1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 845
гр. София, 27.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2522/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 20785 от 16.02.2015 г. от В. Г. М. от [населено място] против въззивно решение № 2332 от 16.12.2014 г., постановено по гр.д. № 3242/2014 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отменено решение от 15.04.2014 г., постановено по гр. д. № 11648/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 12 състав, в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 1 000 лева до 10 000 лева, като вместо това е отхвърлен предявения иск за разликата над 1 000 лева до сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 324, ал. 1 НК, ведно със законната лихва като неоснователен и е потвърдено решението в останалата обжалвана осъдителна част, с която искът е уважен за сумата от 1 000 лева, ведно със законната лихва.
Жалбоподателят В. Г. М. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата над 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 324, ал. 1 НК, като релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 1 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 159/15.12.2011 г. по т. д. № 1048/2010 г. на I т.о. на ВКС и решение № 174/12.01.2011 г. на I т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са свързани с нарушаване на забраната за посочване на нови факти и обстоятелства по чл. 266, ал. 1 ГПК, както и че с обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България и контролиращата страна Софийска апелативна прокуратура не са изразили становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 324, ал. 1 НК за това, че на 02.09.2008 г. в сградата на 07 РУ СДВР е упражнявал адвокатска професия, като е осъществявал процесуално представителство като защитник по дознание, без да има съответна правоспособност по чл. 3, ал. 2 ЗАдв с постановление за образуване на досъдебно производство от 21.04.2009 г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр. пр. № 1226/2009 г. по описа на СРП, продължило около 2 години, без да са налагани мерки за процесуална принуда, като с постановление от 30.03.2011 г. на СРП наказателното производство е прекратено на основание чл. 243 НПК, вр. с 24, ал. 1 НПК, тъй като е прието, че деянието не е съставомерно от обективна страна, доколкото обвиняемият е имал адвокатски права към инкриминираната дата. Изложени са съображения, че с оглед липсата на доклад, направен от първата инстанция и предвид липсата на настъпила преклузия по смисъла на чл. 266 ГПК, е установено от служебно изискана справка, че към инкриминираната дата 02.09.2008 г. касаторът-ищец не е бил член на Софийска адвокатска колегия, поради наложено дисциплинарно наказание „лишаване от адвокатски права” за определен срок/съгласно вписаните в справката обстоятелства, касаторът – адвокат М. е член на Софийска адвокатска колегия от 20.10.1993 г., като с Протокол № 15/13.09.2005 г., поради влязло в сила дисциплинарно дело № 6-48/2004 г. на Дисциплинарния съд при САК е наказан с наказание „Лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от шест месеца”, обн. в ДВ бр. 92/18.11.2005 г.; по дисциплинарно дело № 43/2005 г. на Дисциплинарния съд при САК е наказан с лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от една година”, обн. в ДВ бр. 3/10.01.2007 г., отписан от САК с Протокол № 22/06.12.2005 г.; по дисциплинарно дело № 405/2005 г. на Дисциплинарния съд при САК е наказан с дисциплинарно наказание „Лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от осемнадесет месеца”, отписан с Протокол № 19/28.11.2006 г. е отписан, поради влязло в сила дисциплинарно наказание „Лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от осемнадесет месеца”, като с Протокол № 2/10.02.2009 г. е вписан в Софийската адвокатска колегия, считано от 25.02.2009 г. и към настоящия момент упражнява адвокатска професия/. При тези данни, съдът е приел като безспорно установено, че адвокат В. М. не е бил с възстановени адвокатски права, т.е. че не е член на колегията към датата 02.09.2008 г., за която е повдигнато обвинението, че е упражнявал адвокатска професия, като е осъществявал процесуално представителство при вече наложено дисциплинарно наказание – лишаване от адвокатски права, като е защитавал М. Д. по дознание № 3138/2008 г., без да има съответната правоспособност. Въззивният съд е приел, че независимо, че наказателното производство е било прекратено, поради несъставомерност, който резултат не може да бъде ревизиран от гражданския съд в настоящото производство, то този факт следва да бъде отчетен като форма на съпричиняване от страна на пострадалия ищец по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и предявеният иск е основателен и след като е съобразил данните по делото е приел по отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, че справедливият размер следва да бъде определен на сумата от 2 000 лева, при намаляване до 50 % за съпричиняване по смисъла на чл. 5 ЗОДОВ, остава дължима сумата от 1 000 лв., поради което е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част за разликата над 1 000 лева до 10 000 лева, в която част е отхвърлил иска, а в частта, с която е присъдена сумата от 1 000 лева, решението на първостепенния съд е потвърдено.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани следните процесуалноправни въпроси, свързани с нарушаване на забраната за посочване на нови факти и обстоятелства по чл. 266, ал. 1 ГПК, както и че с обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като с обжалваното решение разрешаването на въпроса за преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК, във връзка с приетото в т. 1, т. 2 и т. 3 в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 1 – 3 от цитираното тълкувателно решение, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС е приело, следното: 1/ При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; 2/ Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. 3. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Съдът е съобразил установената практика, че преклузия настъпва само за доказателствата, които страната не е представила в законоустановения срок, но след като са й били дадени указания с доклада по делото, като липсата на изготвен от първоинстанционният съд доклад по чл. 146 ГПК, дава възможност на страните, ако са пропуснали пред първата инстанция да предприемат съответни процесуални действия за събиране на нови доказателства по чл. 266, ал. 3 ГПК. В случая приетата от въззивната инстанция служебна справка от Софийската адвокатска колегия, не установява нови факти и обстоятелства, поради което не би могла да доведе до различни фактически изводи, тъй като данни, че касаторът е лишен от адвокатски права за процесната дата, се съдържат в приложената по делото от първата инстанция прокурорската преписка № 1226/2009 г. на СРП/видно от писмо вх. № 5434 от 31.03.2009 г. на Софийския адвокатски съвет, находящо се на л. 23 от преписката/, което обстоятелство не е оспорено от страните по делото. Следователно, въззивният съд не се е произнесъл с обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2332 от 16.12.2014 г., постановено по гр. д. № 3242/2014 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, по касационна жалба вх. № 20785 от 16.02.2015 г. от В. Г. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: