5
Определение на ВКС-Търговска колегия, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 845
София, 08.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 629 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община [населено място] срещу въззивното Решение № 2113 от 03.11.2015 год. по т.д. № 3204/2015 год. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище в законоустановения срок по чл. 287, ал.1 ГПК.
Въззивното производство е било образувано по жалба на [община] срещу Решение № 1456 от 02.04.2015 год. по т.д. № 61/2014 год. на Благоевградски окръжен съд. С него първоинстанционният съд е осъдил [община] да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 31 799,60 лв., представляваща стойността на извършените строително-монтажни работи на обект „Път IV-10422-Студената вода-Д. лаки“; сумата от 4 800,79 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 31 799,60 лв. за периода 15.10.2012 год.-08.06.2014 год.; законната лихва върху главницата от 31 799,60 лв., считано от 09.06.2014 год. до окончателното изплащане.
Първоинстанционният съд е приел, с оглед направено възражение от [община], че между страните не е бил налице действителен (поради липса на форма) договор за извършване на СМР, тъй като се касае за дейност от приложното поле на Закона за обществените поръчки и отменената Наредба за възлагане на малки обществени поръчки. Съгласно специалната процедура, регламентирана от тези нормативни актове, е следвало да се подпише писмен договор, какъвто в случая липсва. Поради това Благоевградски окръжен съд е счел, че е налице нищожност на устните уговорки между страните за извършването на процесните СМР и предявеният иск не следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ. Поради това Б. е разгледал предявения иск като такъв по чл. 59 ЗЗД. Изложил е мотиви, че произнасяйки се по този иск, няма да излезе извън предмета и обхвата на търсената защита и няма да наруши принципа на диспозитивното начало в процеса, защото ще разгледа фактите и обстоятелствата, заявени от ищеца по делото. Изтъкнал е още, че правната квалификация на иска се дава от съда, а не от страните и в този смисъл постановеното от него решение няма да е недопустимо, като постановено по непредявен иск, а евентуално ще бъде неправилно, ако преценката му относно основателността на иска по чл. 59 ЗЗД се окаже необоснована.
Осъдил е [община] да заплати на [фирма] сумата от 31 799,60 лв., представляваща стойността на извършените строително-монтажни работи на обект „Път IV-10422-Студената вода-Д. лаки“, сумата от 4 800,79 лв., представляваща обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху главницата от 31 799,60 лв. за периода 15.10.2012 год.-08.06.2014 год. и законната лихва върху главницата от 31 799,60 лв., считано от 09.06.2014 год. до окончателното изплащане.
Произнасяйки се по жалбата на Общината, с Решение № 2113 от 03.11.2015 год. по т.д. № 3204/2015 год. съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционния акт.
Софийски апелативен съд е приел, че в конкретния случай разглеждането на иск по чл. 59 ЗЗД действително излиза извън очертания в исковата молба предмет на делото, но въпреки това постановеното първоинстанционно решение не е недопустимо на това основание, тъй като от диспозитива му не следва, че е постановено по иск по чл. 59 ЗЗД. Според въззивния съд, доколкото единствено диспозитивът на решението представлява съдебния акт, а мотивите не са част решението – аргумент от чл. 236, ал.2 ГПК, то определящо за преценката при произнасяне по непредявен иск е съдържанието на диспозитива, а не на мотивите. В конкретния случай Софийски апелативен съд е приел, че не е налице разминаване между предмета на делото по исковата молба и предмета на иска, посочен в диспозитива на първоинстанционното решение.
По същество е счел, че сключването на конкретния договор е могло да бъде извършено и с директно договаряне, какъвто е бил настоящия случай. Дори да се приеме, че е било задължително провеждането на процедура по ЗОП и на НВМОП (отм.), то възложителят не е легитимиран да се позове на подобно нарушение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е посочил четири въпроса, като за всички се твърди приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1./„При непредявен иск може ли въззивният съд да потвърди решението на основание, че мотивите не са част от решението?“– противоречие с ППВС № 1/1985 год. и Решение № 271/06.01.2015 год. по гр.д.№ 2853/2014 год. на ВКС, I г.о. ; 2./ „Следва ли в случай, че въззивният съд е установил, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, да обезсили решението или може с нови мотиви, обуславящи предявения иск, да потвърди решението?“ – противоречие с Решение по т.д.№ 1084/2010 год. на ВКС, II т.о.; 3./ „Следва ли да се прилага чл. 293, ал.3 ТЗ и случаите на несъответствие на съдържанието на договор за обществена поръчка с разпоредбите на ЗОП, респективно НВМОП или е приложима само в хипотезата на недействителност, поради неспазване на формата?“ – противоречие с решение № 14/04.02.2013 год. по т.д.№ 1201/2011 год. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.; 4./ „Нарушението на императивни разпоредби на ЗОП, респективно НВМОП, обуславящи абсолютна нищожност по чл. 26 ЗЗД, обусловена ли е от сроковете и лицата по чл. 122и ЗОП, особено когато се въвежда чрез възражение за нищожност?“ – противоречие с решение № 138/2013 год. по т.д.№ 103/2012 год. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В допълнение, касаторът визира и хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, поради непълнота на разпоредбата на чл.122и ал.3 ЗОП, както и неяснота относно обстоятелството, дали установените срокове се отнасят само до хипотезата за предявен иск. По този въпрос се твърди, че не е налице задължителна практика на ВКС, а същият има значение предвид обстоятелството, че се касае за процедура, свързана с разходване на публични средства, което е от голямо обществено значение.
Становището на настоящия съдебен състав, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на факултативния касационен контрол произтича от следното:
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на първите два въпроса, които се свеждат до тезата, че е налице произнасяне по същество по непредявения иск (обективно съединени искове) и оттук – недопустимост на първоинстанционното и въззивното решения. Посочената задължителна практика на ВС на НРБ и на ВКС касае други хипотези. Нещо повече, по въпросите дали неправилната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, представлява ли основание за недопустимост на съдебното решение или е аргумент за неговата неправилност? Какви са правомощията на въззивния съд в тази хипотеза и следва ли да се произнесе по същество на материалния спор, е налице задължителна практика на ВКС, която включва и произнасянето по въпроса, отклонен с ТР № 2 от 29.02.2012 год. по тълк.д.№ 2/2011 год. на ОСГТК. С нея ВКС е приел, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното, решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му – Решение № 1 от 25.01.2016 год. по т.д. № 106/2015 год. и Решение № 144 от 22.11.2013 год. по т.д. № 406/ 2012 год. на І т.о. на ВКС.
Не е налице и твърдяното противоречие по третия от поставените въпроси, поради обстоятелството, че в ал.1 на чл.293 ТЗ изрично се сочи само липсата на форма, като основание за недействителност и такова е и произнасянето на състава на ІІ т.о. по т.д.№ 1201/2011 год. на което се позовава касаторът. Както неколкократно бе посочено и във връзка с първите два въпроса, спорните вземания биха намерили своето основание в чл.59 ЗЗД в случай, че по отношение на договора за изработка не е спазена предвидената от закона форма.
Четвъртият поставен от касатора въпрос няма качеството на обуславящ, тъй като касае част от мотивите на въззивния съд, нямащи отношение към същината на спора.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2113 от 03.11.2015 год. по т.д. № 3204/2015 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.