г. и в постановените от ВКС: Р.№155/11.01.2016 г. по т.д.№2611/2014 г. на ІІ т.о.,Р.№139/25.01.2012 г. по т.д.№ 678/2010 г. на ІІ т.о. и Р.№ 580/ 06.10.2004 г. по гр.д.№ 1996/2003 г. на ТК, както и постановените от ВАС решения по адм.д.№4563/2015 г., по адм.д. №15715/ 2014 г., по адм.д.№ 1246/2014г. и по адм.д.№ 439/ 2014 г.
По процесуалноправен въпрос:длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните поддържа, че решението противоречи на трайната практика на ВКС: Р.№212/01.02.2012 г. по т.д.№1106/2010 г. на ІІ т.о.,Р.№ 186/ 02.07.2015 г. по гр.д.№4465/2014 г. на І г.о.,Р.№63/17.07.2015 г. по т.д.№674/2014 г. на ІІ т.о.,Р.№95/17.06.2013 г. по гр.д.№1387/2012 г. на ІІІ г.о.,Р.№23/ 04.08.2014 г. по т.д.№1938/2013 г. на І т.о.
Поставя и въпроса: може ли съдът да се позове на материално-правна разпоредба от нормативен акт, който е влязъл в сила след процесния период и кой е приложимият закон, по който въпрос счита, че са неясни мотивите на решението и то е в противоречие със задължителната практика на ВКС:Р.№16/23.03.2009 г. по т.д.№ 442/2008 г. на І т.о.,Р.№89/21.07.2015 г. по гр.д.№ 6524/2014 г. на І г.о. и Р. №58/19.06.2014 г. по т.д.№ 1009/2013 г. на ІІ т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че е налице съдебна практика по чл. 290 ГПК за правните последици на отмяната от ВАС на Решение Ц-33 на ДКЕВР: Р.№212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г. на І т.о.;Р.№155/ 11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г. на ІІ т.о.; Р.№157/11.01.2016 г. по т.д.№3018/2014 г. на ІІ т.о., затова е неотносима посочената от жалбоподателя практика на по-ниски по степен съдилища, несъобразена с практиката на ВКС. Сочи, че решението не е недопустимо, тъй като договорът за предоставяне на достъп, е със смесен фактически състав, включващ административен елемент – Решение Ц-33 на ДКЕВР – и с отпадането на този елемент е нарушен фактическият състав, пораждащ задължение за плащане; че по въпроса за отмяната на административния акт е създадена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, посочена по-горе, затова посочената от жалбоподателя практика на ОС-Варна, не е основание за допускане на касационно обжалване, която е създадена и преди цитираните решения на ВКС, като изцяло са несъстоятелни доводите на жалбоподателя за неотносимост на посочената практика по чл.290 ГПК. Възразява, че не е налице противоречие с практиката относно неоснователното обогатяване, тъй като задължението за плащане цена за достъп възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (договор за достъп) и административно-правен елемент (решението на ДКЕВР) и при липсата на последния, липсва основание за начисляване цена за достъп, с отмяната му основанието е отпаднало и платената цена подлежи на възстановяване, като приетото от ВКС в посочените решения по чл. 290 ГПК напълно съответства практиката относно неоснователното обогатяване. Възразява, че е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос, тъй като решението е ясно и мотивирано, базира се изцяло на задължителната практика на ВКС и в него са разгледани направените възражения от ответника. Счита, че изведените въпроси за приложимата материалноправна разпоредба, са неотносими, доколкото отговорът им не би се отразил на крайния изход на спора – позоваването на Наредба №1/18. 03.2013 г. не е обосновало изводите на съда по същество, тъй като посочената разпоредба служи за доразвитие на законовата уредба на ЗЕ, основополагаща при постановяване на решението.
В. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, които са уважени, цената на първия от които не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението, с което исковете са отхвърлени и да уважи иска по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД за 21 407.94 лв. – цена за достъп, основанието за плащане на която е отпаднало, и иска по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за 2604.32 лв., въззивният съд е изложил, че съгласно ППлВС №1/28.05.1979 г. фактическият състав чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД – връщане при отпадане на основанието – включва ищецът да твърди и докаже плащането и основанието затова, и фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът – основания за задържане на полученото. Въз основа на събраните доказателства съдът е приел, че страните са сключили Договор от 06.04.2011 г. за присъединяване към Е. на „Ч. разпределение България” и договор за достъп – Договор за използване на РМ от 09.07.2012 г. Посочил е, че съобразно предоставеното му с чл. 30 ал.1 т.10, 11 и 13 ЗЕ изключително правомощие да определя цена, съгласно чл. 34 ал.12 от Наредбата за регулиране на цените, в сила от 05.04.2013 г., с Решение № Ц-33/14.09.2012 г., ДКЕВР на основание чл. 32 ал. 4 и чл. 30 ал. 1 т. 13 и чл. 21 ал. 1 т. 8 ЗЕ е определил временни цени за достъп. По съображения, че с Решение № 4659/03.04.2013 г. по адм.д. №13239/ 2012 г. на ВАС решението на регулаторния орган е отменено в частта по р.ІІІ, т.10 , което съгласно чл. 177 ал. 1 АПК има действие спрямо всички и конститутивното действие за отмяната на административния акт, състоящо се в отпадане с обратна сила на разпоредените с него правни последици, се разпростира спрямо всички, съдът е заключил, че е отпаднало основанието, на което ищецът е платил цена за използване на Е. от постановяване на решението до отмяната му, която сума подлежи на връщане, заедно с обезщетение за забавено плащане.
Д. на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск, основан на създадено между страните договорно правоотношение, което изключва неоснователно обогатяване, е несъстоятелен. Трайноустановена е съдебната практика, че недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – когато съдът се е произнесъл по нередовна искова молба; разгледал е недопустим или непредявен иск, по невъведени основания, излязъл е извън предмета на спора; решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка; при десезиране на съда; без участие на необходим другар; по недопустима или просрочена въззивна жалба – постановени са ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№125/14.10.2011г. по т.д.№577/ 2010 г. на І т.о.;Р.№234/ 02.12.2014 г. по т.д.№228/2014 г. на І т.о.;Р.№ 113/23.07.2013 г. по т.д.№200/2012 г. на І т.о.;Р.№109/25.06.2010 г. по т.д.№860/2009 г. на II т.о.;Р.№805/06.01.2011 г. по гр.д.№214/2009 г. на І г.о.; Р.№494/ 15.06.2010 г. по гр.д.№ 673/2010 г. на ІV г.о.; Р.№ 97/16.04. 2014 г. по гр.д.№4814/2013 г. на ІІІ г.о.;Р.№69/18.05.2010 г. по т.д.№ 693/2009 г. на ІІ т.о. Твърдяният от жалбоподателя порок не дава основание да се приеме, че е налице недопустимо решение, като постановено по недопустим иск, а се касае за довод за неправилност на решението.
По изведените от жалбоподателя релевантни за спора въпроси, които следва да се обобщят и доуточнят: при отмяна с влязло в законна сила решение на ВАС на индивидуален административен акт – Решение на ДКЕВР №Ц-33/14.09.2012 г. за определени временни цени за достъп – има ли съдебното решение обратно действие, води ли до отпадане на последиците от административния акт, отпада ли с обратна сила основанието на задължението за плащане цена на достъп и поражда ли се задължение за връщане на платената цена, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№157/11.01.2016 г. по т.д.№3018/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№ 212/23.12.2015 г. по т.д.№2956/2014 г. на І т.о.; Р.№7/ 26.01.2016 г. по т.д. № 3196/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№ 28/28.04.2016 г. по т.д.№353/2015 г. на ІІ т.о.;Р.№75/16.08.2016 г. по т.д.№ 206/2015 г. на І т.о.;Р.№100/04.08.2016 г. по т.д.№707/2015 г. на І т.о. Съгласно тези решения отмяната с влязло в сила съдебно решение на индивидуален административен акт – решение № Ц – 33 / 14.09.2012 год. на ДКЕВР – по силата на чл. 177 ал. 1 АПК има действие по отношение на всички, отмяната има обратно действие, с което се заличават всички целени правни последици от момента на издаването му; задължението за плащане на цена за достъп е възникнало от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент по договор за присъединяване и административноправен елемент – решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката; с отпадане с обратна сила на административноправния елемент, отпада и основанието за начисляване на цена за достъп в размера, определен с отменения акт на ДКЕВР.
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. С оглед създадената задължителна съдебна практика, основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК не е налице – противоречието между актовете, посочени от жалбоподателя, е преодоляно.
По въпроса: за основателността на иск по чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп. По въпроса за правните последици от отмяна с обратна сила на административния акт, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустящите съдебни инстанции:Р.№104/27.06.2016 г. по т.д.№1610/ 2015 г. на ІІ т.о.; Р.№58/16.08.2016 г. по т.д.№332/2015 г. на І т.о.; Р. №175/31.10.2016 г.по т.д.№1089/2015 г. на І т.о.;Р.№126/16.08.2016 г. по т.д.№1592/2015 г. на І т.о.;Р.№131/01.10.2016 г. по т.д.№1320/ 2015 г. на І т.о.;Р.№177/01.11.2016 г. по т.д.№ 2053/ 2015 г. на І т.о.; Р.№194/02.11.2016 г. по т.д.№3706/2015 г. на І т.о.;Р.№162/04.10. 2016 г. по т.д.№3245/2015 г. на І т.о.;Р.№131/01.10.2016 г. по т.д. № 2727/2015 г. на ІІ т.о. В тези решения е прието, че отмяната по реда на АПК на Решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР за определени временни цени за достъп, поради настъпване с обратна сила на конститутивното действие на съдебното решение, действа от момента на издаването на административния акт. Отсъствието на цена за тази услуга, определяема единствено по административен ред, по силата на отмяната с обратна сила на административния акт, който я е регулирал, е равнозначно на отсъствие на основание за начисляване в посочения размер, определените временни цени следва да се приемат за изначално несъществуващи; с отпадането на основанието за начисляваната временна цена за достъп, се поражда задължение за връщане на платената цена, плащането е на отпаднало основание по см. на чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД.
Приетото от ВКС с посочените решения по чл. 290 ГПК съответства с практиката на ВКС относно неоснователното обогатяване и не може да се приеме, че противоречи на ППлВС №1/ 28.05.1979 г. и Р.№139/25.01.2012 г. по т.д.№ 678/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Тъй като въпросът е решен в съответствие със задължителната съдебна практика, искането за допускане на касационно обжалване на основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно, както и на евентуално поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
По процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства, доводите и възраженията на страните и е постановил решение при съобразяване със създадената задължителна съдебна практика, посочена по-горе.
Въпросът за основаване на решението на материалноправна разпоредба от нормативен акт, влязъл в сила след процесния период, не е определящ за спора. Съдът се е позовал на Наредба №1/18.03. 2013 г. за регулиране на цените на ел.енергия (издадена от председателя на ДКЕВР, обн. Д.в.бр.33/2013 г., в сила от 5.04.2013 г.), за да обоснове компетентността на Комисията да приема наредби за определяне методите за регулиране на цените, правилата за тяхното образуване или определяне и изменение, редът за предоставяне на информация, внасяне на предложенията за цените и утвърждаването на цените, съгласно чл. 36 ал. 3 ЗЕ и не е обосновало решаващите изводи на съда по съществото на спора, основани на ЗЕ.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 07.01.2016 г. по гр.д. №2389/2015г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: